2008 г. – Константин Павлов – в утробата на кита

„Интервю в утробата на кита”

- Къде беше - 
питат ме - 
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита. 
Всички виждате, 
нарочно питате.

- Как прекара - 
питат ме - 
три десетилетия в търбуха му?

- И това го знаете - 
комар играх 
с оня комарджия... Йон библейския.

- Ама Йон излезе - 
викат ми, - 
теб защо те няма - 
питат ме.

- Йон излезе - 
господ го откупи, 
а за мене дявола не даде пукнат грош. 

- Страшно ли ти беше - 
питат ме - 
толкова десетилетия?

- Страшно беше, 
скучно стана - 
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш - 
питат ме - 
следващото тридесетилетие?

- Аз ли? 
Аз не знам, 
но знам, че Кита 
фасове ще плюе 
три десетилетия 
и ще замърсява океанската среда.
 

Стиховете и гласът са на Константин Павлов, който продължава: За да влезеш в утробата на Кита, трябва да докажеш, че имаш качества. Там всеки не пускат... Най-напред заварих Валери Петров, друг мен завари – да кажем, Борис Христов...

Част от „Априлското поколение” поети, Константин Павлов е уникален случай на развод по взаимно съгласие с Властта. Той остава единственият от тях, който влиза в директен и безкомпромисен конфликт с Живковия режим.

Това обяснява защо за 30 години са издадени само три негови стихосбирки. Понеже се боят от неговите думи  и стихове, в малкото години, когато му разрешават да си изкарва препитанието със слово, той предпочита езика на образите. Така създава сценариите на едни от най-оригиналните и въздействащи български филми – „Спомен за близначката”, „Чуй петела!”, „Илюзия”, „Масово чудо” (забранен за прожекции), „Бяла магия”, „Памет”, „Нещо във въздуха”.

Константин Павлов не става масово чудо като други песнопойци от тази епоха, защото неговото чудо не може да бъде разбрано от масата. Несмилаем, непонятен, мрачен, дори зъл. Това внушава и партийната критика за него.

Казват „враг”, без повече да се уточнява. Като звание. Ако уточнят, може да се окаже полезна личност. Явно съм враг някому. И аз, като всеки човек, не само съм пасивен консуматор на враждебни чувства, но и аз излъчвам същото в отговор понякога, отговаря поетът.

Понеже стиховете му плашат и дразнят авторитарните вкусове на управляващите, те предпочитат просто да го зачеркнат. След първата му стихосбирка е спусната забрана, която го обрича на мълчание за 12 години. Въпреки самотата му в българската култура, в нещата, които изрича, има разтърсващи прозрения. Константин Павлов търси истинско разбиране, а не просто възхищение пред скандалната слава, пази поезията си от евтиното четене. По тази причина  той не позволява неговата поезия  да бъде политически употребена за целите  на новата демокрация след 1989 година. Тогава излизат седем негови книги със стихове и „Избрани съчинения” в 4 тома.

„Сладката агония” на поета завършва на 75-годишна възраст. Остават стиховете му, чието мълчание тепърва ще отеква. И думите на друг поет и негов приятел до последните му дни – Румен Леонидов:

Днес спокойно можем да кажем, че Константин Павлов обнови поезията ни с лекотата на гений. Че нахлу с непозната си естетика в националното ни кино и театър, където за съжаление не намери верни на духа му тълкуватели. Затова пък далеч преди всички, които го охулиха, голямата руска поетеса Анна Ахматова бе възкликнала: „Константин Павлов? Това е най-големият български поет, когото някога съм чела!”