Триединство

13.03.2016

Есе от Румен Стоянов

      Сътворил го е народът, в музика, танц, слово: невероятното ритмово разнообразие, особено в неравноделността; изумителната съкровищница от танцови стъпки, чиито изпълнители често ни карат да виждаме, че нозете женски, мъжки почти не докосват земята; неудържимата свобода, местопроменливост на правоговорното ударение. Щом всяка една от трите изконно български присъщности е сама по себе си удивителна, каква тогава е съвкупността им? Аз не мога я окачестви. В състояние съм единствено да изказвам почуда, възхита и прехлас: към всяка поотделно и в тяхната цялост. За жал, ударенийната волност обичайно я подминаваме без да съзнаваме какво е тя. Обяснимо: танците и музиката биват постоянно разработвани, което ще рече придобиват все нови и нови съчетания (тоже постъпваме и с носиите), а към удареността подхождаме тъкмо обратно, затуй в представите ни за висока невеществена култура стои много ниско, обидно ниско, та едва ли ще бъде излишно ако подрека нещичко. А и невероятните песни, танци, носии биват често-често излъчвани по телевизии, следователно имаме несравнимо по-голям и постоянен допир с тях, пък ударенийната пищност, която с нищо не им отстъпва, къде ще я чуеш, тя е потулена за слуха ни, как да й са насладиш, кой да ти я посочи, разкрие? Тъкмо напротив, нейната красота е недостъпна за редовите българи, записана (чети залостена, заключена с девет нáучни катинара) в изследователски сбирки, трудове, та вместо да се радваме на великолепна поляна, изпълнена с нацъфтели многодъхави цветя, гледкаме хербарий, па за него си кротичко говоркаме.  

      Преценявайки с ръка на сърце триединството българско, трябва да признаем, че най-злоумишлено и вредоносно постъпихме досежно правоговорната си удареност. Не преувеличавам: запазихме неравноделната си ритмика и с нея преоснователно се гордеем пред света; съхранихме (уви, не в ежедневието) дивните си народни облекла, че и другородци им се чудом чудят; пък, пък, пък тям (на ритми, багри) равностойната дивна удареност я прокудихме от книжовния си език, натирихме я во ровичкания по диалектология. Съди ти, любомъдрий: защо не приравнихме българската неравноделност към постнейшите западни ритми, а показваме народния си ритмо-звуков гений в разкошния му блясък? Щом е тъй, защо сторихме тъкмо обратно с не по-малко разкошната словесна удареност? Защо чопнахме от приказната й многотия тъй жалко, обидно мънзърко: от нямай къде, колкото да не е без хич? Ако сравним овардената ритмонеравноделност и словесната удареност, следва да признаем, че книжовно узаконенеността в последната, съответства на извергване неравноделността, сиреч все едно тласнахме удареносттта възможното най-близо до инородни равноделности.

      Ма как така во една дума (грóбове, гробóве, гробовé) ударението лежи връз коя да е от трите гласни?! Че де го има туй? Я виж как е по францушки, полски, чешки, маджарски: само на тая или оная по ред сричка, няма шест-пет, умиране има, мръдване няма, чиста работа, бате, ясна, чак тясна, е и от скучна по-скучна, ама нейсе, важното е, че там всичко е от лесно по-лесно, хич биля не си блъскаш блъските като у назека, тукашното е ли ударение или яре вироглаво, рипа бре насамка, бре натамка, непредвидимо като скок на бълха. Ама я да му турим оглавнико и го потеглим къмто чуждоземни образци на подреденко, подравненко, я виж как чинно, кротко я карат тамо, лепи ударения само връз първа, пред/последна сричка и никога не ще сбъркаш. Испански говоркат над половин милиард човеци по нам колко материка, но такава ударенийна шавливост не са и сънували (чети колкото и да напинят не могат я пръкна), стига сме се прайли на интересни, я да го опнем туй ударение на ложето прокруство и шат на патката главата, извинение, увлякох са, нека укротим опърничавата, както рекъл е Жеко Спиров, простете, Шекспир.

      Вече без кофти шегички: тясно скроени (по калъпа комунистически) езиковъдци решиха излишно и в разрез с действителните потребности да стеснят (по свой облик и подобие) волната ни удареност: бе къде я има другаде, как така ша вирей само тукана, дай насам балтията, че да я окастрим как си знам, ама чакай пак да видя кво постановява Бащата на народите, товарещ Сталин за езика, че да,н збъркам нящо. И онова, което спокойно можеше да бъде национална гордост (невъзможна за инородци речи ударна местоменливост) положихме академично властоимащи усилия да го превърнем в нещо срещано из множество езици: с подръчни средства укротихме опърничавата ни удареност, сиреч в книжовния направихме я примернячка, още послушанка, хемен-хемен като у другородци, нямащи даже помен от податки за нашата ударенийна скокливост. Е като им тъй маймунски замязахме, що спечелихме? Не ли нанесохме силен и ненужен, лош удар по родната удареност? Не я ли принизихме от изключителна, смайваща по волност до нищо особено? Не я ли чувствително обезличихме? Не посегнахме ли срещу нейната  -  за чуждоземци непостижима  - необикновена гъвкавост, не я ли в голяма степен сковахме, вцепенихме? Повтарям: все едно от народните си ритми да бяхме низвергнали най-непокорливите, неравноделните. “Прекалената” (за тесногръди учени, ученки) местопроменимост на изговорното ударение нито е своеволие, приумица, още по-малко неразбория, простотия, а е плод на един и везде/същ български гений, създал и неравноделните ритми, и съответстващите им стъпки, и шевиците, и носиите: всички те се не побират в прекалено скромните инородни, западни представи, гений, блестящ непомръкващо с изключително чувство за музикалност (включващо говоренето). Как тъй се възторгваме от шевиците, ритмите, стъпките си, а прокудихме тия същите ритми, стъпки от книжовната си реч? Отговор: езикът е най-пряко подвластен на политиката, особено ако тя е явно, очебийно, очевадно противобългарска.

       ПОСЛЕПИС

      Свободно и подвижно са едва ли не постоянни епитети, с които окачествяваме изговорното си ударение. Аз не ги отричам, само искам да притуря нещо към двете определения, по-скоро от поетическо гледище, нежели езиковедско.

      Обичам да се любувам на български народни танци. Изпитвам почуда и възхита как нозете на играчи създават впечатление, дека навремени земя не досягат, като да стъпват из въздуха. Такова усещане, за лекота в преместването, у мен буди родното ударение, понеже с невероятна леснота минава от тая на оная сричка. Може би съм предубеден, ала за мен реч с непроменимо местоположение в удареността означава своего рода окованост, вкопаност, вземеност. И както за дърво е непосилно да мръдне, тъй изглежда в моите очи говор с постоянно ударенийно местостоене. А нашето е тъй волно и непредвидимо, че внушава не вкопаност, не вцепененост, а тъкмо обратно: въздушност: сякаш то не опира земята, камо ли да е вързано. В тоя порядък на умишления за мен отечественото ударение е подвижно, свободно, въздушно: дивно.