Хари Хараламбиев: ДС ме изключи от университета

03.07.2016

Интервю на Исак Гозес

Странник, ексцентрик, комплимент за Пазарджик. Хари Хараламбиев е от всичко това по много. Той е единственият председател на общински съвет в Европейския съюз, който през XXI век крачи без мобилен телефон, компютър и часовник. Адвокат, член на Съюза на писателите, поклонник на живописта и всички останали изкуства. Прелетял над седемдесет пъти до Либия, за да търси справедливост за нашите медици. Приел мисията на техен защитник при условие, че няма да вземе за труда си нито лев. Отвърнали му, че и без това няма кой да му го даде. Платили му със слава.
Хари може би е и единственият зет в света, който по молба на тъща си се е отказал от пиенето. А то му се удавало твърде добре.

Но независимо колко е достоен, почтен и благочестив, над него все виси гилотината на съдбата. Върху главата на миньорския син от Перник тя се стоварила преди близо петдесет години. Хари става жертва на българо-италианската дружба. В днешно време нито Бойко Борисов, нито Силвио Берлускони ще разберат онова, което се е случило с него. Пожълтели документи и писма ни връщат към безкрайно драматичните събития от живота на един от най-известните български адвокати.

- Господин Хараламбиев, на 18 ноември 1964 година деканът на Юридическия факултет на Софийския университет "Свети Климент Охридски" професор Борис Спасов ви съобщава, че сте изключен. Тогава вие сте завършили семестриално, предстои ви дипломиране. Кои са причините за тази жестока санкция в края на следването ви?

- Професорът ми каза: "Стоенето ти във факултета е не само нежелателно, но и опасно. Изключваме те, защото си злословил по адрес на родината, юридическия факултет и неговия декан". Стоях като втрещен. Усетих сълза да се стича върху лицето ми. Ако бедните ми родители разберат, че съм изключен, ще умрат, помислих си. Реших да се защитя: "Всичко това са хлевоусти мълви. Поемам да съм злословил по адрес на родината и юридическия факултет, но никога срещу неговия декан", казах. И това беше истина. Спасов беше любимият ми професор. От него съм се учил на красноречие. "Вие не ме изключвате. Изключва ме Държавна сигурност", изстрелях аз. Вече на улицата се запитах: "А сега накъде?"С цялата си наивност тръгнах към редакцията на "Работническо дело"

Една жена, още помня името й, Косена Панова, ме попита: "Какво ви води насам?". "Днес ме изключиха завинаги от университета с наивните обвинения, че съм злословил по адрес на родината, юридическия факултет и декана", казах. Дамата ме погледна и взе слушалката - тогава за първи път видях телефон с петолъчка. Набра някакъв номер. Интуитивно разбрах. Беше на професор Спасов. Размениха няколко изречения, след които Косена Панова посърна. Погледна ме безпомощно и промълви: "Млади момко, не мога да ви помогна. Изключването е наложено от най-висша инстанция."

- Дотук не казвате нищо за причините. Не ви ли дадоха някакви обяснения?
- През цялото време на следването си бях сервитьор. Работих във вегетарианския ресторант, прочутата гостилница "Бойка" и разбира се в легендарната "Паризиана". Срещах се с много интересни хора. Един от тях бе Оресте Бонавентура, неаполитанец, който следваше "Славянска филология". Станахме неразделни. Говорехме за литература, изкуство... Италианецът беше изключително отворен, с чувство за хумор, добронамерен към мен и България. При една от срещите Оресте ми каза, че му предлагат да бъде културен аташе в посолството на Италия в София. Така и стана, а на следващия ден на автомобила му имаше вече дипломатически номер. За мен обаче това нямаше никакво значение. Возех се както преди.
- Дотук няма нищо осъдително?
- Един ден, много рано сутринта заедно с двамата ми съквартиранти ни извикаха в районното управление на МВР на улица "Бъкстон". Разпитваха ни преди всичко за познанството ни с Оресте Бонавентура. Имали сведения, че сме критикували Тодор Живков, че сме изразявали несъгласие с режима. Логично всеки от нас потърси предателя в другите двама. В един миг обаче милиционерът спомена името Станчо и притеснен прехапа устни. Тогава ми светна - забравили сме четвъртия, русенец, който следваше за инженер, навърташе се край нас и явно е бил в услуга на Държавна сигурност. Той е разказвал всичко. Написах молба до деканата и министъра на просветата. Исках да се върна във факултета. Да се дипломирам.
- Какво ви отговориха?
- Ето писмото. Съобщават ми, че не намират основание да уважат молбата ми, тъй като с нищо не съм показал, че осъзнавам своите грешки и че правя нещо за тяхното преодоляване. Претръпнах. Година работих като сервитьор, печелех добре. Имах пари. Купувах скъпи модни дрехи не само на себе си, а и на приятелите. Една вечер в "Паризиана" дойде професор Костадин Кочев, който ми преподаваше "Наказателен процес". Каза ми, че същия ден е имало Декански съвет и той е предложил да възстановят студентските ми права. "Стигнахме до извода, че са постъпили много недостойно и незаслужено са те изключили. Така, че от днес ти вече си студент", каза той. Научих още, че ме е подкрепил Ярослав Радев, най-силната личност в университета, по-късно член на Държавния съвет и приближен на Тодор Живков. Следващите ми думи обаче навярно са потресли професора: "Много благодаря, но вече съм свършил с правото. Имам друг път в живота. Ще бъда сервитьор по Черноморието". После гордо показах писмото, че съм одобрен и трябва да си подготвя за работа черен панталон, обувки, бяла риза и тъмна вратовръзка. "Как е възможно да ми говориш такива неща?! Ти имаш качества", сопна се той. Тръгна си явно разочарован. Излязох от кръчмата, вървях по булевард "Витоша" и изведнъж се усетих що за глупост съм направил. "Какъв човек си ти, бе, Хари?", говорих си на глас. "Идва при теб мастит професор, носи ти радостна вест, а ти се правиш на велик сервитьор". Седнах, учих като бесен и взех неочаквано и за мен висока диплома. После ме назначиха за следовател в прокуратурата в Дупница, преместих се в Пазарджик, а в началото на 80-та година станах адвокат.

- А какво се случи с приятелите ви?
- Ето ви редове от писмо на Оресте Бонавентура, изпратено от Неапол след раздялата ни. Написано е на чудесен български език с красив почерк: "Скъпи Хари, от 20 дни съм в Италия и още чувствам голяма носталгия по хубавата България. Всеки ден, всеки час мисля за моите симпатични приятели в София и ме мъчи мисълта, че съм принуден да живея далеч от тях. Знам, брате мой, че между мен и твоята страна съществува силна връзка. София ми липсва! Както и всичките ми приятели, с които споделям моите хубави дни, прекарани в твоята красива родина". Оресте обичаше България.
- Той разбра ли какво ви е сполетяло, научи ли за изключването ви?
- След като ме освободиха, от милицията казаха: "От днес никакви контакти с Оресте". Аз обаче отидох направо в неговия апартамент. Продължихме да се срещаме и последва изключването. Той разбра и вдигна страхотен дипломатически скандал. Каза, че няма да си тръгне, докато не бъда възстановен. Обяснил, че съм син на миньор, че при нашите срещи не сме говорили за политика, а само за литература. Благодарен е, че съм му открил поетичните хоризонти на Димчо Дебелянов, любимия ми поет. Оресте си замина, а през седемдесетте години ми дойде на гости в Пазарджик. Разказа ми, че дълго бил в Русия. Работил като преводач в Толиати, където правеха леките коли лада. Оттогава нямам вест от него. Сега обаче съм впрегнал всичките си познанства да го намеря. Дано е жив и здрав, защото той е част от моята съдба.
- А какво стана със съквартиранта ви Марин Маринов?
- Него не го изключиха. Заедно планирахме да избягаме от България. През 1968 година той дойде в квартирата ми и каза: "Готов съм. Да тръгваме. Никой освен теб не знае". Аз се уплаших. Жена ми беше бременна в деветия месец. Как да я оставя?! Вече работех в прокуратурата. Ако избягам, ще ме осъдят на смърт

Ще съсипя както нейния, така и живота на бъдещето ни дете. Марин ме изслуша, прегърна ме и изчезна. Успял. Минал през Италия, предпочел Америка. Живял в Чикаго. Накрая се установил в Лос Анжелис. Оженил се за Лучия. Родили им се две деца. Пристрастил се към конете. Специализирал данъчно право. Давал акъл как да не се плащат данъци. След 1989 година се срещнахме в София. Попита ме мога ли да го свържа с някой от властта. Запознах го с моя учител Димитър Попов, тогава министър-председател на България. Беше шашнат: "Ти познаваш най-първия човек на страната". "Така е, но той не може да реши каузите ми", отвърнах. Преди две години ми дойде на гости. Вече сме в непрекъснат контакт.

- А Станчо, човекът на Държавна сигурност?

- Не бях го виждал от младежките години. Неотдавна, най-неочаквано ми дойде на гости в Пазарджик. Посрещнах го като скъп приятел. Нямам навика да мразя. Омразата изпепелява душата. Тя и завистта са най-отвратителните човешки изяви. Станчо, като докладваше на ДС, за известен период ме бе върнал назад като юрист и човек. Какво бих могъл да направя? Да му затворя вратата ли? Щеше да бъде израз на слабост. Проявих великодушие. Той до ден днешен не подозира, че знам истината - че той е издайникът. Но това е вече минало. Истината е като въглен. Не може да се загъне в хартия.

Следовател заради футбола

След като стажува при знаковата фигура от родната адвокатура Страхил Нейков, вече дипломиран Хари Хараламбиев почуква на вратата на отдел "Административен" на Главна прокуратура. Посреща го Петър Райковски - човекът, който след заповед на главния прокурор отговаря за назначаването на следователите и прокурорите в България. "Търся работа", казва младежът. "Има две свободни места - за следовател в прокуратурата в Дупница (тогава Станке Димитров) и за районен прокурор в Кюстендил. Какъв искате да станете?", отговаря кадровикът. "Следовател", отсича начинаещият юрист, без да има и елементарна представа с какво се ще занимава. Райковски е впечатлен от високата диплома на перничанина. В 11 часа на следващия ден Харалампиев е в кабинета на главния прокурор Иван Вачков. Маститият шеф - преди 9 септември 1944 г. осъден на смърт като антифашист - е изключително добронамерен. "Защо поискахте да станете следовател?", пита той и очаква да чуе изпълнения с патос отговор: "Това е моето призвание. Смисълът на живота." Отговорът обаче го стъписва: "Аз съм страстен поклонник на футбола. В Станке Димитров има отбор "Марек", който играе в "А" група. Така ще имам възможност да гледам качествена игра", категоричен е Хари. Настъпва неловко мълчание. "Само вътрешният ми глас проговори: "Ти си най-големият идиот. Трябва тутакси да те изхвърлят от кабинета". Вместо това видях широка усмивка на лицето на Вачков. Той стана, подаде ми ръка и каза: "От днес си назначен. И запомни: в раницата на всеки редник има маршалски жезъл". Защо ми го каза това и до ден днешен не мога да разбера", завършва разказа си Хари Хараламбиев.

Прочетено от standartnews.com