Как ще ги стигнем американците?

06.10.2015 9

Из книгата "Моята Америка" на Златко Ангелов - част първа

Каквото и да разправям, както и да върви животът ми, до края ще си остана емигрант, имигрант, новодошъл, аутсайдер, пришълец, чужденец, бездомник, странник, пътешественик, непринадлежащ. Човек, който не знае в кое гробище ще бъде погребан. Дежурният въпрос, който ми задава всеки кореняк, когато чуе името и акцента ми, е: “Откъде си?”

След като живях дълго в Айова Сити, отговорът ми естествено гласеше: “От Айова Сити съм.” Но лицето на събеседника почти мигновено изразяваше неверие и в повечето случаи следваше втори въпрос: “Ама все пак откъде си наистина?”. В зависимост от настроението ми отговарях късо и нелюбезно: “От тук съм” или усмихнато и изчерпателно: „Роден съм в България, но от еди- колко си години живея в Северна Америка.” И колкото това еди- колко си растеше, толкова по-малко хора ми задаваха втория въпрос, въпроса на неверието и незадоволеното любопитство. В Испания беше лесно: казвах, че съм от Америка и хората, които не различаваха английските акценти, не проявяваха съмнение. Но какво да отговарям сега в Англия? Друго нещо, което винаги ще ми напомня, че „не съм от тук“, е, че живея или пребивавам в градове, по чиито улици не срещам нито един познат.

Моят дом ме следва там, където решим да се преместим. Но този дом не е познат на моите приятели, така как- то те знаеха къщата ми в България. Има някаква амалгама, с която човек израства и като с клей свързва всички атрибути на социалния живот – най-вече къщите, улиците и хората – в нещо топло, познато и близко, което няма нищо общо с пространствената ориентация и географската памет. Тази амалгама създава уникалното усещане за сигурност, за увереност, че родното място за теб е безопасна територия, дори и според статистиката или видимите признаци в него да върлуват гангстери. Веднъж напуснеш ли го, се озоваваш в пространства, чиято амалгама нито можеш да помиришеш, нито да възпроизведеш, нито да измислиш. Навън, в новия град, ходиш по улици, които тепърва трябва да научиш накъде водят. По тях няма да срещнеш хора, чиито биографии знаеш почти с толкова подробности, колкото и своята. Следователно около теб няма никой, който, като те срещне, да знае или да се досети за къде си се запътил, нито пък намира причина да те попита накъде си тръгнал. А ти може би просто се връщаш у дома. Този дом, осъзнаваш в някакъв миг на прозрение, е станал твоята единствена котва. Ти започваш да принадлежиш истински само на дома си.

Това за мен е инстинкта за самосъхранение. Ти принадлежиш на дома си не за да не те достигне някой случаен или прицелен в тебе куршум, а за да приютиш душата си в място, където хиляди- те съблазни на света, които на всяка крачка претендират да я превземат за себе си, няма да я достигат. Аз избрах да бъде така. Избрах не просто да се махна от България, но – да сменям мястото на дома си по света. Което е различно от „да пътувам по света”. Много хора пътуват и наблюдават света извън техния роден, пишат за своите пътешествия, извършват антропологични изследвания, довеждат света със снимки или думи до онези, които не могат или не искат да пътуват. Тези хора са посетители в чуждите страни. А посетителят е дошъл на гости, той не се интегрира. На гостенина се показва винаги най-доброто, черпят го с най-хубавото сладко и т. н. А ако надникне из задните дворове, го молят да не казва какво е видял. Да станеш жител е съвсем друго нещо. Получаваш официално разрешение да установиш дома си, преди още да си гражданин на държавата. Започваш да общуваш с администрацията, с корпорациите, с банките, с работодателите, с продавачите в магазините – те са лицето на всяка държава. Това лице изразява манталитета на коренното население.

Намираш си работа и от това следва най-важното ти участие в живота на държавата: започваш да плащаш данъци. Държавата иззема част от твоя доход, за да ти осигури поне минимално материално равенство с коренното на- селение – щом работиш, веднага получаваш право на всички социални помощи и добавки, които се полагат по закон. А в Кана- да, пример за социална държава, ги получаваш и преди да си намериш работа. След това или наред с това си търсиш местни приятели. И постепенно си даваш сметка, че никой не те спира да надничаш в задните дворове – на хората и на цялото общество. Започваш да участваш. Приемат те официално за гражданин и получаваш паспорт. Ставаш гласоподавател. Участваш в местния живот, в националната политика като гласоподавател или партиен активист, и в училищната система, където пращаш деца- та си да се учат. Разбираш, че гласът ти има значение. Неусетно се вливаш в класата, към която се числиш по образование и доходи. Всичко това го назовават с една дума: интеграция. Интегрираш се! И колкото по-малка съпротива оказваш на естествения – всъщност необходим – процес на интеграция, толкова по-лесно ставаш част от националното политическо тяло.

От самото начало бях взел съзнателното решение да не се съпротивлявам изобщо, доколкото това е възможно. А това, най- кратко казано, означава да не подлагам на оценка, нито да съдя Америка с манталитета си на българин. Да я приема такава, каквато е. Да приема, че постепенно ще заприличам по някои съществени черти на хората, които са ме допуснали да работя и живея сред тях. Това е не просто инстинкт за самосъхранение, нито е борба за оцеляване – оцеляването означава да си заплашен от унищожение, а в Америка е точно обратното: на теб ти дават шанса да се пресъздадеш, преосмислиш и осъществиш. Това е стратегия за успех. Същевременно да приемеш Америка такава, каквато е, не значи да абдикираш от желанието (и правото) си да я критикуваш. Напротив, колкото по-интегриран си, толкова повече основания имаш да забелязваш недостатъците и да искаш те да се поправят, тоест все повече се доближаваш до родените в нея, които са най-критични към държавата си, защото я ценят и обичат.

Писал съм го неколкократно, но не мога да не повторя и тук: Америка е необозрима. Тя е по-голяма от всеки неин гражданин, роден или нероден на нейната земя. Когато осъзнаеш това, престава да те разстройва неспособността ти да я дефинираш. На- против, многообразието от хора, отношения и пейзажи все по- неудържимо те привлича. Без да ти бъде родина, тя с нещо ти става родна и желанието да пътуваш из нея расте. Представата на американеца за пространство, което е негово – из което да пътува с кола, самолет или влак; из което може да сменя местоработата и дома си и да се записва в университети; което е готов да брани от тероризъм и чужди нашествия; което му осигурява природните ресурси; което е организирано административно и юридически по силата на един уникален документ, американската Конституция, – може да се илюстрира чрез географски величини. Разстоянието от Ню Йорк до Сан Франциско, тоест от Източния до Западния бряг, е около 4800 км. Прекосено по диагонал от Сиатъл, Вашингтон, до Джаксънвил, Флорида, разстоянието е пак толкова. За сравнение разстоянието по права линия между Лисабон и Бялисток в Полша (приблизително от западната до източната точка на Европейския съюз) е само 3500 км. За да прекосиш Америка с кола, са ти необходими 42 часа; за да прекосиш Европа – само 31. Канадско-американската граница е най-дългата в света: 8893 км. Вярно, че Русия, Канада и Китай имат по-голяма територия от САЩ, но социалната мобилност в Русия и Китай е почти несъществуваща, а Канада със своите 33 милиона жители е заселена само в най-южните си части. На комбинирани нощни фотографии от околоземните спътници на НАСА територията на САЩ свети ярко и почти хомогенно, докато територията на Китай и Русия е практически тъмна, с изключение на Москва, Санкт Петербург, Пекин, Шанхай и Хонг Конг. Цяла Америка живее динамично, интензивно, с пълния капацитет на хора и територия, на технологии и демократични ценности.

Америка е по същия начин просторна и във виртуалното пространство на интернет. Колкото и електронният свят да ни изглежда уеднаквен и достъпен от цялото земно кълбо, когато живееш на различни точки от планетата, си даваш сметка, че и там има ограничения, наложени от националните граници и особености. И в това отношение американското пространство – а то е може би главната съставка на чувството за свобода – е най-неограничено: американските сайтове са най-функционални, най-достъпни, най-лесни за ползване, най-прагматични и поради това най-ефективни. Когато най-близкият ти съсед живее на стотина метра от теб – а това е най-честата гъстота на жилищните квартали в Америка, с изключение на няколкото мегаполиса, където свободното пространство се постига чрез архитектурни средства, – усещаш, че въздухът, който дишаш, е лек и поносим; той е едновременно твой и общ, но от него има предостатъчно за всички. В Америка дворовете не са оградени! Може да изглежда странно, че го споменавам, но това е много важна разлика между организацията на пространството и собствеността върху недвижимите имоти в Америка и Европа (сравнявам ги заради общия генетичен и религиозен код на техните култури). В Европа всяка собственост е оградена.

Корените на това различие са основно два. Единият е очевиден: изобилието на земя в Америка и недостигът на земя в Евро- па. Другият обаче е прикрит, вграден в американския манталитет: собствеността в Америка е обект на постоянна размяна и чувството за притежание произтича не толкова от узаконената традиция на семейно унаследяване, както е в Европа, колкото от непоколебимата вяра в това, че всеки свободен гражданин на Америка има изконно право да притежава част от националното богатство: материално и културно. И това негово право е абсолютно гарантирано от закона; още по-точно, от съдебните институции, които функционират независимо от държавата и в полза на индивида.

В този смисъл в Америка страхът от посегателство върху собствеността е силно ограничен. Отказът да се издигат огради е парадоксална демонстрация на американския индивидуализъм. Индивидът се чувства свободен, автономен и уверен, че контролира своя живот в рамките на своята общност: семейството, квартала, енорията, града, щата, федералната държава. Спойката между такива индивиди, онази амалгама, за която споменах в началото, че те привързва към родното ти място, е тяхната равнопоставеност спрямо гарантираната от Конституцията свобода да живеят живота си по свой избор и в това сякаш неограничено пространство, където има хляб, работа и щастие за всички. Никой не пречи на другия. И в същото време никой не е изолиран от другия. Породена от един колективен идеал – да осигури благоденствие на всеки свой гражданин, – Америка напредва и води света, защото е превърнала този идеал в колективна цел.

Американската идентичност е идентичността на общността, която просперира икономически, интелектуално и социално. Цялото това огромно пространство е общо пространство. Където и да попаднеш в него, то мирише на Америка и на нищо друго. За едни домът им е Тексас, за други – Масачузетс, за трети – Айова, но всички те се чувстват сигурно и удобно в общия дом Америка. И често сменят местонахождението на дома си из тази необятна Америка, без да се страхуват, че ще се изгубят или че ще изгубят идентичността си. В Америка няма села в европейския смисъл на географското понятие. Цялата обработваема площ е разпределена във ферми или ранчота. Гледана от въздуха, земята е обработена в строго перпендикулярни парцели, върху всеки от които има една къща. Тя може да бъде малка или огромна, може да са няколко къщи, съединени със стопанските постройки – но раздалечеността е основният белег на пейзажа в Средния Запад, Юга или Запада. До къщите се стига по междуселски пътища, които са покрити само с трамбован чакъл. Те се разклоняват от щатските двупосочни асфалтирани пътища, които пък се свързват в обща пътна мрежа с междущатските (федерални) шосета. Тези големи и дълги магистрали – от двулентови в по-рядко населените щати до петлентови в Калифорния и мегаполисите – са номерирани: четните са в посока изток-запад, нечетните – север-юг.

Градовете в Америка са планирани върху така наречената решетка от взаимно перпендикулярни улици, което силно улеснява ориентирането. Номерацията на къщите следва установен за цялата държава порядък: във всеки град една улица е избрана да бъде централна в посока север-юг и друга – в посока изток-запад. Номерата на къщите по улицата, която е перпендикулярна на която и да е от главните, започват от главната и нарастват и в двете посоки: има, да речем, улица “Клинтън” с източен № 150 и западен № 150. Същевременно първото каре задължително носи номерата, започващи със 100, второто – с 200, третото – с 300 и т. н. Номерацията не е последователна – 1, 3, 5 и прочее – и тръгва най-често от трицифрено число; до № 100 е, да речем, № 120, след това № 170 и т. н. Карето, в което живеехме в Айова Сити, беше второ поред от главната улица и на него бяха разположени три къщи: първата носеше № 205, нашата – № 207, а къщата от другата страна до нас – № 231. В тази къща с номер 207 преживяхме 14 години.