„По ръба на моята мисъл ходи Бог“

09.02.2016 | автор:  Анго Боянов1

Препрочитайки Ани Илков

   

Премиерата на новата стихосбирка на Ани Илков е на 15 февруари, понеделник, от 17 ч. в Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий". Акцията е част от поредицата "Галерия на думите" 

 

Виждали ли сте Ани Илков на младини? Аз съм го виждал. Висок, строен, красив – като Гарибалди. Само че по-тъмнокос. Разбивач на женски сърца. Откривател на мистични състояния, подбудител на задремали страсти... Поет!

Оттогава все го сънувам на кораб.

Не кораба на Гарибалди, не „пияния кораб“ на Рембо, а Кораба на непримиримите – вдъхновени по своему и оскърбени по своему. Корабът на жадните, жадни до себеразкъсване, защото са завладени от Духа-покорител, Духа-творец. Странна е компанията на тази плаваща агора. На едно място – и живи и мъртви. Мъртвите са озарени, живите – опиянени. Тук са и Вийон, и бащата на слънчогледите Ван Гог, и Едгар Алан По, и Хемингуей… Тук са и Яворов, и Христо Фотев, и Константин Павлов – учителят на Ани Илков. Все избрани безумци.

Кой ли е подал ръка на момчето от село Ружинци да се качи на това светещо чудовище, чиито пасажери често сами го превръщат в кораба-призрак? А на сутринта – гузни – го мият в дълбоките води на творчеството. Не е ли това ръката на Бога? Нали в тази божия призрачност витаят гласовете и телата на русалки. Щъкат тайнствени музи. Разхождат се рицари и хъшове. На едно място, на една палуба – представяте ли си?

На този Кораб-видение Ани Илков се учи да другарува с Великите покорители. Да вниква в тяхната разпиляност и да подрежда собствената си душа. Да отговаря на всякакви прищевки на госпожа Поезията и да опитомява нрава й. Постига го с думи-светкавици, с мигновени пейзажи и с тънкостите на мъж-ухажор… И сънувач…

Той отдавна е привикнал с даденостите на съдбата и с предизвикателствата на дарбата си. И докрай ще си остане непримирим. Какво да се прави? Избор!

Ани Илков ни предупреждава за нашите срещи с неговата словесност:

 „По ръба на моята мисъл ходи Бог“.

Учи ни:

„Целият ред от живели хора

всъщност е един човек.“

И отсича:

„Да искаме безсмъртие е много!

Но два пъти по много е неисканото,

което, без да знаем сме получили.

Задача на духа е да го види,

да се опита да го разчете…“

 

Съдбовни редове!

Оригинален, „блажено разтропан“ поетичен изказ! Напластени интелигентност, чувство за хумор. А неговата „северозападна“ самота вече е прераснала във възторжена самотност.

Но стига сме го одумвали. Да оставим Сънувача да сънува. Защото сънуването на поета е народно богатство. Класика! Нали ме разбирате? Казвам го без намигване!

Анго Боянов

 

Музи

 

Безделнически тихо, сякаш плачат,

те са обвили ствола на върбата

и дланите им с клоните играят.

Реката си отива и те мъчно

 

ще могат да намерят утешение.

(Самотни са, защото са измислени,

но сигурно защото са самотни –

те са живи.)

 

Идилии – тензухени, прозрачни,

наесен те пътуват към Египет,

а тук се настанява селски скитник

и като семка дреме под земята...

 

Сега е още рано, но върбите

треперят вече – нощите са хладни.

А рибите и тичинките зъзнат

в студената вода и синкав въздух...

 

Небесният овчар дои звездите

и хор от сиви паяци нарежда:

 

„Безделнически бели-побелели

и изоставени от мисълта...

О, бивши музи – болни, остарели!...

Как плачете, как плачете сега!...“

 

Река. Звезда. И мъка...

                 ... – изсъхващи листа.

 

 

 

Насън

 

Как се кипри красивото!

(Грозното как ли се свива?...)

Как нощта ни огъва,

                                 усуква,

                                 увива;

как човекът прегръща

през рамото своя другар

и се пази от ереси,

както от стружки стругар.

Как ни пази нощта,

как ни мачка нощта,

как ни тъпче!

(Как поскъпва живота

дори в долнопробните кръчми...)

Но еленът

повдига сърната

на свойте рога

и в уста я целува –

тъй стигат

до свойта гора.

Там се борят дърветата,

там се бият явор със дъб –

и отвива тревата лицето си,

и ги гледа през скръб,

и ги гледа с усмивка,

със синьо-зелени очи...

И се кипри красивото

вътре в нощта. И бучи!

 

Ти си лягаш и бързо насън

се упътваш натам,

със животни танцуваш

по пътя към някакъв храм

и поникваш през тъмната нощ

ведно с цветята,

докато гръмнат звездите

и дойде зората!

 

А назаран се храниш

със своята пот

и със своето семе,

и си казваш:

– О, скотски живот!

Но нищо!

Нощта е бременна!

 

 

Селяни

 

Случва се често –

случва се наесен:

окаляни пътища,

окаяни жени –

те се прибират,

търсят къщи, огън.

 

Случва се понякога

в кафяви дни

да се търкулне ужасът,

да падне и... О, боже!

 

Селяни

с леки коли,

с леки жени

ще се напият,

ще се ударят

(в мокър дънер).

И ще се пребият.

 

След катастрофата

Те се прибират – тихо плачат.

 

Те плачат за челата си пробити,

за смачканите си гърди,

пребити пръсти –

тихо плачат.

За разстройството

в ума и в мъжката им годност

за сирачетата – тихо плачат.

 

Джобовете им – пълни с влага;

гърдите – с пръст (земя кафява).

 

Те гледат да се върнат до зори,

но в повечето случаи закъсняват –

затрупани под първите мъгли.

 

 

Бъдни вечер

 

Искам да участвам в музиката,

в нейните тела,

във всички нейни песни!

Да извайвам музиката:

ето го лицето, катедралния лоб,

огромната отворена уста,

сталактитите на гърлото...

В пещерата – не да пея, не да свиря,

само да застана там и да мълча.

 

Аз искам да мълча:

през гълчавата на полските цветя,

край дъбове, обрасли с храсталак и фосфор;

в къщата – сред паяжини, прах и сажди;

на улицата – сред мъжете и шишетата,

или пък сред спестените пари –

аз искам да участвам и да чувам.

 

Аз искам да участвам в музиката там,

където я целуват кучета и котки,

когато се търкаля в спарената люцерна

през нощта

или в реката е дошла да се окъпе

и е мокра;

нагоре по баира в лозята на кръвта,

във виното на гробищния помен,

в лъките на жената

и сред овошките на мъжа,

и по-надолу – в хумуса и рудите,

сред злато и кобалт, и минерали – там!

 

Да бъда там, където е музиката:

– там – бабички и старци се младеят,

липа и явор се целуват и се смеят,

воловете мучат в обора

и сърпа се прегъва в ятаган – там, там!

Закланият отдавна е заклан!

И от кръвта му е поникнала

черницата на любовта.

 

Под нейните листа жужат децата –

почервеняват устните

и нотите почервеняват,

почервенява мълчаливата история.

И времето и мястото почервеняват.

 

Гръклянът на музиката

е оплождан от дъждовете на мълчанието!

Останалото е: храна и смътно детство.

 

Там!

 

Ръждясва нощем лунната паница,

изсъхват бъбреците като бобени зърна,

а бебето разтваря с плач и писък

мътните прозорци на живота

и души вятъра, дъхтящ на кръв и мляко.

 

Гръклянът на музиката –

прерязан от ветровете на историята!

Останалото е: мълчание и детство.

 

Бе синкавото свистене на декемврийския фенер,

(Кръстовден бе зад нас – пред нас стоеше Коледа.)

И всичко се подготвяше за танц – там –

в музиката, където е тогава и сега –

там, там! –

под звуците на древен барабан – там,

там-та-ра-ра

тамтам...

 

Любов към природата

 

                                На А.

 

„Всички цветя са дело на Ерос,

както и ето тия дървета.

Той кара да текат реките

и да веят ветровете.“

 

Мила моя, моля те, не бой се,

та любовта ни не е чувство, тя е свойство.

Кой кара нивите, градините да плачат

за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?

Земята кой върти сред звездната плеяда,

та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?

 

Не се страхувай ти, не се плаши,

телата ни с небесните тела са братя и сестри.

Нима не е космична тая свобода

различна да те срещам денем, различна през нощта?

А времето върви и дъждовете падат,

и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

 

Страхуваш ли се? – гледай – иде мрак,

ще бъда там с доспехите от сън – с подгънат крак,

а ти ще си като живака жива,

обвиваш ме и ние сме щастливи!

Нощта минава, сякаш е балада,

а пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

 

Не се плаши от любовта ми, тя те хваща

и те повежда за ръка с лице към страшното,

тя е платното, казвам, тя е стáна,

на който ний тъчем, преди да станем...

 

Нощта отмина – ти си толкоз млада!

А лятото с отрязана глава лежи на прага.

 

 

Сънувачи

 

„Едни сеячите не спират още

да сеят жито: мисли и звезди.“

Е. Попдимитров, „Преображение“

 

Как радостно

 

сънуваме предците си.

И те са ни сънували отдавна.

Затуй

се срещаме понякога в съня

като добри познайници:

 

орем земята в лунните поля,

от житото на родния език се чува глас,

плодят се и мъгли и умове,

животните и имената се развиват...

 

Настава време да се разделим,

но вече – тъй едни и същи –

не знаем:

 

всички ли се будим

или всички спим?