Съвременни(к) критически хоризонти

26.08.2015 2

Новата рубрика на Митко Новков в сп. "Съвременник",брой 1 и 2, 2015

Весела Ляхова „Бежанци“ (роман), ИК „Жанет 45“, Пловдив 2013

„Бежанци“, романът на Весела Ляхова, влезе трайно в корпуса на високите български литературни четива. Входът не е сюрприз: в българското литературно поле историческият роман винаги се е ползвал със солиден престиж; дори иначе слаби с перото си писатели се сдобиват (макар за кратко) с авторитет, обръщайки се към серпентините на българската история. Слав Хр. Караславов например с „И се възвисиха Асеневци“ и „Солунските братя“ мимолетно спечели вниманието на читателската публика в 70-те години на миналия век. Влиянието на историческия роман идва още от емблематичната за българското културно съзнание книга на Иван Вазов „Под игото“ и се затвърждава с творчеството на Фани Попова-Мутафова в годините преди датата 9.IX.1944, и на Димитър-Талевата тетралогия след нея. Яна Язова, Вера Мутафчиева, Емилиян Станев, Антон Дончев – това са еталоните. Към тях можем да причислим дори „Тютюн“ на Димитър Димов, доколкото е създаден по-късно от събитията, които описва, подобно на Вазовия образец: „Под игото“ излиза през 1894, 18 години след Априлското въстание; „Тютюн“ (в първия си вариант) – през 1951, тоест малко повече от десетина години след историите, формиращи сюжетната канава на романа.

Ако решим да претеглим „Бежанци“ според тези предхождащи го „мостри“, то в него определено откриваме тежнения най-вече към тетралогията на Димитър Талев. Не само заради описанието на сравнително сходни „нещастни“ български теми – едната от Вардарска, другата от Беломорска Македония, но и в намеренията на авторката: „Бежанци“ ще има продължение, това е повече от сигурно. Ето защо да се говори, че на книгата ѝ липсва катарзис (както прави Христо Блажев) е просто отсъствие на усет, че тази книга не е една, че тя тепърва ще се пише отново. Съдбата на „Бежанци“-те не е само беломорска, нито само македонска, още по-малко само бежанска; съдбата на „Бежанци“-те е също така и българска, и закрепваща се. И това ѝ закрепване в българското предстои да се опише…

В романа усетът на писателския талант се изявява веднага, още в началото. С обрисуването на кроткото всекидневие на българите и гърците от село Кобалище, Драмско, се фиксира силен контрапункт със заглавието. Указва: тези „Бежанци“ са такива не защото искат, а защото са изнудени. Оттук според мен логично е избран наративът (начинът на разказване): спокоен, усмирен, нарочно равен – идеята е да се предаде трагедията не трагически и патетически, а повествователно и обективно. Само така тя може да изпъкне и изпъква: в уж подреденото селско битие се врязва политиката и го разпердушинва, от него не остава нищо и никакво. Хрисимото писане усилва трагиката, бежанското на бежанците: те са мислели и продължават да мислят себе си не като бежанци, а като улегнали почтени люде, само временно прокудени.

И тук изскача рискът за романа. Във време на все по-усъвършенствани комуникационни технологии, въздигащи бързината, скоростта, мигновеността, ако щете, в култ и най-първо и любимо предимство, един такъв тежък сленг с бавен почерк може да извика досада, скука, дори тегоба. Тази книга е достойна, тя се движи както някой големец се е движел в началото на ХХ век по променадата – с тежест и без да бърза; хем да го видят, хем да види. Да, ама днес това като че ли не върви: така, както си крачи из променадата, някой скейтбордист може да се стрелне, да го блъсне и събори. Без изобщо да го забележи; скоростта, както знаете, има свойството да слива пейзажа. И в този неразличим пейзаж бавното достойнството на „Бежанци“ да се изтълкува като несвоевременност, дори овехтялост. Защото изисква съвсем други нагласи: наспроти заглавието си, книгата трябва да се чете не бежешком, а ходом, с много-много бавен ход. Кой обаче върви бавно в днешното време, което, според думите на режисьора Стайко Мурджев, ще бъде запомнено с това, че хората му все нямат време? Ние сме също така бежанци, но не насилени като в романа на Весела Ляхова, а доброволни, всецяло отдадени на бягството си от същинското и истинското. И поради това сме застрашени от опасността да не открием „Бежанци“, да го подминем. Романът от това няма да пострада, качествената бавна литература е съхранила за себе си предимството, че годините работят за нея; ще пострадаме обаче ние, бързащите, които в скоростното си битие няма да усетим кога то, битието ни, е стигнало своя свършек. Но последното се пише само на нашата бежанска сметка, не на сметката на книгата „Бежанци“. Нейната е на плюс и с годините този плюс ще става все по-голям.

Ганка Филиповска „30 щрихи за любовта“ (разкази), ИК „Жанет 45“, Пловдив 2014  

Ето едно от предимствата на свободния литературен пазар – в годините на държавно регулиране автори като Ганка Филиповска щяха да чакат с години, за да се представят пред публика, докато днес конкуренцията между издателствата веднага я изстреля в списъка на много талантливите български разказвачи. Този факт е за отбелязване дори само поради това, че българското писане, в което разказът е може би най-обилния с дарования жанр, я прие без възражения и съпротиви. Нещо повече, открои я, стори я личен разказвачески глас.

Този глас е особен, някои дори биха го определили като прекалено мрачен. Такива възражения имаше по време на представянето на първата ѝ книга с разкази, сборникът „Сонет 130“. Макар че ми се струват странни: Достоевски също е мрачен автор, но никой не го укорява за това. Тази мрачност на „Сонет 130“ е наследена и в „30 щриха за любовта“, особено в първата част на сборника, „Графика“. Разкази за сложното ни време, в което защита няма, всеки е оставен на себе си и на способностите си да оцелява. В първия сборник разказът „Смъртта на коректорката“ е изключително обсебващ в тази посока, във втория „Сине“ и „Вчера и утре“ притежават подобна покъртваща сила. Всъщност „черно-бялата“ част „Графика“ би могла да се чете и като продължение на първата книга на Ганка Филиповска, макар да е с няколко нюанса повече обърната към светлината, особено в разкази като „Десет лястовици“ и „Странната смърт на Керана М.“ А пък „Мъжът, който им постла легло“ е също тъй изневиделица, както „Арсеник и стари дантели“. Все пак, който е чел предишните ѝ разкази, ще разпознае без проблеми почерка ѝ и това донякъде би го накарало да погледне с присвиване на устни към втората ѝ книга. Но ще избърза, защото го очаква истинска изненада и то толкова голяма, че чак ще си прехапе езика от свежо изумление.

„Сграфито“ е името на това изумление. По внушението си 15-те разказа от този раздел на сборника се равняват с „Диви разкази“ на Николай Хайтов, но омекотени от един по-грижовен, по-милващ почерк. Родопската планинска суровост е усмирена, превърната е в тракийска и добруджанска песенност, но е прибавено друго – една сила на недиректното, повече омайващо, отколкото декларативно писане. Ганка Филиповска само разказва, но разказите ѝ са такива, че гърлото те стяга, очите се насълзяват, сърцето се измята. Онзи, който успее да прочете например „Разделна поляна“ без такъв трепет, значи е от камък. Или „Черна череша“. Или „Прошка“. Или „Бабахакъ“. Изобщо всички – отдавна не бях срещал в простора на българското разказваческо изкуство такава уметност да се извикват чувства без натрапване, без нарочни изврътливости. Едно простичко разказване, където историята говори сама за себе си, но говори така, че ти секва дъхът. Майсторство от висша класа, което, надявам се, ще бъде запазено и в следващите книги на Ганка Филиповска. Които аз, признавам, очаквам с нетърпение и с жаждата на предан (по)читател.

Георги Божинов „Калуня-каля“ (роман), ИК „Хермес“, Пловдив 2014

(Пре)откриването на този роман дължим на Деян Енев, който описва подробно как го измъкнал от сергийката за стари книги в „Красно село“. И – като всеки откривател, пожелава да го превърне в литературно събитие. Успява: „Калуня-каля“ събуди пристрастия и отричания, възторзи и скепсиси. Напълно справедливо: книгата е забележителна като художествен факт, забележителна е обаче и като социологически. Наистина е странно как и защо един роман, издаден преди 26 години, разказващ за събития, случили се преди повече от 100 години, може да събуди подобни ентусиазми и разпалености.

Струва ми се, че тук играе роля желанието на съвременната българска литература да се припознава в други образци, не единствено в отколе известните. Днешното българско художествено писане определено придоби самочувствие, тръгна само да си конструира предшественици, дори малко взе да се големее и Деян Енев, който винаги е гледал на такива прояви леко отстрани и с упрек, пожела малко да го повъзпре. Да го повъзпре именно с роман, влизащ без съпротива тъкмо в по-традиционните, по-познатите модели на писането по български. Този негов жест извика реакции: Иван Станков припозна книгата на Георги Божинов като част от „българския глад за голямо“, но – интересно – не тръгна да я сравнява със съвременни български романи, също станали събитие („Възвишение“, „Физика на тъгата“), а с един отдавна издаден – „Цената на златото“ (1976) на Генчо Стоев. И съм убеден, че прави това съвсем интуитивно, понеже за него „Калуня-каля“ е част от тялото на българската литература от миналия век, не от сегашния. Сигурно свое значение има и обстоятелството, че и двете книги се занимават с епохата на Османската империя, по-скоро с последните ѝ властови издихания по българските земи. Деян Енев чак предреши четенето – романът на Георги Божинов бил за Априлското въстание. Не вярвам твърде в основанията на подобно датиране, но не това е важното, а реакциите кой от двата романа е по-велик. Нещо, според мен, напълно абсурдно, тъй като и двата си носят мощта по съвсем различен начин: романът на Генчо Стоев със суровата пестеливост на почерка, романът на Георги Божинов с величавата естественост на героя. Честно казано, узнавайки живота на писателя с криволиците му из планините, нямаше как да не провидя в Калуньо нещо като автопортрет. Че и лични копнежи, защото, за разлика от остракирания отвсякъде Георги Божинов, Калуньо разполага с имот и бели махмудии в изобилие. Което го прави силен и независим, способен да се опълчи на своите до безпаметност.

Тъкмо в безпаметност изпада той някъде във втората половина на романа, където е и най-големият проблем при четенето. Там текстът буксува, историята с невръстната спасена гяурка се разтегля прекалено, докато краят е предизвестен и човек тръгва да се чуди за какво му е на Георги Божинов това утежняване на разказа, след като финалът е от ясен по-ясен. Тези недостатъци обаче не успяват да изличат изцяло значителната сугестия на романа, по-скоро на техен фон растат достойнствата му. Няма, поне според мен, в българската литература такова органично описание как се ражда една любов, как избухва тя – необяснимо и неутолимо, както любовта на Калуньо към каракачанката. Краят също е блестящ: легендата, разказана от дядо Танаско, е великолепна и те кара да преглъщаш на сухо, разбирайки тленността и суетата на всеки земен стремеж, независимо какво го е възбудило и причинило. Разбира се, сравнението, което прави Деян Енев с „Татарската пустиня“ и с „Очакване на варварите“, на мен не ми се струва подходящо, още по-малко подходящо ми се струва сравнението с „Железният светилник“. Прочее, Иван Станков точно е напипал българската книга, която трябва да приобщаваме към „Калуня-каля“, – именно „Цената на златото“. Колкото до чужди произведения, на които бихме могли да оприличим романа на Георги Божинов, мисля си, че трябва да ги търсим по нашите географски ширини – „Нишата на позора“ на Исмаил Кадаре и „Капитан Михалис“ на Никос Казандзакис (макар че, ако не беше сюжетната специфика, най би ми било присърце сравнението с „Христос отново разпнат“). В никакъв случай обаче присъединяване на „Калуня-каля“ към авантюрния роман, както прави Милена Кирова. Това си е същински произвол! Все едно да кажеш, че и „Летопис на смутното време“ е авантюрен роман, а пък „Оливер Туист“, да речем, – роман на възпитанието. „Калуня-каля“ обаче не е и исторически роман, по-скоро е книга, която разказва за човек, обсебен от една идея – идеята за справедливост, и за това как тази обсебеност го довежда до гибел. Предизвестена гибел, но движението към нея е епично и вълнуващо; и в този смисъл Георги Божинов е постигнал много, Деян Енев е прав да го твърди. Защото, както и да погледнем, „Калуня-каля“ е откритие за българската литература, едно безспорно ценно откритие.

Йордан Велчев „Балканският човек XIV-XVII век. Т. 1 и 2“, (историко-компаративистичен пътепис), ИК „Жанет 45“, Пловдив 2014/2015

Трудно ми беше да открия жанровото определение на фундаменталния труд на Йордан Велчев, но сякаш думата „пътепис“ се доближава най-много до стореното от пловдивския автор. Пътепис, защото е своеобразно пътуване във времето и през времето, за да се постигнат особените черти на една епоха по българските земи, която другите историци сякаш считат за непрестижна и неважна. Но всъщност това е времето, когато до голяма степен се оформя българският национален характер, а в българските клетки се впиват навици и нрави, които и до днес определят някои от житейските ни нагласи. Защо например в световните изследвания сме най-нещастните и най-песимистично настроените, защото сме такива ли? Не, според мен не: просто всеки път, когато сме проявявали щастие и доволство през 500-те години османска власт, все се е намирал някой ага да ни почерни къщата. Нали си спомняте бравите овце на героя на Антон Горчев от „Козият рог“? И съпругата красавица. Е, блаженството не трая дълго, събраха се бабаит-пехливани и му вгорчиха живота – неговия и на дъщеря му.

Да, за това време иде реч, времето, когато Истанбул е столица на българските земи. Времето на Османската империя. Йордан Велчев връща империята на българската научна карта, внимателно я разглежда и разказва, стриктно я описва и щудира. Няма да повярвате колко източници е ползвал, колко изследвания е прелистил, за да извлече екстракта от тях и да покаже, че и в най-тъмните години хората са живели, обичали, майсторили, вярвали… Всъщност в това е големият принос на неговия труд: Османската империя вече не ни е чужда, нещо далечно и не-наше; Османската империя се приобщава към българската история, която изобщо не би била разбрана, ако не отчитаме могъщата сянка на османлиите, тегнеща близо половин хилядолетие над централната част на Балканския полуостров. Градовете, занаятите, администрацията, завладяването, баните, джамиите, черквите, народностите, пазарите, търговията, стоките, братствата, кадиите, подсъдимите, стадата, къщите, часовниците, кулите, тепетата, пътешествениците – всичко-всичко се намира в тази книга, която наистина може някого да уплаши с обема на страниците си. Само първият и вторият том са над 1500, а предстои трети. Но не се чете тромаво, напротив – написана е увлекателно, подредена е прилежно, а събраната информация е забележителна. На автора, за съжаление, поради недостатъчно количество на изворите, понякога му се налага да прави аналогии, да прехвърля тенденции, да успоредява, но това не намалява ценността на изследването – човек понякога трябва да бъде смел в хипотезите, за да се доближи до истината. Компаративисткият подход не веднъж е доказвал полезността си, стига да знаеш как да го прилагаш. „Балканският човек“ е написана в добрите традиции на школата „Анали“, където не толкова политическата история, битките и сраженията, владетелите и техните противници са важни за научното описание, а всекидневният незабележим труд на обикновените хора, който (се) променя бавно, но пък за сметка на това трайно. Страница по страница пред нас израства свят, започваме да го разбираме и тъй започваме и нас самите по-добре да разбираме. Свят странен наистина, особен и отдавна вече чужд, но не по-малко шумен и шарен от днешния, в който живеем. Знаем ли например, че кула с часовник е имало единствено в Пловдив от всички огромни предели на Османската империя? Знаем ли, че отново в Пловдив и околностите се е подвизавал един от най-свободомислещите учени в Османската империя, Молла Лютфи, екзекутиран по настояване на улемите през 1494 г. в Константинопол като еретик? Или че султан Мехмед II Фатих (Завоевателя) е мевлевит, тоест последовател на ордена на Джеляледдин Руми? „Балканският човек“ на Йордан Велчев ни откровява тези неща, за да ни приласкае, че вместо да се страхуваме от своето османско минало, по-редно е да го опознаем. И – опознавайки го, да опознаем и себе такива, каквито сме били и каквито продължаваме да бъдем – балкански човеци.

Румяна Л. Станчева „Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното“ (културологично есе), ИК „Колибри“, София 2014

Книгата на проф. Румяна Л. Станчева възвръща интелектуалната ни мисъл към един художник, когото – ако бяхме малко повече отговорни към себе си, никога не бихме позволили да потъне в забвение. За съжаление, днес ситуацията е точно такава: Жорж Папазов, „сюрреалистът преди сюрреализма“, е почти непознат на българската публика, в националните галерии произведенията му са малко и трудно напускат депата. Нямаше да бъде така, ако социалистическата българска държава беше откликнала положително на намерението му да ѝ предаде огромната си колекция с модерно изкуство, както и свои картини, но желанието му не среща никакъв ответ, а потъва като вода в пясък. Ние, сънародниците на Жорж Папазов, сме в дълг пред него и тъкмо такъв дълг изпълнява това образцово културологично есе.

Именно есе: езикът на Румяна Л. Станчева е ведър, лек, четивен; тя не се е поддала на изкушението на академичните монографии, които в претенцията си да се изявят като свръх-компетентни, работят с херметично затворен, почти некомуникативен език. И макар книгата да е ерудитска – от нея научаваме много неща за Жорж Папазов и неговото време, за приятелите му Жул Паскин и Андре Дерен, за контактите му с папата на сюрреализма Андре Бретон и основателя на дада Тристан Цара, с Оскар Кокошка и Робер Деснос, с всички големи фигури на западноевропейската сцена, това научаване е проходимо, общително, съприкосновяващо. Световната величина на Папазов осъзнаваме от факта, че Цара му е посветил стихотворение, своеобразен анализ на картините му, а Кокошка пише текст за каталога на изложбата му, състояла се в Прага през 1935 г. Това са любопитни и вдъхновяващи случки, но най в центъра на изследването са пресечките между визуално и вербално. Защото ямболлията Жорж Папазов – освен че е изключителен художник, е бил и писател. Седем са неговите книги, от които само две могат да се четат на български: „Париж. Творчество и съдба на велики художници“ и романът „Поп Васил“. Останалите са на френски: друг роман, „Братя Дреневи“, спомените „Паскин!… Паскин!… Аз съм!…“, „Дерен, приятелю“ и „Писма до Дерен“, мемоарната „По стъпките на художника“. Любопитното е, че ако в картините си Жорж Папазов е пределно фантастичен, с един измислен странен сюрреален свят, то в книгите си се придържа към реализма, не случайно пет от седемте му книги са описания на лични преживелици. Всъщност, ако погледнем строго, романите му също са такива, и двата са изпълнени с автобиографични моменти. Прекланял се е пред Иван Вазов, той бил за художника неговият, казано с малко по-съвременен език, „култов“ автор. Папазов е бил великолепен устен разказвач, обичал е да смайва французите с колосалната българска сила (има и такава творба, „Българската сила“) – описвал е как ритуално с голи ръце поваляме бик, но в книгите си се придържа стриктно към действителността. Макар че Румяна Л. Станчева открива в картините му множество български ферменти, и то не само в „Престилката“, но и в кучетата, лодките, стълбите… Жорж Папазов е българският облик на сюрреализма и е наистина нехайство, че така сме зарязали този смел и бляскав художник, представител на може би най-влиятелното и популярно естетическо движение през ХХ век.

Книгата „Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното“ е ценна и с друго – с великолепните си репродукции. Произведенията на нашия сънародник не можем да гледаме в българските галерии, но можем да видим в тази книга. Представям си какъв труд е било да се открият и да се откупят авторските права, но си е струвало. Както, поне според мен, би си струвало да се издадат на български език всички книги на Жорж Папазов, защото така ще го разберем не само него самия като самобитен творец, но и времето на авангарда, все още като че ли повече мътно, отколкото бистро за нас. В европейския модернизъм светят и български имена, време е да спрем да ги потулваме, а да ги откроим искрящо и непринудено.      

Деница Дилова „Дневният живот на нощните пеперуди“ (роман-лауреат, победител в конкурса на „Сиела“), ИК „Сиела“, София 2015

Този роман е важен. Не само защото е спечелил конкурс, което значи, че се е преборил и победил, но и защото този конкурс е конкурс на издателство. Издателството, което заедно с Българската национална телевизия организира културното риалити, наречено „Ръкописът“. А това значи, че предположението – макар леко спекулативно (но логически напълно оправдано), че избраните за шоуто ръкописи ще приличат на ръкописа на Деница Дилова, превзел конкурса на „Сиела“, е съвсем реално. Казано афористично, четете „Дневният живот на нощните пеперуди“ (прочее, текстът първоначално се е казвал „Непорочна практика“), за да узнаете кой ще победи в „Ръкописът“. Разбира се, някакъв си там телевизионен формат не е толкова важен, важното е какво точно издателство като „Сиела“ – едно от най-големите, авторитетни и престижни в България, предпочита. И съответно какъв писателски почерк фаворизира.

Деница Дилова не е непознато име в съвременната българска литература: през 2012 година издателство „Скалино“ публикува дебютната ѝ книга с разкази „Тънкости на приготвянето“. Тя носеше същия характер, както и „Дневният живот на нощните пеперуди“ – жив, гъвкав, ироничен изказ, но с една малка разлика – историите там имаха и едва доловим садистичен оттенък. В романа няма такова ехо, но че той стои гъвкаво-ироничен – няма спор. Един пример: младеж се страхува от остри предмети, защото си е внушил, че ще убие с такъв майка си: „Сложихме го да седне между други хора, като му взехме ножа и вилицата. Яде кюфтета с лъжица“. Ситуацията е абсурдна, самата авторка обяснява, че обича абсурдите. Един от най-големите в книгата ѝ е описанието на малкото градче Розенград, което сякаш не е българско, макар героите ѝ да са си българи топтан – действието се развива предимно по барове и ресторанти, тук-там в редакция, за малко в автомивка и кофите за боклук с клошарите край тях се мяркат едва-едва, ако се мярват въобще. Преди време Милена Кирова беше писала по повод „Фотографът: „Obscura reperta“ на Галин Никофоров (според мен неговият най-хубав роман), че изобщо не се разбирало къде се развиват събитията – местата си приличали като капки вода. Е, Розенград е също такова място, което – ако не беше се заявило като българско, би могло да бъде навсякъде другаде, а като че ли най би му прилягало да бъде в Лондон, градът на Бриджит Джоунс.

Споменаването на Бриджит Джоунс веднага навява спомен за лайфстайлния жанр „чиклит“. Лайфстайл безспорно има и в „Дневният живот на нощните пеперуди“, макар че – ако ще го броим жанрово, това е един много дълбок чиклит, с метафизични претенции. Всъщност, ако искаме да му намерим аналог, по-добре ще е да се насочим не толкова към книгите, колкото към сериалите – „Сексът и градът“ му пасва идеално, а Нина Бранкович е една малко по-провинциална Кари Брадшоу. Не случайно във форумите мненията се разделят на две: жените харесват романа, мъжете – не. „Сексът и градът“ разпилява предпочитанията по същия начин, впрочем. Така че, ако продължим да говорим с тази жанрова категория, Мона Чобан трябва нейде отвъдно и тилилейно да се скрие – „Дневният живот на нощните пеперуди“ е първият истински стойностен български чиклит. Стойностен в смисъл, че притежава качествата да бъде измерван и с литературни мерки, не само с медийно-скадальозни и претенциозни.

Ако пък решим да говорим по мерките на съвременната българска литература, бихме могли да открием в романа на Деница Дилова елементи и от т.нар. „леко писане“, и от т.нар. „бърза литература“. Може би и от „новия автентизъм“, въпреки че от него най-малко – този роман носи глобалистки, не локалистки дух. Колкото до „бързата литература“, „Дневният живот на нощните пеперуди“ е доста по-добър от нея (всъщност това е едно течение, което носи характеристики на contradictio in adjecto, противоречие в основанието, защото литературата е по принцип бавно занятие – и за писане, и за четене) – „бързата литература“, за съжаление, няма кой знае колко даровити представители (а даровитите са даровити единствено когато не следват постулатите ѝ). Може би „лекото писане“ му приляга повече, макар че романът е освободен от неговите понякога силни филологически претенции. Ако решим все пак да го някъде и някак да го позиционираме, бихме го назовали „писане неглиже“: то няма желанията да бъде литература, върху която се размишлява, иска да бъде литература, която забавлява. Много прилича почеркът на Деница Дилова на някогашното списание „Егоист“ – това в български територии, в световните ще го открием в „Космополитън“. Писането като старлетка, за която литературата е само стъпало към ухажването на успеха. Та в този смисъл: дали пък в шоуто на БНТ „Ръкописът“, реализирано заедно със „Сиела“, няма да бъка от такива „печеливши“ почерци-старлетки? Ами ще бъка, поне според мен ще бъка…

Людмил Станев „Рязко“ (разкази и миниатюри), ИК „Жанет 45“, Пловдив 2015

„Няма такава книга“. Не, не, не се безпокойте, няма да си правя тук постмодернистична гаргара, споменавам само първата книга на Людмил Станев, с която той веднага привлече вниманието не само на критиката, но и на читателите. Които и досега му остават верни: на последния панаир на книгата срещнах няколко човека, тръгнали специално да си закупят новата му книга „Рязко“. „Рязко“, макар заглавието да е такова, е доста по-мека, по-меланхолична от „Няма такава книга“, „Ненакърнимо“ и „Неприятният татарин“ – първите негови сборници с разкази. Не зная дали тук е поднесена дан на възрастта, или пък на авантюрата с писането за деца („По-малко“ печели наградата „Христо Г. Данов“ за детска литература), но от „Приятели мои“ почеркът на Людмил Станев е вече доста повече нежен, отколкото рязък. По повод на първите му произведения имах намерение дори да пиша за българските „сърдити млади хора“, сега вече едно такова намерение не би било на място, по-скоро ще трябва да пиша за българските „успокоени зрели хора“, узнали перипетиите на живота, които обаче – въпреки всичките си усилия, той така и не е успял да прекърши. Не ги е прекършил, но те са останали с носталгията си по времената, когато са били сърдити и са му се тросвали без да го жалят – нетактично и безпардонно. За тези времена идва дума в „Рязко“, дума идва и за практиката на Людмил Станев като лекар от „Бърза помощ“ във Варна. Но ако си мислите, че това са истории ad hoc натуралистични, ще сбъркате – те са обагрени със специфичния Людмил-Станевски глас на нежна ирония и тъжен хумор. Абсурдисткото, което доста присъстваше в по-ранните му книги и по което той приличаше на големия наш писател Станислав Стратиев (разликата между двамата е в по-острата социална сатира на автора на „Сако от велур“ и „Българският модел“), сега е приглушено, отстъпило е място на емпатията и нежността: „Две стиснати ръце… Цветно, пъстро, изящно, мощно и истинско. Тази вечер никой няма да умре!“ Любопитна е тази метаморфоза: гневът е заменен от разбирането, че животът – колкото и понякога да е несправедлив и подъл, все пак трябва да се живее и затова е по-добре да обръщаш внимание не на неговото коварство, а на неговата любов – цветна, пъстра, изящна, мощна и истинска. Именно за любовта говори тази последна книга на Людмил Станев – за любовта към ближния, към приятеля, към непознатия, към приятеля. И макар да се казва „Рязко“ – заглавието, впрочем, го отдавам единствено на слабостта на Людмил към парадоксите, нейният пламък е тих като коледна нощ, фин като персийска тъкан. Но може би изборът на заглавие е и заради друго: „Рязко“ рязко ни казва, че увлечени в гонитба на някакъв имагинерен успех и още по-имагинерно имане, ние забравяме истинското живеене, изгубваме сладостта на живота. Е, книгата на Людмил Станев иска да ни ги върне и – без йота съмнение – прави го успешно.

Младен Влашки „РоманОлогия ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента“ (литературно-критическа монография), ИК „Хермес“, Пловдив 2015

Определението „литературно-критическа монография“ е слабо, за да даде представа за колосалния труд, извършен от Младен Влашки за написването на тази книга. Разбира се, той съдържа доста от неговите критически страници в списание „Страница“, но след като човек погледне само приложенията отзад, си дава сметка каква къртовска работа е свършена. Толкова изчетени романи, толкова погълнати листи, толкова разгърнати книги!… Наистина, не може да не предизвика възхищение това усилие – още повече, че някои от прегледаните романи са си и заплаха за здравето. Според Младен Влашки – въпреки подема на българската литература, романът ни все още не изправил рамене, все още търси своя истински глас. Не че певци на романа липсват – по „Романологията“ можем без грешка да ги открием: Алек Попов, Александър Секулов, Владимир Зарев, Галин Никифоров, Георги Господинов, Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Здравка Евтимова, Кристин Димитрова, Милен Русков, недялко Славов, Теодора Димова… Но това са солисти, българският роман още не може да сформира хор, мощен хор, чийто глас да се чуе по широкия свят.

Няколко са причините за това според Младен Влашки, една от най-важните е пренебрегването на занаята при писането. Занаят в смисъл на майсторство, на усърдна и търпелива работа по извайването на материала – сюжетен и езиков. Българският романописец е припрян, той няма постоянството на дългото шлифоване, докато се получи един завършен и от никъде непропусклив краен продукт. Марсел Пруст пише „По следите на изгубеното време“ 14 години, Роберт Музил така и не успява да завърши „Човекът без качества“, Умберто Еко пуска нов роман средно на шест години и т.н. Тоест, качественият продукт иска време, иска детайлно дълбаене, а не урбулешко препускане, взряно единствено в стойностите на пазара. Както казва Младен Влашки по повод „романите“ на Иво Сиромахов: „Те се стремят към продажби, популярност и подобни малотрайни ценности, като заблуждават по-простоватите потребители, че са литература“. За съжаление, простовати потребители в България нароил Господ бол, иначе едва ли толкова много ментета щяха да се кичат с почетното звание „роман“. Тъкмо това обяснява и разяснява „РоманОлогия ли?“ – че не всичко, което си присвоява названието „роман“ е истински роман. Както аз самият съм казвал неведнъж: много пишещи на български объркват училищното си образование в нашето „А, Бе“ с литературата – фактът, че си се научил да пишеш е съвсем различен от таланта да можеш да пишеш. За да убеди в това недоверчивите, Младен Влашки привлича на помощ идеите на Марио Варгас Льоса, перуанския нобелист, за романа. И го прави нарочно, заради тяхната непознатост у нас. Като една от най-важните идеи на Льоса е постигането в романа на сплав от новост и познатост. Тоест, отново извайване, избродирване, изтъкаване: романът не само се чете бавно, романът се и пише бавно. Бързото писане на роман е като тенекиена капачка на вкиснала бира – не е свършила никаква работа, затова я изхвърляш заедно с бирата.

Ето защо смятам тази книга за задължителна за всеки, дръзнал да се впусне в изкусителното, но опасно пътуване, наречено „писане на роман“. Задължителна е също и за читателите на романи, защото тя е като държавен стандарт – квалифицира коя е истинската стока, тази без консерванти и сурогати, от другата, фалшивата. Като прибавим към това и наистина забележителните приложения, от които може да се узнае едва ли не за всички романи и автори на романи в България, създадени до 2014 година, както и журитата и наградените книги от романовите конкурси, става ясно каква огромна информационна и евристична мощ носи тази книга. Тя е като ориентир в непознато бурно море – задава светлини, благодарение на които може да се избегнат плитчините. И така помага на българския роман да ги избегне. Нещо, от което, поне според мен, той има неистова нужда.

Христо Ганев „Вятър работа. Сценарии за анимационни филми“, Национален филмов център, София 2014

Тази книга не може да се намери по книжарниците. А жалко! Защото е едно произведение, от което човешкото лъха със здрави талази, не спира да облива читателя и да освежава задръстената му душа. Да я прави повече истинска, повече нежна, повече силна. И хуманна…

Христо Ганев е един от доайените на българското кино. Като режисьор заедно със съпругата си Бинка Желязкова е автор на филма „Животът си тече тихо“ (1957), който предизвиква недоволството на комунистическата цензура и е излъчен година по-късно със съкращения (съгласувани с авторите). По негови сценарии са осъществени такива важни български кино-заглавия като „А бяхме млади“, „Басейнът“, „Голямото нощно къпане“, „Нощем по покривите“… Сценариите му за анимационни филми също са известни, сред тях е „Веселякът“ с режисьор Анри Кулев. Знаете го със сигурност: един човек си свирука и си носи слънчевото знаме, докато не срещне пред себе си сива стена. Казано с езика на народните песни: не било сива стена, мале ле, най-били сиви хора, сиви хора със сиви тояги. Тръгва Веселякът да пробива сивата стена: бори се, опъва жили, старае се, сили се, пъне, гърчи и мъчи, докато накрая успява, но… Но – докато се е борил, знамето му се е разкъсало, нищо не е останало от него, само тояга се мъдри на рамото му. И какво да прави тогава Веселякът? Как какво, обръща се, присъединява се към сивата маса, не е вече Веселяк, а един от тях – нахмурен, озлобен, облъчен. Сив човек…

Да четеш тези анимационни сценарии е като откровение. Онзи, който няма представа, си въобразява сценария като суха разкадровка – първа сцена първи дубъл, втори дубъл, втора сцена първи дубъл и т.н… Съвсем не е така, поне сценариите на Христо Ганев не са такива. Там се срещат изречения, които са истински афоризми, дето за цял живот да ги запомниш, стигат ти за мъдростта и щедростта: „Знаме без вятър – вятър работа…“, „[Р]озата без цвят е само една бодлива клечка…“, „Кавалкада е испанска дума и означава нещо като групова езда. Добрата езда винаги предполага езда на коне, въпреки че като няма коне всеки язди каквото му падне“, „Ти за кого си – за човека или за човечеството?“ (това е от игрален, не от анимационен филм). Срещаме една избуяла фантазия, едно вихрено въображение, една творческа свобода на мислене и писане, които твърде рядко може да видим дори в добре владеещи занаята наши и чужди писатели. Срещаме и оптимизъм, и тъга, и доброта, но и жестокост – такава, каквато трудно можем да си представим. Христо Ганев е понякога безжалостен в своите анимационни сценарии – поставя ни в такива ситуации, че гърлото ни пресъхва от ужас. Като в „Сафари“ например. Или като в „Сламеният човек“. Или като в първите два епизода на „Просешко трио“. Изобщо, сценариите не жалят зрителя/читателя, не му спестяват нищо от живота-страшилище, казват му го право в очите и внимателно го наблюдават как ще реагира. Не може да не потрепериш и ако потрепериш, Христо Ганев е доволен – съвршил си е работата, разбрал е, че не си изгубил докрай своето човешко; но ако не потрепериш, ако си безучастен и непоклатим – лоша работа, мятай тоягата, натирва те, и се вливай в сивата безлична тълпа. Никой обаче не иска да го прави, никой не му се нрави да го прави, защото пъстротата – това е същността на живота. „Вятър работа“ – сценариите за анимационни филми на Христо Ганев, ни помагат да разберем тази истина. Помагат и за друго – да разберем какво е изкуството. Ето:

Изкуството ли?

                                               То е много лесно.

Ще трябва бавно да изкачиш

висока планина –

                                    за други непристъпна;

от стръмния ѝ връх да смъкнеш в долината

най-твърдата скала…

                                               И после

с длето и чук да къртиш денонощно

отломъците грозни и ненужни –

от черен камък да изваеш бяла птица,

чудата и красива,

                                    и толкова ефирна,

че само като духнеш

                                                    и да литне…

Да, тази книга не може да се намери по книжарниците. И това наистина е жалко! Но поне може да се предлага на зрителите в Дома на киното, в кино „Одеон“, за да я прочетат и запомнят. Защото от нея всеки ще се научи на човешкост, на трудното изкуство да бъде човек…

Чавдар Ценов „Отклонения наесен“ (малки новели), ИК „Жанет 45“, София 2015

 Борис Минков разказа на представянето на „Отклонения наесен“ как се е създавала „малката новела“ „Извън маршрута: първоначално била малък разказ в „Литературен вестник“, за списание „Страница“ разказът се разширил, а в книгата е нещо съвсем трето – малка новела, която хем носи нещо от малкия разказ в ЛВ, хем е радикално различна от него. Поднасям този сюжет, защото той демонстрира сериозното и отговорно отношение на Чавдар Ценов към белетристичното слово: за разлика от мнозинството автори, посочени в „РоманОлогия“-та на Младен Влашки като бързащи и припиращи, Чавдар Ценов е внимателен към текста, изтъкава го с най-сериозно отношение, не го оставя да се търкаля стихийно по нанадолнището, докато бухне в локвата кален и затънал. Във всичките пет „малки новели“ на „Отклонения наесен“ („Извън маршрута“, „Колело“, „Майя, индианецът и краят на света“, „Вуйчо на баща си“, „Под знамето“) личи това отношение, това скрупульозно търсене на думата, на тона, на ритъма, което да остави след четенето не само послание, но и усещането, че си се докоснал до текст, сравним с музика. Преди време нарекох музиката в писането на Чавдар Ценов „ембиънт“ – понятие, изработено от Брайън Ино, кийтбордистът на групата „Рокси мюзик“, но откриващо корените си в музикалните теории и практики на французина Ерик Сати. Това е ненатрапваща се музика, Сати говори дори, че трябва да бъде като мебелировката в стаята – незабележима, но уютна. Такова е и писането на Чавдар Ценов – ненатрапващо се, но уютно. Той е може би най-умелият български автор, който съумява и да бъде дистанциран от героите си, но в същото време да ни въвлече като читатели така дълбоко в техните перипетии, че да се почувстваме изведнъж тъждествени с тях. Дистанциран автор, въвлечен читател – това сродява Чавдар Ценов с разказвача Антон Чехов като почеркът му напомня този на великия руснак отново ненатрапчиво, но постоянно, сякаш есенен дъжд. Не случайно есента е така важна за писането на Чавдар Ценов – честно казано, трудно ми е да се сетя за нещо негово, чието действие не става през есента. Сигурно има, но моето усещане е, че в творбите му все е есен, все е влажно и листата падат. Това е почувствано и от Иво Рафаилов на корицата на книгата: неясен силует, едва различим сред жълтата мъгла, на всичкото отгоре трудно разпознаваем – мъж ли е, жена ли? И крачи, накъде ли крачи?

Извън маршрута, натам. От маршрута си героите биват изваждани от някакво незначително събитие – подминаване на спирка, изчезнало детско колело, нерешителност в приятелството, вярващ в извънземните колега, бой на внука с чужденци. Всички те предизвикват размисли, в които обичайното изведнъж става необичайно, а всекидневният коловоз на живота се разшатква неустоимо. Цялото е поднесено с едно меко магнетично разказване, без да се насилва читателят – той не е дърпан грубо за ръката, за да влезе в книгата, а неусетно е примамен в нея, без да разбере кога е влязъл толкова навътре в нея. Затова тя се чете упойващо, трудно е да се спре: все те гложди да продължиш, да не спираш и когато вече си я свършил, ще ти се още. Но и на това ти желание авторът гледа отстрани – тих и дистанциран.

Не мога да не отбележа и хумора на Чавдар Ценов, втъкан в цялата книга. И отново: това не е грубият хумор на тв риалита и комични шоута, а е събран, почти по английски сдържан. Но е оригинален и неочакван: появява се изведнъж и все едно ти казва: „Хайде, ако си достатъчно остроумен, намери къде е смешното!“ Откриваш го, разбира се, и то на най-изненадващи места като например в оплакването на майката на Владиславов: „Майка прежалва ли се?“ от разказа „Вуйчо на баща си“. Това е разказът с най-непредсказуем финал, но онзи, който най харесвам (също както Ангел Игов), е „Под знамето“. Не заради друго, а защото там по един много деликатен и без евтина патриотарщина начин се поставя наболелия проблем с напускането на България от нейните млади синове и дъщери. Пред очите ни се разгръща монологът на един възрастен човек, който първоначално е хаплив и разочарован, но постепенно, с развитието на разказа, стига до оптимизъм и ведрост на мисленето. Разбираме всъщност, че няма страшно, че ние сме тези, призваните да съградят родината си, че вместо да се оплакваме, по-добре е да се захванем с малкото, за да оправим голямото. Перифразирайки една известна фраза, ако дяволът е в детайлите, то спасението също е в детайлите: да започнеш от запустялата градинка до блока ти, от бунището до двора ти, от хигиеничното разхождане на домашния ти любимец в парка, от спазването на правилата по пътища и магистрали; от ей-такива простички дребни неща. И когато те биват приведени в ред, няма как и държавата да не бъде приведена в ред. „Отклонения наесен“ ни припомня тази банална истина, но ни я припомня талантливо, с финес и със свободен дух. Дух, който винаги се отклонява, но благодарение на това отклонение намира правия път.