Хотел „Европейски“

27.12.2015 6

Разказ от Вивиана Асса

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във в „Ние, жените“ като редактор и зам. главен редактор. Има публикации в списанията „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“ и  във вестниците „Поглед“, „Стандарт“, „Труд“, „Дневник“ и др. Разказът й „Хотел „Емропейски“ е награден в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище в Марсилия.

Пролетта издуха прахоляка от зимата и тази година, когато почувствах, че една особа нахлу в мен. Веднага я познах по вълнението в погледа. Усетих, че и тя ме оцени, защото още с влизането се долепи до портретите на моите родители. Опипа месинговите свещници, погали стените ми, сякаш искаше да проникне в многобройните ми тайни.

Настаних я в светла стая близо до старото венецианско огледало. Преди много, много години един търговец от Солун го подари на моята господарка. Той идваше често в Краков и отсядаше в същата спалня. Хелене беше просто влюбена в това парче кристал. Тогава бях млад и бях способен да ревнувам. Доста чувства употребих, докато веднъж ги зърнах да си хвърлят тайно погледи, изпълнени с радост и печал. Но нека първо да ви се представя...

Казвам се „Европейски“ и съм създаден още по-миналия век. Родих се благодарение на едно семейство шляхтичи от Краков. Акушери ми бяха полските строители. Ако знаете само колко камъни отнесох от планините в Татрите, за да се заглеждате и днес по мен. Какви балове и вечеринки са видели залите ми. Какви достопочтени личности са приютявали стаите ми.

Какъв живот... Живот ли? Вие, хората, си мислите, че го владеете, но сте толкова скучни в сравнение с нас. Обсебила ви е алчността, съзнанието ви е проникнато от гордост и суета и единственото, което ви занимава, е вашето кратко и несъществено пребиваване на тази красива земя. Уви, никога не съм бил дете на горите и природата, поникнах тук, до гарата, където пуфтящите влакове спират до брега на Висла. Обичам тази река, нейните пясъци скърцат и до днес в снагата ми. Нощем слушах шума на Висла, който преминаваше през сърцето на града. Неоновите ми очи бяха винаги обърнати към гарата, защото съм възпитан да се покланям пред мравуняка от пасажери, който изхвърча от железницата и се втурва със страст да подрежда своя объркан свят. Наблюдавал съм ви близо две столетия и още толкова няма да ми стигне, за да видя щастие и благодарност в очите ви. Приютявах съдбите ви и нерядко с моя намеса ги променях. Благородният съм аз, защото ви служа, откакто съм създаден. И винаги съм бил облечен в ливреята на гостоприемството, дори по време на войните, които съм преживял. А как воювате помежду си, с ярост. Проникнати сте от желанието да владеете света и да разрушавате единственото, което притежавате – трона на душата си. Дори любовта си подчинявате на чувството си да обсебвате.

С присъщата си дискретност галех красивите ви мечти. Но вие, хората, се различавате твърде много по определението им и познанието си за тях. Напоследък и не мечтаете. Въобразили сте си, че ви е посетила мъдростта. А това направи скучен не само вашия живот, но и моя, защото съм създаден, за да ви служа. Затова се съсухрих и дори копринените ми тапети се сбръчкаха въпреки ремонтите на моите настойници. Отчаях се и престанах да надничам към хорския поток. И мислите ми застинаха в паяжина от безветрие. И заживях със сънищата ви, илюзиите ви и призраците, измислени пак от вас...

Хелене беше наследница на стар, но обеднял род. Бракът й с господаря ми Яцек беше по-скоро сделка със сина на предприемчив шляхтич от Краков. Успех и арогантност прочете изисканата дама в погледа му още при първата им среща. Вместо да й се обясни в любов, Яцек с присъщата си прагматичност изложи своя "бизнесплан" за техния бъдещ живот. Без стеснение той й каза, че му е нужна красива и възпитана съпруга, която да отгледа децата му и да го представлява в обществото. За останалото ще се грижим той и аз. Бог помага на победените, си мислеше Хелене, и сключи „сделката“. Години наред се опитваше да възпитава заедно с трите им деца и чуствата си към енергичния си, но студен съпруг. Вече си мислеше, че се е примирила с мисълта, че Яцек няма вина за това, че душевността му не може да се извиси повече от нивото на прага на къщата им, когато срещна романтичния търговец от Солун. Животът й в онези години, когато се редуваха икономически кризи с войни, се радваше на финансова сигурност, но мечтателната й душа беше натрупала твърде много нежност, за да устои на привилегията да се докосне до изкушенията на любовта. Йосиф обикаляше Европа и търгуваше с коприна и кожи. Още не бях го настанил в стаята му, когато се представи на Хелене и я заразпитва за историята на замъците в Краков. После с артистичен жест захвърли бастуна и шапката в един фотьойл и изсвири на пианото до бара „Брилянтният валс“ на Шопен. Изпълнението беше несръчно, но онези, които познават езика на любовта в музиката, знаят, че това е покана не за валс, а за страстния танц на авантюрата. После се усмихна и каза: „Много е изискан хотелът ви, мадам, но в малкото фоайе му липсва нещо. Мисля, че знам какво.“

Търговията му тръгна добре в града и той имаше повод да идва все по-често. Веднъж на връщане от Венеция донесе голямо кристално огледало. Каза й: „Хелене, погледни, до него ти си като малка порцеланова кукла. Не знам дали виждаш, но в стъклото блести моята обич, която искам да ти дам.“

От този ден господарката ми съвсем се промени. Отиваше все по-често в малкото фоайе под предлог да изчисти огледалото или да оправи къдричките на фотьойлите. Това поведение ме изпълваше със завист. Тя оглеждаше в трошливия ми съперник белезите на любовта си, които от ден на ден ставаха все по-красиви.

В един пролетен ден, когато цялата природа се беше приготвила за любов, тя заряза своята сигурна „сделка“, семейна чест и родителска вярност и заедно с Йосиф ме напусна завинаги. Наблюдавах я как мина по мостчето, после слезе по стълбичките. На няколко пъти се спря, но не погледна назад. Искаше на всяка цена да промени живота си. Вероятно усещането за щастие е вид безумие. Когато локомотивът изсвири и влакът бавно потегли към Варшава, Хелене се обърна и ме погледна. В очите й имаше решителност и страх.

Скандалът изплющя като шамар в еснафското общество на провинциалния град. Представяте ли си, една дама, шляхтичка, беше избягала с търговец, при това евреин. Дори цинизмът на Яцек не можа да преглътне предателството и често давеше обидата си в алкохолни запои. Още същия ден той нареди на две пикола да свалят кристалното огледало в мазето. Сега изпитвам срам, но да си призная, в този момент почувствах злорадо облекчение. Но за жалост животът на хората е устроен така, че дори и да искат да приключат с миналото си, то не е готово да приключи с тях. 

И се случи така, че отново я зърнах. Беше ясна и студена нощ. Около луната се беша образувал диамантен ореол от мраз. Времената бяха повече от тежки. Германия окупира почти цяла Европа. Полша напразно очакваше помощ от Сталин, но руснаците изгледаха безстрастно битките им с нацистите отвъд бреговете на Висла. Съдбата на евреите се строши в „кристалната нощ“. А Хитлер построи недалеч от Краков „Аушвиц“. Висла се превърна в реката Лета, която пренасяше един подир друг ешелоните на смъртта отвъд. Безумието на ХХ век се случи пред очите ми и Господ не му попречи.

Стаите ми се напълниха с есесовци. От пианото вече звучеше бодро „Лили Марлен“, а барът беше пълен с красиви и гладни полякини. Яцек не обичаше германците, но беше обзет от чувство за реваншизъм. Войната не се отрази зле на бизнеса му. Дори обратното. От гарата вече не се стичаше както преди многоцветната тълпа от пътници, помъкнала своя багаж, пълен с приключения и надежди. От скърцащите ешелони се свличаха мъже, жени, деца, за които Краков бе последна спирка в техния кратък живот. Сред 11-те хиляди евреи бяха Хелене и Йосиф.

Йосиф беше от онези мъже, които цял живот преследват мечти. Търговията беше естествената професия, на която го беше обрекъл неговият еврейски произход. Това му внушаваха още от дете. Повечето евреи в града се занимаваха с търговия, лихварство, занаятчийство и изкуство. Те не правеха опити да се обвържат със земята, където се бяха установили. Знаеха, че винаги трябва да са нащрек, че е възможно да бъдат прогонени.

Всъщност изкуството присъстваше във всичките тези професии. Йосиф често разказваше на Хелене, че обича шума на борсата, в чиято красива игра на надхитряне звучи песента на живота. Там отекват по скалата на цифрите, както височинните пикове на тържествуващото сопрано, така и низините на трагичния алт. На борсата лъжата не звучи фалцетно, нито фалшиво, защото е заключена в артистичните извивки на състезанието.

 Бащата на Йосиф търгуваше на едро с почти цяла Европа, а майка му наглеждаше магазините в Солун. Беше образована жена, спазваше традициите и никога не пропускаше да отиде в събота в синагогата. В свещената книга на евреите – Талмуда, пише, че е грях да пестиш от образованието на децата си, затова всичките му братя и сестри бяха завършили престижни училища в беломорския град. Йосиф имаше вродена музикална дарба, която не успя да развие. Причината бе, че не срещна разбиране в тираничните възгледи на баща си. А и неговият мекушав характер не събра сили да му се противопостави. Първата измама, която сервира на родителите си, беше свързана с образованието му. Вместо да се запише в Юридическия факултет във Виена, той тайно посещаваше Консерваторията. Когато на третата година баща му случайно разбра истината, го качи на първия влак обратно за Солун. Йосиф се прибра с желание в града, където всички прозорци са вперили взор в морето. А осолената снага на сградите блести като слюда при всеки безоблачен изгрев. Зиме градът е скрит под гъста мъгла, сякаш небето е хвърлило тензух над къщите, за да запази този "ценен реквизит" за най-големия спектакъл в годината, свързан със сезона на туристите и рибарите.

В един такъв мъглив ден Йосиф срещна бившата си съпруга Ребека. Беше сираче, сестра на техни съседи от България. Ребека беше завършила наскоро професионално училище за шев на корсети в Ямбол. Не беше красавица, но имаше нетипични за еврейка изумруденозелени очи, в които се оглеждаше тъгата на сирашкия й живот. Противно на лицето пък от устата й се лееше весел глас. Когато за първи път Ребека го видя на улицата, тя още не знаеше, че мъката ще я споходи завинаги.

Тъжните зелени очи развълнуваха огорченото и самотно сърце на Йосиф. В този момент той реши да бъде мъжът, който да закриля това крехко девойче. Бракът им беше неравностоен, но родителите му не се противопоставиха, защото още бяха объркани от измамата на непослушния си син. В тяхната благословия имаше и доза укор, която не беше спестена на бедното момиче от България.

Вечерта преди да ги венчаят в Синагогата, авантюристичната и объркана душа на Йосиф се изправи пред колебанието дали ще понесе да изживее целия си живот с това простовато, но добро създание. Беше на ръба да избяга. Стоеше гърбом, събран в мислите си, когато младата годеница за първи път почувства снизхождение и надменност. Съдбата беше я поставила в ъгъла на живота, а за да се измъкне оттам, й беше нужно да организира всичките си сили, за да си разчисти пътя. А тя ги нямаше. Погледна го дръзко в очите. За първи и последен път в тях той видя сила и хлад. По бузите й се стичаше обида. От влагата очите на Ребека станаха още по-бистри. Тази хубост смути Йосиф и той я прегърна. „Сълзите смазват душата, й каза той. Поплачи и после ще видиш, че всичко ще бъде наред. Повярвай ми!“ В тази нощ светът започна да се подготвя за раждането на неговите деца. Но пак в тази нощ Ребека разбра, че не може да му вярва.

Йосиф пое бизнеса на баща си. Но за жалост не влагаше същата страст и постепанно търговията му се сви. Преди да срещне Хелене, той имаше и други авантюри, които не успяха да проникнат през жилавата стена на менливото му, но артистично сърце. Но връзката му с Хелене беше нещо съвсем различно.

Десетилетия наред съдбата го подготвяше търпеливо за този миг. И както Господ благославя сутрин деня с красотата на изгрева, така любовта се изправи срещу него неочаквано и дръзко, за да изгори като есенни листа във великолепието на залеза.

 Годината беше 1943. Фашистката инвазия бе заляла света. Гърция също не беше пощадена. Тази изнервеност на епохата направи Йосиф още по-нетърпелив. И той реши да промени живота си. Грабна Хелене и с цялата разрушителност на авантюристичния си характер реши да я заведе в града на завоевателя Филип Македонски.

Там ги посрещнаха омразата на семейството му и маршировката на германския войник. Времената бяха повече от тревожни, а в такива моменти думите не са достатъчни. Фюрера беше започнал да композира и там ешелоните на смъртта.

Евреите бяха в паника и им се искаше да вярват на слухове. Един от тях беше, че богатите ще могат да се откупят със злато. Може би затова и Йосиф беше относително спокоен. Но нощите му се къпеха в кошмари. Изгаряше от угризения за нелепата съдба, в която беше вкарал Хелене. Истината е, че почти всички евреи изчезнаха в лагерите на смъртта. И тъй като няма истинска истина, а само преразказана, аз няма да се опитвам да ви описвам ужаса, който изживяха тези клетници.

Чувствата на Хелене, които се развиваха с още по-голяма страст в тази неестествена обстановка, я правеха още по-непоколебима в решението й да придружи любимия си докрай. Затова тя не направи никакви опити да се освободи от списъка на Фюрера.

И така се случи, че я видях отново. Бях нащрек. Нямах покой, целият ми взор бе отправен към гарата, където се трупаха ешелоните. В онази призрачна нощ

Хелене вдъхна от хладния краковски въздух, погледна към небето и се свлече от вагона. Изглеждаше отслабнала, лицето й бе уморено, но още по-хубаво. Беше просмукала трагедията на хилядите, а мъката краси жените. Събираше сили, за да погледне към мен. Когато се обърна, видях, че очите й са замъглени, но аз знаех, че това не е от студа. До нея стоеше едно момиченце, което се оказа внучка на Йосиф. Хелене й разказваше за замъците в Краков. Ребека също бе наблизо, но не можеше да удържи истерията на примитивното си възпитание. Малко по-късно пристигнаха камионите, които отведоха струпаното множество към Аушвиц.

Яцек научи от един носач, който се шляеше по гарата, че Хелене е отново тук. Сърцето му се сви от любов и жестокост. Пиеше водка и умуваше как да постъпи. Искаше да я види, но не знаеше как. Един от офицерите в лагера идваше често в бара заради красивите полякини. Господарят положи доста усилия за чепатия си характер, за да го предразположи и да му разкаже мъката си. После го попита как да постъпи. А пияният шваба му каза: "А бе що не й... на тази курва, жена ти." Яцек го удари на молба, докато онзи не склони. Срещата им се състоя в офицерската барака в лагера. Хелене беше неузнаваема. Красивата й руса коса беше остригана, а по лицето й размазани мръсотия, кръв и сълзи. Мустаците на добре охранения Яцек потрепваха тържествуващо, но при вида на жалката гледка мъжагата се стъписа. Беше репетирал дни наред какво да й каже. Искаше да я унизи, да натрие гордостта на тази шляхтичка. Но в този миг думите сякаш сами се свлякоха от устата му и той започна да я увещава да се върне, да започнат живота си отново. Хелене го погледна полуобърната, попита го за децата и с решителна походка тръгна към вратата. После се върна, целуна го и промълви в гръб: "Раят за сам човек е истински ад, Яцек." И добави: "Не си спомням вече кой мъдрец го е казал."

Повече не я видя. Не направи опит да я измъкне от лагера. Когато научи, че бараката й е опустяла, нареди да сложат огледалото на старото му място.

Яцек не живя много. Пропи се окончателно. Несломимият му характер бе смачкан от личните неблагополучия и от политическия обрат на епохата. Времената станаха мършави и безрадостни. И Краков постепенно забрави тази история.

Но когато някой ден на път за работа ви се случи да се паникьосате от мисълта, че животът ви изтича безсмислено и ви се прииска да изплюете вкуса на успеха, когато почувствате, че днес е първият ден от остатъка на вашия живот, се появявам аз, за да ви извадя от нафталина на спомена... Затова, когато тя нахлу в мен, аз се зарадвах. Познах я по вълнението в погледа. Настаних я в стаята на Йосиф, до старото венецианско огледало.

Когато влезе вътре, тя бързо ме разхвърли. Но аз не й се разсърдих, защото почувствах, че поиска да ми вдъхне мирис на къща. Пльосна се в леглото и заби поглед в някаква глуповата книга. Веднага разпознах възторга на дете, напъхан в изражението на дама. Завладя ме тази пелена от нега, която се бе спуснала като воалетка над клепките й. По-късно слезе във фоайето и заприказва разсеяно с гостите на хотела. Говореше по-скоро от любезност, без да вниква в думите. Вече имах план за нея. Чудех се как да я отклоня, но тя се противеше. Харесах този протест и реших да я подчиня на волята си, за което по-късно съжалих. Беше пристигнала в града ни за един симпозиум по славистика. Познах я, беше внучка на сестрата на Ребека. Носеше името на баба си Виктория. Много сълзи бе изляла клетата за погубената съдба на сестра си. От цяла Европа единствено евреите в България бяха спасени до един. В антрето на къщата им се мъдреше нелепо един дървен груб сандък, поръчан при най-добрия дърводелец и за тяхното дълго "пътуване" в една-единствена посока. Но то не се състоя, в България ешелоните на гибелта не се композираха. 55 хиляди български евреи бяха спасени от страданията на Холокоста.

От детството си Виктория помнеше мъката във втренчените сухи очи на баба си. В такива моменти палавото момиченце се свиваше в някой ъгъл и чакаше уплашено да премине депресията на възрастната жена. Често, когато баба й отиваше до мивката за да изпере мръсните й дрешки, писваше: "Господи, направиха ги на сапун. Защо?" Но отговор така и не получи. Кому беше нужен този провал на цивилизацията ни? С тези въпроси бе израснала Виктория. Затова в последния ден на командировката си, 55 години по-късно, тя взе едно такси и отиде до Аушвиц. Беше подготвена за страданията, които щеше да види в този чудовищен музей на човешкото изтребление. Но както е известно, със страданието не се свиква. Километри обувки, човешки коси, кости, гребени, очила, детски камизолчици, биберони и снимки, снимки, снимки, в които се оглеждат милиони погубени съдби. Болката съществува, за да боли и нищо не можеш да направиш. Няма да ви разказвам какво точно си мислеше жената, защото то имаше значение само за нея и нейното семейство.

 Надвечер се прибра при мен разстроена, но омиротворена. Както ви казах, бях й подготвил изненада. Съставът на гостите ми беше твърде беден. Но все пак успях да се спра на едно лице. Доста объркана особа. Сърцето му се беше свило, надупчено от грижи, надраскано с цифри и проценти. Това беше добре за мен, защото успях да се вмъкна незабелязано в бърлогата на душата му.

Дори не ме усети, тъкмо си хвърляше сутрешния душ. Погледна се в огледалото, за да се избръсне и дори не забеляза онази небесност в погледа, която успях да настаня. Всъщност от доста време той не се взираше в очите си. Вътре нямаше нито кротост, нито унищожителност. Бяха равни. Натоварих го с енергия и в късния следобед той беше доволен от себе си. Може би се бе въодушевил от предчувствието за промяната, която му бях подготвил. Все още не бях сигурен дали ще се справи с моя план.

Срещнах ги във фоайето пред старото огледало, но ги запознах още сутринта по време на закуската. И двамата бяха заети с грижите си. Обещаха си някаква среща за вечеря, но и двамата бяха сигурни, че е от любезност. Ангажиментите им не съвпадаха, но тези трудности още повече ме въодушевиха. Втурнах се с енергията на млад Маг и обиколих стотици пъти града и околностите, за да ги натоваря с излишествата, от които се нуждаеха. Потривах доволно ръце и им вдъхвах повече духовност и авантюризъм, отколкото им бе нужно. Не крия, престарах се, беше грешка. Нататък е далеч по-скучно. Събрах ги отново във фоайето пред огледалото.

Той тъкмо излизаше да се разхожда безцелно из града, който познаваше. А тя се прибираше разстроена след наситения от различни преживявания ден и копнееше да се бухне в леглото. Той я покани почти от скука. Тя понечи да отклони, но после си каза наум, че от сънища спомени няма, и прие. Е, и аз помогнах, упътих ги към стария град, който нощем е осветен от хилядите заведения и клубове. Спуснах прекрасен сняг насред пролетта, което насити с призрачност небето. Това ужасно я развълнува и тя отвори сетивата си. После ги спрях пред едно почти кичозно заведение, "Ел пасо", защото знаех, че латиноамериканските ритми ще пробудят наследствените спомени от едно предишно съществуване на дедите й в Испания. Бях се погрижил за всичко. Нататък беше лесно. В началото той започна да дрънка някакви неясноти със сериозен тон за фирмата си. Тя се правеше, че го слуша, но всъщност разглеждаше младежите на отсрещната маса и слушаше музиката на Хосе Фелисиано. Пиха от прочутата полска водка и пушиха много. Беше доста след полунощ, когато ги чух да се изкачват бавно по мраморните ми стълби. Краката им бяха натежали. Вече си говореха на "ти". "Утре пътувам за Будапеща, но като се прибера в София, ще ти се обадя. Много те харесвам." И залитна към нея като дрънчащ манекен без център на равновесие. Незнайно защо й стана приятно да го чуе. Всекидневните грижи я бяха отдалечили от вълнението да бъде ухажвана. "Ще чакам. Помниш ли разговора на Лисицата с Малкия принц? Ритуалите са важно нещо в живота ни. Дотогава ще подготвя сърцето си да бъда опитомена." Погледът му лъсна глупаво. Той отново залитна към нея и й каза: "Малкият принц ли? Кой е той, не го помня. Сега искам да заведа една малка принцеса в стаята си", и я задърпа. Тя се уплаши и си каза: Господи, с кого съм? Пияният мъж се наклони към нея и двамата залитнаха към огледалото. Нещо издрънча и когато тя се дръпна, видя отражението си, което се клатеше с кадансовите движения на махало. Зад гърба й в мрака мъжкият силует се беше изпънал като извит меридиан. И двамата се стреснаха от шума. Уплашен и объркан, той изсъска в ухото й: "Що не се погледнеш в огледалото? Не виждаш ли, че ако поискам, мога да имам всяко момиче. Какво си въобразяваш, харесах те, защото ужасно ме вълнуваш." Виктория онемя от тази войнстваща арогантност. Като парализирана се подчини на заповедта и разгледа лицето си. Огледалото продължаваше да потрепва, а очите й се люшкаха, докато се размазаха от обида.

На сутринта Виктория си събра багажа. Мина с наведена глава покрай старото венецианско огледало, което беше блеснало от любопитство. Спря се, за да оправи прическата си. Вгледа се дълбоко в зелените си очи и видя в далечината отражението на изпепелените лица на романтичната Хелене, арогантния Яцек, безпомощната Ребека, артистичния Йосиф, безрадостния бизнесмен, които се завъртяха и изчезнаха в центрофугата на зениците й. 

Разтърси отривисто глава и си тръгна.

Отказа да се сбогува с мен.