Димил Стоилов: Хората са букви от магическа книга на света

13.12.2015

Новият му белгийски роман се нарича „Невинни жени в Брюксел“

 Новят ти  романът е вече на книжния ни пазар, но  май от доста време и ти, и книгите ти, отсъствате от България... 

Банално и несправедливо би било ако кажа – по-хубаво късно, отколкото никога. Сега има хиляда начина да бъде издадена една книга. Аз избрах издателство, което ми има доверие и е заставало с авторитета си зад предишните ми книги. Истина е, че преди година си бях въобразил, че е готова. След това доста работих и си мисля, че стана по-добра. Погледнато чисто „статистически“ последните ми три книги излизат през период от пет години, което означава просто спазване на закономерност.

Смяташ ли, че с този брюкселски роман  се приобщаваш към българските писатели, творящи в чужбина?

Грандомански би звучало да се приобщавам към когото и било. Житейски обстоятелства са ми наложили по-дълго време да пребивавам в Белгия и това е всичко. Е, може би не съвсем всичко. Ще прибягна до един великолепен макар и дълъг цитат: „Да си чужденец е прекрасно. Да си чужденец е избор. Трудно е, но ти дава възможност да мислиш за другия, а това е единственият начин да бъдеш свободен – не принадлежа на конкретно място и това ме прави свободен. Големите писатели като Марсел Пруст винаги са го знаели. Икономическата и психологическа ситуация на чужденеца може да е сложна, но в същото време да се превърне в извор на голямо щастие. Зависи от чужденеца, но зависи също и от погледа към чужденеца.“

От кого е този цитат?

От Юлия Кръстева. Ако трябва да бъда самоироничен, е редно да си призная, че не съм се възползвал от прекрасното, тъй като не съм бил чужденец по избор. Бил ли съм въобще чужденец?Това ми припомня разговора с един македонец, който току-що бях бил две партии шах в заведение и искаше следващата игра да е за пари. Отказах му, а той ме пита:„Ти, бате, тук нелегалка ли си или си турист?“ За него очевидно не съществуваше трета възможност. 

Има ли някаква вътрешна линия между новата ти книга и предишните?

Героят ми се пита:„Дали хората са стихове, думи или букви от магическа книга, която всъщност е светът?“. Ако отговорът е положителен, то тогава моите текстове са само малки частици от огромната книга. Дали са свързани? Понякога имам измамното чувство, че пиша една и съща книга  по различни начини. В първата от тях обединяващата тема беше изневярата. Ако любовта е луна, то изневярата не е ли обратната страна на луната– тъмната, неосветената, потайната, но въпреки това е част от цялото. Аз се вълнувам от цялото и го търся във всичките му проявления. Затова представата за една книга не е толкова отвлечена и невъзможна. Във всичките си писания се опитвам да намеря онова пламъче, което сближава хората, кара ги да се обичат и ги прави по-добри.

 А стават ли по-добри?

Някои стават… Например непрекъснато се връщам към два момента от „Писмо до един заложник“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери. Първият е, когато анархистът, който пази с оръжие арестувания главен герой, му подава цигара с усмивка. И вторият,  когато двамата приятели седят в мълчаливо съгласие на ресторантската маса над брега на река Сена и се радват на слънцето, моряците и сервитьорката. Всеки подобен момент, ако ме споходи, може у мен да предизвика  нов разказ. Колко малко е нужно – жест, усмивка, дори неизказана дума, за да се породи близост между хората. А има реална опасност точно тази близост да се превърне в изчезващ вид животно, защото ловният сезон за изтребването й не знае почивка.

Как достигна до идеята, до заглавието?

Нека да не прозвучи самохвално, но някои считат, че съм добър в измислянето на заглавия. Ако не в друго, поне в това. Понякога съм написвал по двадесет варианта, за да отсея най-сполучливото според мен. Сега като че ли заглавието си легна като дялан камък от първия път. В Брюксел бях дошъл с идеята за съвсем друг роман. Той тъй си остана на тридесетата страница, поне за сега.  Същевременно тук почнаха да ми се случват любопитни неща, някои от които си плачеха за описване. Бяха се натрупали случки и жени, но без някаква видима връзка и не можех да започна. После дойде заглавието и започнах да го защитавам с текст.

А жените наистина ли са невинни?

Напоследък с внука ми играем на пирати и съм навлезнал по принуда в темата, която мога да използвам за отговор. Жените са пиратки, които непрекъснато чертаят и прекрояват картата на своя остров, където трябва да открият ковчежето със скъпоценности. Понякога го откриват. Съвсем невинно. На себе си отреждам ролята на папагала, който ги съпровожда.

 Ясно. Ловният им сезон е открит... Поне на остров Брюксел. Успех на книгата, а на теб - и още по-нататък...