СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ГИ ПОЗНАВАХ

09.08.2016 | автор:  Ирма Димитрова19

Съжалявам, че от срещата има само аудиозапис. Картината казва повече: накокошинени физиономии, само Георги, червен като домат, се поти в собствен сос от малодушие

І. ПРЕДИСТОРИЯ /вече досадна за разказване, но все пак необходима – за разбирането/:

1. Незнайно защо „Литературен вестник“ реши да празнува четвъртвековен юбилей през април, след като е знайно, че първият му брой се появи през февруари 1991. Нейсе, това не е толкова важно. Важното е:

2. Самодоволното юбилействане в „Перото“ /на фона на скуката, вееща от страниците на вестника/ е нарушено от критични слова на Силвия Чолева и неин призив ЛВ да се отвори към младите – така, както стана в далечната 1993. Последваха критични думи на хора от първия екип на вестника в различни медии.

3. На първа страница на ЛВ, в рубриката „Непремълчано“, под чиято шапка в началото на 1990-те се появяваха най-тежките политически текстове, насочени срещу политики и мастити политици, включително от СДС – а ЛВ бе собственост на в. „Демокрация“ и редакцията бе свряна в едно стайче на „Раковски“ 134, - и която от години се поддържаше само в броевете на Едвин Сугарев, та именно в тази рубрика Йордан Ефтимов намери за уместно да публикува мерзката си атака срещу някогашните първи редактори. /Как е възможно – „шейсетгодишни“ и още живи!, даже могат да говорят!/. Инфантилните фрустрации на Ефтимов също не са важни. Важното е, не той безвъзвратно свали рубриката до собственото си махленско-клюкарско равнище.

4. Бидейки единственият поименно нарочен в текста на Ефтимов, Ани Илков, който, прочее, навремето доведе Ефтимов, Георги Господинов, Бойко Пенчев и Пламен Дойнов в редакцията, репликира остро в брой на Силвия Чолева. Направи го по начин, с който всеки е свободен да бъде съгласен или не. Но ние, „шейсетгодишните“, по-голямата част от чийто живот е минал в железната хватка на комунистическата цензура, до един смятаме, че той има право да отговаря, а ние нямаме право да го цензурираме. /В същия брой Владимир Сабоурин пише по същата тема в съвсем различна стилова гама, но, доколкото разбирам, и той е низвергнат./

5. Не така обаче мислят „действащите редактори“. Силвия Чолева е отстранена – в разменени редакционни мейлове скрито я сравняват с мутра, караща в насрещното, а същият Ефтимов е настоява да я режат „без жал“. /Как да не изпиташ облекчение, че не е успял да се роди навреме, та да стане Георги Джагаров – председател на СБП.../

6. Следва публикация на анонимка, която се извинява на читателите и на самия Ани Илков за собствения му текст. Аз поне нямам спомен вестникът някога да е публикувал анонимки – авторите винаги са имали смелостта да стоят там с имената си. Анонимката винаги напомня донос и неизбежно поставя въпроса за морала на автор/ите/ й. Всъщност съвпадение ли е, че точно по същото време Ани Илков получи едно изключително гнусно анонимно писмо? 

7. „Действащите“ отказват на Едвин Сугарев – без когото вестникът изобщо нямаше да съществува и негов дългогодишен главен редактор – да прави брой /ако не от страх, поради какво?/, като милостиво го препращат към септемврийските броеве, когато никой вече няма да помни кой кому що казал или сторил.

 8. Вместо това правят „юбилеен брой“ /вж. 1/, заради който бях удостоена с неочакваната чест да бъда поканена за участие в анкета, питаща: „Защо чета „Литературен вестник“? Някак обидно изглежда да обяснявам на филолози, че коректният въпрос би трябвало да гласи: „Защо /не/ чета „Литературен вестник“? – най-малкото заради свободата за отговор, повече – заради пропусната /коя ли поред?/ възможност за смислена дискусия относно качеството на вестника. Ясно е, че властимащите във вестника не желаят да чуват никаква критика, откъдето и да идва, дори и най-добронамерената. Поради което се е получила една юби/е/лейна безсмислица.

9. Междувременно Едвин Сугарев написа остро критично отворено писмо до редакцията, приподписано от всички редактори от първоначалния екип на вестника.  Писмото бе публикувано паралелно с отговор на „действащите редактори“ – без Силвия и, разбира се, без Едвин, от което единственото възможно логично заключение е, че те са отстранени /или може би са обявени за бездействащи?/. 

10. Накрая главната редакторка на вестника в момента Амелия Личева насрочва заседание на Управителния съвет на фондация „Литературен вестник“ за 8 август, чиято цел най-сетне е ясно назована: сваляне на Едвин Сугарев от председателското място на Управителния съвет, изгонване от Съвета на учредителите на Фондацията на Ани Илков и моя скромност, сиреч освобождаване от ненужния „морален терор“ /по Бойко Пенчев/ на позволилите си да критикуват редакционната политика /ако това изобщо е точната дума/ на властимащия екип, който, тъй като е властимащ, смята себе си за по-непогрешим от папата.

11. Същевременно „действащите“ настояват, че никого не са уволнявали – Силвия Чолева някак се е самоотстранила, а те били уважавали правото й на избор. Нещо повече, ето какво пишат в отговора си да писмото на Едвин Сугарев и приподписалите го: „Ние ви дължим много и не сме го забравили... След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен...“

Предполагам именно тези думи са накарали Едвин да насрочи заседание на Съвета на учредителите на фондация „Литературен вестник“ на 31 юли като: а/ опит за включване в Съвета на учредителите на първите редактори – Румен Леонидов и Владимир Левчев; б/ смислен разговор за качеството и бъдещето на вестника.

ІІ. ЗАСЕДАНИЕТО

Тази част ще бъде непропорционално кратка на фона на предходната, тъй като всеки може да прочете сваления текст – стига да има малко време и много здрави нерви, за да изгази през калната яма на адвокатското бръщолевене. Защо адвокат? Какъв адвокат? Ами такъв – на готовите за разговор /вж.11/ „действащи“.

Знаех, че срещата ще бъде тегава, мъчителна – лице в лице с хора, които някога са били или са се представяли за наши съмишленици. И най-черното ми въображение обаче – при максимално развинтване, не би могло да роди това, което се случи.

Разговор нямаше и не би могло да има. „Действащите“ и подкрепящите ги членове на Съвета на учредителите бяха дошли там в качеството си на мълчаливо количество  /бяха довели дори Ивайло Знеполски, чието присъствие сред учредителите май никой не би могъл да обясни/. Количество, говорено от адвоката си. Казал им да мълчат – те слушкат.  Сякаш се бяхме събрали не заради „Литературен вестник“, а в съда – да делим наследството на „Мултигруп“.

Приказките за разговор се оказаха само част от арсенала на привичното вече лицемерие: те бяха дошли само с една цел – да гласуват, че събранието е нелегитимно и окончателно да превземат вестника. И го направиха – под строй, до един.

Съжалявам, че от срещата има само аудиозапис.  Картината казва повече: накокошинени физиономии, само Георги, червен като домат, се поти в собствен сос от малодушие, но и той послушно вдига ръка... Срещу хора, на които дължи ако не повече, то началото на кариерата си...  Е, благодарни сме, изплатиха дължимото /вж.11/ според морала си.

Точно в такава картина съм си представяла как е ставало изгонването на неудобните от комунистическия писателски съюз – с гора от вдигнати ръце на треперещи за кариерата си бездарници и страхливци.

И нека не се лъжем: случилото се на 31 юли вече не е ритуално убийство на бащите, то дори не може да опре в тези високи регистри. То има друго име, ниско – кражба. Селяндурска кражба. Комплексарска.

                                                                                          Ирма Димитрова