Роден в монтанското село Калиманица, Радичков става писател, за когото правилата в художествената литература не са на особена почит. Той е творецът, създаващ алтернативи. Когато заговори за родното си село, той винаги се вълнува. Селото се намирало край Берковица, но отдавна не съществува, а е на дъното на язовир. То обаче продължава да живее в творчеството му. Никога не е харесвал шума около името си. Обичта на читателите му е била напълно достатъчна. До края на живота си омразата към хората му остава чужда. Все пак, в едно от интервютата си, Радичков признава, че не вижда как ще направим страната си по-добро място за живеене, тъй като такова място се прави от добри хора, а не всички сме чак толкова добри.

В тези времена, когато бягаме като „петли без глави”, а камъните са на път да се срутят и да ни смажат, творчеството на Радичков ни кара да спрем саморазрушението си и да се замислим какво се случва с живота ни. Човекът е правописна грешка в черновата на Господа и най-дългото изречение, създадено от Него. Той е такова нещо, че като поправи една грешка, на нейно място прави две нови. Май ще е по-добре да бутаме и занапред с грешките, с течение на времето те могат да се превърнат в наше качество – продължава писателят. През 2001 година Йордан Радичков е предложен от Софийския университет за Нобелова награда за литература. Сред кандидатите за тази награда през годините са били личности като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, но досега призът никога не е бил печелен от българин. Уви, творчеството му остана неразбрано от Нобеловия комитет, въпреки че беше преведен на шведски. Тази награда обаче щеше да е по-нужна на нас като общество, отколкото на писателя, за да подхраним нашата гордост и патриотизъм.

Румен Леонидов споделя: "В края на живота си магьосникът от Калиманица показа на българина как да се издигне над себе си и да се погледне отстрани. Читателите го обичаха, макар и не винаги да го разбираха, защото искаха да преоткрият красотата на света, в който живеем. Може би обаче не бяха готови за нужната промяна на съзнанието. Дори в залеза на живота си, Радичков запази онова пламъче в очите, в което се отразяваше чистотата и красотата на душата на едно голямо врабче. Той не е просто писател, а един истински учител по доброта, любов и алтруизъм. Въпреки това не говореше излишно, а само когато го питат нещо. Сякаш наистина разбираше и оценяваше силата и смисъла на всяка една дума, която избираше от живия кошер на съзнанието си." 

В Златния фонд на Българското национално радио се пази интервю с Леонидов по повод кончината на Радичков в 2004-та: