Х. Иван (чо) х. Величков х.Пенчович. II част

30.10.2016 5

В тежките битки за църковна независимост

 

 ІІ ЧАСТ. Х. ИВАН (ЧО) х. ВЕЛИЧКОВ  х.ПЕНЧОВИЧ
В ТЕЖКИТЕ,  ПРОДЪЛЖИТЕЛНИ БИТКИ ЗА ЦЪРКОВНА НЕЗАВИСИМОСТ

 

Доц. Атанас Колев

 

При анализа на дейността и позициите, които заема х.Ив. х.Пенчович в Цариград възниква въпросът защо в българските исторически изследвания се пренебрегва и не се отдава полагащото  се внимание на т.нар. полска теория за освобождението на българите, а тя само епизодично се споменава56. Това е една примамлива възможност, за изтерзаната през ХІХ век, българска душа. Френският възпитаник х.Ив. х.Пенчович  вероятно е (но не е задължително) симпатизант на поляците, пъшкащи под руското иго и  възприема тази реалистична идея. Като привърженик на умереното крило на възрожденските радетели за  свобода и независимост от групата на Тодор Икономов,  д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и др. е възможно да се е опитвал да подпомогне нейната реализацията. 

Според поляците, накратко тя е състои в следното. Разпадът на Османската империя е неминуем. Турция няма подготвен интелектуален елит да поеме управлението на всички провинции в рухващата империя. Това могат да направят българите, които са много активни в образованието, търговията и производството. Затова те трябва да се стремят да овладяват ключови позиции и в удобен момент да провъзгласят независимостта си. Тази политическа нагласа се потвърждава и от Димитър Маринов, който по-късно пише: „Нашите дейци – мирски и духовни … избраха еволюционния път, по който нашият народ в целокупното българско отечество ще закрепне национално, ще се  издигне стопанствено, търговско и в просветно отношение и тогава чак ще почне да мисли и за политическо освобождение …”57

Броят на българите чиновници в административното управление на империята, след 1864 г. нараства, а в Цариград отделни лица се издигат на високи длъжности. Между по-известните българи, държавни чиновници, са Георги Стоянович Чалъоглу (Георгаки бей), Гаврил Кръстевич, Хаджи Иван х. В. Пенчович, д-р Стоян Чомаков, Никола Михайловски, Драган Цанков, Никола Сапунов, Никола Генович, Йоаким Груев и др.60 След преместването  на х.Ив. х.Пенчович в столицата, неговото име  неизменно се среща при почти всички събития, свързани с решаването на църковния въпрос и устройването на новоучредената българска екзархия61.

С доказаните си качества на добър професионалист и установените приятелски отношения с валията на Дунавския вилает, след изтеглянето на Мидхат паша в Цариград, издигането на Хаджипенчович по административната стълба на империята става много бързо. Списъкът на заеманите от него длъжности през 10-те години, които прекарва със семейството си в столицата, е внушителен, но е допустимо да е и по-богат.  От достъпните източници се установява, че първоначално х.Ив. х.Пенчович е  член на: Държавния съвет, от 10 май 1868 до началото на 1877 г.62; Върховния съд в Цариград от 1868 г.63, а след това последователно на: Смесената българо-гръцка комисия от февруари 1869 г.64; Привременния съвет за решаването на българските църковни работи – 1869 г.65; Временния синод на Българската екзархия и на Временния смесен съвет за управление на екзархийските работи до избирането на екзарх от 8.03.1870 г. до 1872 г.66; Върховния съвет по правосъдие – 1870 г.67; Тайната смесена гръцко-българска комисия – март 1871 г.68; Църковно-народния събор – 1871 г.69; Законодателната комисия – 1872 г.70; Екзархийски капукехайя (лицето, осъществяващо посредничеството между Екзархията и Високата порта) – 1872 г.71; Смесения екзархийски съвет – 1873 -1874 г., а по късно и на редовния Екзархийски съвет – 1874-1878 г.72; Правителствените комисии по разследване на последиците от въстанието – 1876 г.73

Включването му във Върховния съд (1868 г.), а след това във Върховния съвет по правосъдие и в Законодателната комисия е признание за високия професионален юридически опит на х.Ив. х.Пенчович, защото във феодалната османска държава колкото е по-висок постът, толкова той е по-ветровит и хлъзгав, особено за българите християни. Владеенето на няколко езика, особено гръцки и турски, правната  му квалификация  и участието  в църковната борба в Русе му отварят вратата и на Смесената българо-гръцка  комисия. Заедно с Г. Кръстевич,  Г. Стоянович и още трима гръцки представители от февруари до юни 1869 г. те „под председателството на Али паша разработват проект за решение на българския въпрос и за помирение на българи и гърци. Работата й обаче вървяла при противодействие от двете страни … Между самите българи са ставали борби около въпроса за споразумението с патриаршията”74.

 Младите, начело с П. Р. Славейков, остро нападат д-р Ст. Чомаков, х. Ив. х. Пенчович и Г. Стоянович, че са станали оръдие на турците и че полските емигранти в Цариград действат за проваляне на преговорите. Затова работата на тази помирителна комисия протича в много тежка атмосфера. И вторият проект за помирение, изработен от комисията, със съдействието и под натиска на руския посланик,  се проваля, поради непреклонността на гръцкия патриарх Григорий VІ75. Новият проект, разработен под ръководството на Портата, на основата на предишните два проекта, е първообразът на фермана за създаване на Българска екзархия76.

На 20 септември 1869 г.  Великият везир Али паша съобщава на комисарите: Г. Кръстевич, х.Ив. х.Пенчович и Г. Стоянович, че предстои излизане на султански ферман с решението на българския въпрос и за създаване на отделна българска църква77. След нови протакания, най-после на 28.02.1870 г., Али паша „… повикал членовете на смесената комисия и връчил на двете страни по един екземпляр от един ферман, с който се учредявала автономна българска църква под име екзархия. Тоя акт, е един от най-важните в историята на българския народ … Ферманът от 1870 г. е първият голям официален документ на новото българско време, който провъзгласява свободите на българския народ …, с който  се приключва една голяма епоха от развитието  на нашия народ, именно епохата на Възраждането”78. Преди издаването на фермана в Цариград функционират   временен Свети Синод и Привременен смесен съвет (състоящ се от архиереи и миряни, в който участва и х.Ив. х.Пенчович), ръководещ народните дела. И двата църковни органа са нелигитимни, тъй като не са признати от турското правителство79, което не им пречи те да изиграят своята роля за полагане основите на независима Българска църква.

Привременният съвет, който до тогава ръководи българските църковни работи от Цариград и функционира на обществени начала, трябва да се замени от законно избрано тяло80. След обявяването на фермана, неофициално съществуващият в турския правен мир български Временен съвет свиква, със съгласието на Портата, на 8 март 1870 г. събрание в Екзархийския дом (взета под наем еврейска къща в предградието Ортакьой), с участието на видни цариградски българи. На него са  избрани следните десет души: Г. Кръстевич, х.Ив. х.Пенчович, Георгаки Чалоглу, х.Николи х.Минчоглу, д-р Ст. Чомаков, д-р Хр. Стамболски, Хр. Тъпчилещов, Д. Гешоглу, Ст. Камбуров и Велю Милошев. Те, заедно с петимата български владици в Цариград, съставят първия Временен синод при Българската екзархия и Временния смесен съвет за управление на екзархийските  работи до избирането на български екзарх. Според предвиденото във фермана, след това следва да се изберат редовни и постоянни ръководни органи81. 

Първата задача на новоизбрания Временен смесен съвет е да изработи проектоустав за управление на екзархията (който да се разгледа и приеме от един народен, нарочно свикан за целта събор) и да ръководи текущите екзархийски дейности82. Основа на устава е проектът на Гаврил Кръстевич. На 27.09.1876 г. този съвет завършва новия проектоустав, отпечатва го в отделна брошура и го изпраща за обсъждане в българските епархии, заедно с новосъставения правилник (наречен „Повод”) за избиране на народни представители за предстоящия църковен събор83. Издаването на фермана през 1870 г. решава само формално българския църковно-национален въпрос.  

 

Екзархийския дом

 

Около приложението му се водят непрекъснати борби в продължение на много години, докато  се осъществят на дело придобитите правдини, заложени в този основополагащ документ. И отново тихо и почти незабележимо в центъра на тези изтощителни борби е русенският възрожденец  х.Ив. х.Пенчович. Освен административните си задължения в Държавния съвет, Върховния съд, Върховния съвет по правосъдие и Законодателната комисия, като специалист по конституционно право, той активно участва в подготовката, организацията и изграждането на структурите на Българската екзархия. Учудваща е невероятната издръжливост на този човек, да работи на толкова отговорни постове, в сложните условия на съществуващата феодална система в Цариград. Явно Хаджипенчович много добре се е справял с поставяните му  задачи, защото е показателен  фактът, че при всяко негово участие в каквито и да са  избори, той винаги е сред първите, които се избират с най-много гласове.

Спокойният му и уравновесен характер, съчетан с богат опит и добра  професионална подготовка от  участието и намирането на изход от сложни ситуации в различни комисии и заседания, го правят предпочитан участник в разрешаването на сложни политически казуси. Така на 16.05.1870 г. той е сред четиримата членове на Привременния смесен съвет – Г. Кръстевич, Г. Чалоглу, х.Ив. х.Пенчович и х.Н. х.Минчоглу, които се опитват да се споразумеят с гръцкия клир, но отново патриарх Григорий VІ отхвърля всички български предложения и не отстъпва от гръцките изисквания84.

След като Високата порта разрешава свикването на български народен събор в Цариград, който да разгледа и приеме устава за управление на Екзархията, през януари и февруари 1871 г. се провеждат пет подготвителни  заседания, за свикване на народен събор, на които се обсъждат и решават най-важните процедурни въпроси. На 23 февруари тържествено е открит съборът, с участието на 15-те члена на Временния смесен съвет и 35 представители на епархиите85. Съборът провежда 37 заседания и на 23-то  е приет „и подписан от присъстващите делегати” уставът на Българската екзархия. Преведен на турски език, той е предаден на Али паша86 от четиричленна делегация, в състав: Г. Кръстевич, х.Ив. х.Пенчович, д-р Ст. Чомаков и Г. Чалоглу87.

Изработването и приемането на устава на Българската екзархия е акт от изключително значение в новата ни история. За пръв път, в многовековното ни  денационализирано съществуване, е създадена и официално призната от турската власт най-важната общонародна българска институция и за първи път след векове на безправие българите  официализират, по безусловен начин, основите на своята национална църква88. 

 
Делегатите на Първия църковно-народен събор (Цариград, 1871).
Хаджи Ив. х. Пенчович е на втория ред в средата (8-и от ляво на дясно);

В опит за помирение и споразумение между българи и гърци, предприет по заповед на Али паша, по-точно чрез него под натиска на Русия, тайно през март 1871 г. се събира „една смесена гръцко-българска комисия, която има за цел да изработи основата  на споразумение. Комисията включва  двама българи и двама гърци: Г. Кръстевич, х.Ив. х.Пенчович, Александър Каратеодори и Христаки Зографос. Нейните разговори продължават през март и април, без да доведат до някакъв положителен резултат. Слухове за тия тайни преговори достигнали до вестниците  и извикали голяма тревога в българския народен събор, който тъкмо заседавал”. Наложило се Г. Кръстевич два пъти да дава обяснения, след което съборът изпраща делегация начело с Панарет Пловдивски при Али паша да иска обяснения и да му връчи едно прошение. Така безуспешно завършва и този втори опит, след издаването на фермана, за помирение на българите с Патриаршията89.

На тези преговори за помирение чрез взаимни отстъпки, започнати по настояване на граф  Н. П. Игнатиев и Високата порта, между Патриаршията и представителите на умереното течение в Събора и Временния смесен съвет, начело с Г. Кръстевич и х.Ив. х.Пенчович, се поставя и въпросът за изменение на фермана. По този повод в управляващите турски кръгове се появяват обвинения срещу бившия Велик везир Али паша, че е дал много големи права на българите90.

По време на тази малка криза, възникнала в заключителния етап на църковно-националния въпрос, отново негативите от българска страна обират двамата видни възрожденци, участници в тайната комисия. Независимо от честното им отношение и защитата на българската национална кауза по един безспорен начин, те са обявени от гласовитите си политически противници за родоотстъпници, предатели и т.н. Така постепенно, въпреки отсъствието на негови субективни грешки и престъпления към България и българския народ, в много подобни случаи започва да се трупа малко по малко чернилката на отрицанието върху името на х.Ив. х.Пенчович.

 Становището му за избягване на схизмата (отлъчване на Екзархията от православието), споделяно от Г. Кръстевич, М. Балабанов, Н. Михайловски, Н. Минчоглу, владиците и др., е правилно, защото неприемането на младата екзархия от патриаршията създава значителна пробойна във фронта на българската църква, с тежки политически последствия като нестабилност, слаб междуцърковен престиж, състояние на  постоянно напрежение,  изпадане под силно турско, а възможно и под западно влияние, което за Русия е неприемливо и от своя страна тя се стреми на всяка цена да го избегне91.

Опитите за споразумение между Патриаршията и Временния синод продължават. На 25.09.1871 г. гръцкият патриарх Антим VІ, след писмена покана към българските първенци и членове на Временния смесен съвет: Г. Чалоглу, х.Ив. х.Пенчович, Г. Кръстевич, х.Н. х.Минчоглу, д-р Ст. Чомаков и Д. Гешоглу, води с тях разговори по българския въпрос, главно за границите на Българската екзархия. Така започнатите преговори, между българите и Патриаршията, продължават около три месеца, като се съсредоточават главно около въпроса  за списъка на епархиите, които следва да преминат под егидата на екзархията и да образуват нейната  област, но също завършват без успех92.

След многохилядната протестна демонстрация на цариградските българи през януари 1872 г., Великият везир нарежда на Временния смесен съвет да пристъпи към избор на български екзарх. На 16.02.1872 г. за екзарх е избран видинският митрополит Антим, който веднага заема поста си  и започва назначаване на митрополити и епископи в утвърдените българските епархии93.

 

Първият български екзарх Антим I

Изграждането на структурата на новата Българска екзархия се съпровожда, освен с превъзмогване на поставяните пречки от гръцкото духовенство, османската власт и руския натиск, осъществяван от нейните дипломати94 с посредничеството на част от българските възрожденци,  сляпо защитаващи руските интереси, но и с преодоляване на вътрешните затруднения, породени от непрестанната борба на демократичното крило, с лидер П.Р. Славейков, с консервативната група възрожденци, водени от Григорий Доростоло-Червенски, х.Ив. х.Пенчович и др.95

Назряващата от 1870 г. идейна криза, съпътствана с нарастващо напрежение между отделните групи български възрожденски дейци в Цариград, се развихря през летните месеци на 1872 г., след статията на Тодор Икономов „Една стъпка напред” в сп.”Читалище”. Тя предизвиква публичен скандал с реформаторските си идеи за ново църковно устройство. Протестното писмо на екзарха и българските владици срещу тези предложения е поместено във вестниците „Турция” и „Македония”. Критики срещу ненавременното публикуване на идеите на Т. Икономов, преди да е укрепнала  Екзархията, които идеи в по-голямата си част, влизат в противоречие с консервативната същност на източното православие, отправя във в.”Право” М. Балабанов със своята статия  „Каноническата основа на българската църква”. Своя протест, по този повод, изразяват също х.Ив. х.Пенчович и др. от умерените възрожденци.

В. ”Македония” публикува на две страници статията „Двете касти и власти или днешната наша екзархия и що ни обещава тя”, написана от Светослав Миларов, по поръчка на Славейков, който я преработва. Властите, съзирайки в нея своеобразен бунт, спират завинаги вестника, а редакторът му е арестуван. Малко след  това ветеранът  на   църковно-националното  движение П. Р. Славейков и Т. Икономов, не можейки да се примирят с действителността, разминаваща с идеалите им, осъждат категорично компромисното поведение на екзархийските дейци и се оттеглят от строителството на новата църква и „червените” (или „младите”) се лишават от най-ярките си водачи и принципни идеолози. Лидерството остава в ръцете на д-р Ст. Чомаков, но противоречията на това крило с консервативните дейци продължават96.

 

 

 

Цариград ХІХ век

 

Един от големите въпроси, който разделя цариградските дейци, е за териториалните граници на екзархията и за нейното седалище – въпрос органично свързан с междуцърковните българо-гръцки отношения и с руската позиция. Патриаршеското съгласие за Българска екзархия и българо-гръцко помирение означават откъсване на големи части от българското население. Конфронтацията по този пункт на младите с руската дипломация, работеща за запазване на църковното единство, с цената на компромиси от българска и гръцка страна е неизбежна. „Игнатиев всякога, когато му се отдаваше да организира българо-гръцки преговори гледа да изолира крайните и разчита на познатите му умерени лица”. Групата на умерените внимателно сътрудничи на граф Игнатиев, било поради искрени проруски чувства, било по конюнктурни съображения или от чисто практическа ангажираност с руската дипломация. Към тази група са консерваторите Г. Кръстевич, х.Ив. х.Пенчович, Н. Михайловски, Н. Минчоглу и др., които често са впрягани в помирителната колесница на Игнатиев като отговорни правителствени фигури97. Така тези привърженици на съглашателската партия фактически застават наред с русофилски настроените или обвързаните с руската дипломация българи.

Характеристиката на всяка от партиите по църковния въпрос през 70-те години на ХІХ век е сложна и противоречива. Относно същността и формата на управление на църковната институция се открояват либерално и консервативно търсене на  решение. Кръгът на либералите  обхваща всички противници на споразумение с Патриаршията, а консерваторите, обратно на либералите, са привърженици на въздържаните, правилно претеглени действия, с оглед на бъдещето, спрямо Патриаршията и  постигане на целите постепенно, чрез преговори стъпка по стъпка98.

През ноември 1873 г. в цариградския метох се събират 11 привърженици на умерените действия (х.Ив. х.Пенчович, Н. и Хр. Тъпчилещови, М. Балабанов, д-р Г. Вълкович, Д. Камбуров, братя Золотович, Д. Гешов, д-р Хр. Стамболски, Н. Михайловски, Н. Минчоглу, Хр. Караминков), наричани „островитяните”, за да обсъдят пътя, по който върви Екзархията. Те протестират пред правителството и пред екзархийското ръководство, поради нарушаване на фермана. Акцията на „Единадесетте островитяни” е посрещната с негодувание от крайните им опоненти, които ги наричат подигравателно „Инвалидите от острова” и допринасят много за сблъсъка  на младите с умерените в края на 1873 г.99

  

 Българският метох в Истанбул

На 16.12.1873 г. е свикано извънредно събрание в състав от: членовете на Привременния съвет, представителите на македонските епархии, устабашиите на еснафските сдружения, един представител на църковното настоятелство и  25 персонално посочени представители на търговското съсловие и на интелигенцията, защото след избора на Антим І за екзарх привременните органи  фактически се саморазпускат и  управлението на Екзархията по неговите думи от ден на ден става все по-трудно. Това събрание замества Църковно-народния събор и чрез тайно гласуване избира за членове на Екзархийския мирски съвет: д-р Ст. Чомаков, Г. Кръстевич, х.Ив. х.Пенчович, Хр. П. Тъпчилещов, Г. С. Чалоглу и Др. Цанков. Екзархийският съвет, като управителен орган на Екзархията, е утвърден в този състав от Високата порта през февруари 1874 г.100

По-трудно върви изграждането  на редовен Синод, който трябва да замени Привременния, състоящ се от приходящи или пребиваващи, по различни причини митрополити в Цариград. Подготовката на избора на Свети Синод започва през март 1874 г., но реално той се конституира едва в 1875 г. До Освобождението в него се правят чести смени, поради оставки или други обективни причини, а някои на избраните синоидални членове не поемат задълженията си или пристигат с голямо закъснение в столицата. Синодът постоянно заседава в непълен състав, затова на Антим І често се налага да търси, по различни текущи екзархийски въпроси, юридическа помощ от х.Ив. х.Пенчович, което яростно се използва от враговете му, за да бъде обвиняван, че  „нощем нашепва съвети” на екзарха101.

Отстраняването на д-р Ст. Чомаков, под натиска на граф Игнатиев, за да не пречи на подновените българо-гръцки преговори (отново с участието на (Хаджипенчович), заминаването на Драган Цанков за Западна Европа и честите отсъствия на х.Ив. х.Пенчович, поради ангажираността му в правителствените комисии за разследване последиците от Априлското въстание, блокира дейността на Мирския съвет. По време на Априлското въстание и след това, заседанията на двете управителни тела се разреждат съвсем и след 27 август 1876 г. Екзархийският мирски съвет престава да функционира102. 

Хаджи Иван х. Пенчович изпълнява най-често длъжността екзархийски капукехая до месец май 1876 г., след което е сменен от цариградския публицист Ив. Найденов.  Ролята на хаджи Пенчович на този пост е от съществено значение за решаването на поставените от Екзарха  и на екзархийското ръководство въпроси за утвърждаване на устава, за  провеждане на истилями (допитвания), за издаване на берати и други въпроси, пряко свързани с бюрократичната система и целите на турската политика.                                                                  

 Той много добре знае, че при практически почти узаконените бакшиши и подкупи не може да се прокара никой въпрос, пред по-висша инстанция, без да се плати съответната сума. По всяка вероятност х.Ив. х.Пенчович  влага, при извършването на поставените му задачи,  свои собствени средства, защото още преди войната той изпитва материални затруднения и е принуден да моли Хр. Тъпчилещов да ходатайства, за отпускане на държавна издръжка за сина му Величко х.Пенчович да учи, като стипендиант, в Париж103. След Освобождението х.Ив. х.Пенчович е почти фалирал.

В условията на разлагащия се османски ред и тежката цариградска  бюрократична администрация, умението да се предразполагат хората по върховете, да се получи благоразположението на влиятелен чиновник като ловко му се поднесе бакшиш, под формата на подарък, за дадена услуга, са важни условия за ефективната посредническа дейност, която осъществява х.Ив. х.Пенчович. Богатата му култура и ползването на няколко езика улесняват бързото установяване на  познанства с управляващите в столицата и ползвайки се с опита, авторитета и доверието на политически обигран юрист той  успешно решава проблема на всеки, търсещ от него помощ по различни въпроси.

Значимата юридическа практика, придобита в продължение на 10 години от участие във висши държавни институции и комисии, създава впечатление, че той може най-добре да предразположи съответната власт за решаването на сложни и заплетени случаи. Такъв е казусът   със завещанието на бележития русенски търговец Димитър хаджи Русет, починал в Румъния104 и завещал голяма сума на училищата в родния си град, която неговите наследници, с активната подкрепа на румънските власти, отказват да предадат по предназначение105. За съжаление този казус остава неразрешен, въпреки старанието и усилията на Хаджипенчович.

В подобен дух се изявява и Доростоло-Червенският митрополит Григорий в Русчук. Хаджи Иван х. Пенчович и митрополит Григорий не са единствения пример за приспособенчество, на практически конформизъм през този период, налаган и толериран от деспотичната феодална система106. Хаджипенчович е в центъра на политическите течения и борбите сред цариградските българи в Екзархията и след Априлското въстание, когато вече е наблюдаван с лошо око от управляващите107.

Малко са авторите, като Ив. Стоянов, Хр. Темелски, З. Маркова, Ил. Тодев, Г. Златарева и др., които всестранно анализират историческите процеси през Възраждането. На тази основа те  очертават приносите на х.Ив. х.Пенчович за успеха на църковно-националната борба, за разлика от конформистите, поставящи приносите му в графата „и други”, въпреки че за безпристрастния изследовател неговото участие и заслуги би следвало да са безспорни. Проучването на запазените писма и документи  от него и за него от възрожденската  епоха допълнително ще разшири периметъра и ще увеличи броя на приносите му, които по различни политически причини (и при различни режими) остават неизяснени и умишлено омаловажавани, повече от един век.

Без претенции за изчерпателност, списъкът с приносите на х.Ив. х.Пенчович в църковно-националното движение включва: динамично участие в църковната борба през 60-те години на ХІХ век и активно съдействие за изгонването на гръцкия владика Синесий от Русчук; подобряване работата на русенската църковна община; тясно сътрудничество с активистите на църковната борба в Цариград като Хр.Тъпчилещов, д-р Ст. Чомаков и др.; участие във всички помирителни българо-гръцки комисии; оказване на  квалифицирана юридическа помощ при изграждането на структурите и създаването на основните нормативни документи (устав, правилници, наредби и др.) на младата Българска екзархия; като капукехая на Екзархията и висш правителствен чиновник осъществява пряко и енергично връзките с Високата порта; деен организатор на църковната борба в национален мащаб през периода 1868 – 1877 г., с участие в решаването на почти всички проблеми по църковния въпрос, защитавайки българските национални интереси108.

Х.Ив. х.Пенчович искрено более и прави всичко според силите си, за успеха на българската народна църква109; той е „неразделен другар и съмишленик на Гаврил Кръстевич по всички народни въпроси”110. Съвместно с Марко Балабанов, д-р Ст. Чомаков, Никола Михайловски, Григорий Доростоло-Червенски и други бележити възрожденци работи за успеха на църковната борба. Той е един от видните ръководни дейци в изграждането на Българската екзархия111 и в определянето на  посоката на нейното развитие, защото е многократно избиран и участва в работата на основните органи и структури на Българската екзархия. Сред „старите” в Цариград „главната  и най-активна фигура е Пенчович”112, като ръководен деец и строител на Екзархията, което се признава и от политическите му противници.   

 

 .

Гербът на Българската екзархия

Това сухо изброяване на резултатите от неговата богата  и разнообразна дейност отразява само нейните върхове. Един задълбочен анализ, подкрепен с нови факти, които ще  открият бъдещите изследователи на живота и дейността му, ще изясни по-пълно и по-ясно ролята и мястото на хаджи Иван х. В. х. Пенчович, „като виден деец по българската църковна борба”113. И тогава следва той да бъде национално признат не само за значим деец на църковно-националната борба, но и за виден деец на националноосвободителното движение, фактически за какъвто го смятат Хр. Стамболски, П. Кисимов, Хр. Темелски, Здр. Даскалов и др. от новото поколение български историци, необременено с исторически митове и неангажирано с  партийни и политически скрупули, влияния и въздействия.

Сериозни основания за това са: „запазените писма от русенския му период, разкриващи че съдейства за облекчаване съдбата на български заточеници. През метежната 1867 г., когато са затворени много български младежи, по подозрения за бунтовна дейност, х.Ив. х.Пенчович склонява Мидхат паша за освобождаването на някои от тях”114, а през есента на с.г. Хр. Тъпчилещов го осведомява от Цариград, че заточените в Диарбекир негови съотечественици „са помилвани от правителството и техните майки се прибират в Русе”115. Използвайки  връзките си в различни правителствени кръгове  в столицата, х.Ив. х.Пенчович „се застъпва за учителя Тодор Хрулев – заточеник и помага да се освободят Хр. Х. Гюрович и др”.116

Темата за съдбата на българските заточеници се среща често в кореспонденцията му с Хр. Тъпчилещов. „Текстовете в писмата, които се отнасят до заточените българи от Дунавския вилает са съвсем открити. В тях става дума за използване на легални средства – подаване на прошения  и употребата на лични връзки за освобождаването им или поне за облекчаване на положението им… Някои важни информации за промени в столицата, както и коментари за последиците им за българите се споделят в известията, които се предават „по телеграфа по известниит способ” между Хр. Тъпчилещов и х.Ив. х.Пенчович …  Двамата привърженици за прилагането на равни права за българите в Османската империя чрез легални средства са използвали таен код за обмяната и на по-важни и по-опасни новини”117.

Освен това той приема и крие Васил Левски в цариградската си къща на остров Халки, при второто му посещение  в Истанбул, през 1871 г. „Той и Ст. Илич дали за организацията голяма сума от 144 турски лири. Явно Хаджипенчович не е бил чужд на революционната организация, а нейн съпричастник”118. Това заключение се потвърждава от спомените на д-р Хр. Стамболски, където той цитира Дякона: „Вие тука и из България, каза той, трябва да следвате да  занимавате духа на Портата и да отвличате вниманието на турските управници, както и на общественото турско мнение, ако може такова да съществува в Турско, към Екзархията, без да престава острата фаза в борбата с Патриаршията, додето ние вън се приготвим и издебнем събитията, които би позволили обявяването на общото всестранно въстание”119. Тези и други подобни факти  показват Хаджипенчович в нова, различна светлина, като български патриот, съпричастен на националноосвободителното движение.

На фона на неоспоримите факти, още по-неоправдано тежки и нелепи изглеждат най-тиражираните, но винаги ярки, плакатни и  без конкретни доказателства обвинения, на отрицателите на възрожденеца х.Ив. х.Пенчович, че той осъжда на смърт Васил Левски. Редица отговорни историци и изследователи на епохата основателно отхвърлят тази фалшификация, повтаряна непрекъснато десетилетия наред. Тя е оборена подробно и с конкретни доводи, от юриста историк Здравко Даскалов в книгата му „Осъден ли е Васил Левски?”. В нея той аргументирано и документално представя дейността на съставената през месец ноември 1872 г. Специална правителствена комисия, която  работи до февруари 1873 г.120 Комисията пристига в началото на декември 1872 г. в София, с единствена цел да разследва организирания от Димитър Общи обир на пощата от Орхание, в Арабаконашкия проход и започва дейността си на 9 декември с.г.121 По печално стечение на обстоятелствата на 27 декември 1872 г. е заловен Васил Левски  и се налага той също да се изправи пред тази  правителствена  комисия.

Професионалистът Здр. Даскалов, много добре запознат с турския наказателен закон, посочва разликата между следствена комисия и съд, която често се пренебрегва при анализа на това историческо събитие. Според чл.1 на този закон, извършилите политически престъпления и криминални деяния по време на размирици, въстания, бунтове и други антидържавни прояви се наказват директно от правителството122, без да се съдят123. Авторът подчертава, че наказанията се определят без процеси и спазване на процесуални правила, а „… се налагат в делови административен порядък”. От това се вижда, че в София не е имало съдебен процес, защото заседаващата там комисия няма пълномощия да правораздава. Специалната следствена комисия в състав: генерал Али Саиб паша – председател на Държавния съвет, майор Шакир бей – член на Генералния щаб и хаджи Иван Пенчович – член на Държавния съвет124 разследва, подвежда под наказателна отговорност виновните за обира и предлага какви наказания следва да се наложат от правителството, което единствено има правомощията по член 1 да съди и да издава политически присъди. По направеното от правителството предложение султанът може само да потвърди или да отхвърли смъртно наказание!

Най-често протоколите от заседанията на Специалната комисия са коментирани в художествени текстове, за да се подчертае предателството на българите, участвали в нея125.  Даскалов старателно анализира тези протоколи и сравнява като специалист юрист съществуващите преводи, изтъквайки прецизността на преводачите - видните български османисти Петър Миятев и Васил Шинов.  Авторът установява, че Хаджипенчович е подписал само протокол №1, отнасящ се за Димитър Общи, който е направил пълни самопризнания и не може да бъде спасен, а заключителният 15-ти протокол е без правна стойност, защото е само един проект, в който не пише, че комисията осъжда на смърт Васил Левски, а че „ще бъде осъден на смърт”, т.е. определя се разликата между присъда и предложение за такава. Той доказва, че протокол 15-ти не е съставен от Хаджипенчович (единственият цивилен юрист в тази комисия с висше образование и дългогодишна правна практика в законодателната комисия, добре познаващ наказателния закон), а от председателя на комисията генерал Али Саиб паша –  военен, точно изпълняващ заповедите отгоре126.

Под този протокол липсват подписите на Хаджипенчович и на останалия състав на комисията, в т.ч. и на тримата българи от София, членове на местния революционен комитет, подбрани лично от х. Иван х. Пенчович. Съществуват данни, че изборът е целенасочен, а не случаен, защото русенският възрожденец е запознат с родолюбивите им позиции и затова ги предлага като участници в комисията127. Прави чест на турските сановници, че те също не слагат подписите си, повлияни от основателните мотиви на българите в комисията. Този патриотичен акт на четиримата честни българи в Следствената комисия в София, непожалени толкова десетилетия от непрестанните хули по техен адрес, дава повод на турските управници повече да не включват иноверци в решаването на подобни казуси.

Полученият от  върховната власт проект за протокол не осъжда Васил Левски. Указът, наложил смъртното  наказание, не е предложен от министър председателя, а е подписан лично от султана, в нарушение на наказателния закон. Властта бърза да ликвидира идеолога на конспирацията, защото се бои от международен натиск, който би наложил помилване и освобождаването на Васил Левски. Така се осуетява фино замисления план, на опитния в подмолните дейности на цариградската върхушка юрист х.Ив. х.Пенчович, за предизвикване на  спорове и дискусия сред управляващите за съдбата на Дякона, за да се спечели време, докато случаят стане известен и европейската общественост се намеси. Тази хипотеза на автора на „Осъден ли е Васил Левски?”  е доста реалистична, но все пак изисква още доказателства относно пълната й достоверност. В този дух на размисли е интересно защо Русия не се обявява в защита на В. Левски, след като Йорданка Филаретова следи „хода на нещата в София” и редовно информира руския консул в Пловдив Найден Геров, резидент на руското разузнаване в българските земи, който съответно надлежно информира руския посланик в Цариград граф Игнатиев128.  Какви ли тайни и неизвестни факти за българската история се крият в руските архиви и дали някога те ще излязат наяве?                                      

Вторият сериозен принос на Даскалов е, че след задълбочено проучване на  редица статии, писма, дневници и спомени на съвременници на епохата и на историци, той убедително и най-важното документално доказва подмяната на историческата истина и неправилното  въвеждане в оборот на понятията съд и присъда над Васил Левски без да е имало в София де юре и де факто такива в действителност, и че х.Ив. х.Пенчович не само, че не е съдил Дякона, но и не е подписал следствения протокол №15 срещу него. „Имало е остър сблъсък с турците – членове на комисията и най-вече с амбициозния й председател Али Саиб паша. Най-голям принос за правните доводи на отказа за подписването на протокола е имал Иванчо Хаджипенчович като единствен юрист. Членовете на комисията турци не са могли да му се противопоставят”129.

Здравко Даскалов аргументирано разобличава двамата основни разпространители на злостната митология по адрес на Хаджипенчович: Стоян Заимов, от стремеж  да прикрие собствените си предателства, разкрити и доказани в публикациите на Илия Цанов – служебен защитник в няколко процеса (два от които са в Русчук) и на Захари Стоянов, който от партизански страсти  приема  безкритично, априори, фейлетона на Хр. Ботев по темата. И двамата описват в книгите си130 събитията в София без да са присъствали там. Първият художествено разказва за следствие със съдене, позовавайки се на втория, който пък по партийни причини внушава на съвременниците си „предателството” на х.Ив. х.Пенчович. В изкривяването на историческите факти те значително са подпомогнати от мълчанието на четиримата българи, участници комисията. За утвърждаването на фалшивата теза спомага и фактът, че по това време България все още не разполага с оригиналната документация на Следствената комисия.

 Още по-учудващо е продължаващото по инерция обругаване и незаслужено заклеймяване на Хаджипенчович, след като тази документация става известна. Така постепенно към една неточност непрекъснато се добавят нови художествени измислици, които допълнително деформират и демонизират истинската същност на драматичните събития131. Благодарение на авторитета на известни българи и безкритичното приемане на всичко, което те са написали за чиста монета, в много хора се е  утвърдила погрешната представа за негово предателство и слугинаж пред властта.

Друго важно доказателство за родолюбивата дейност на Хаджипенчович, разкриващо сериозното му отношение към националноосвободителното  движение, е предупреждението към разследваните в София да не правят разкрития, но те „не приели предложението и окуражаването хаджи Иванчово, за да мълчат” се отбелязва в писмо на Данаил Попов от 26.01.1873 г. до Иван Драсов132. Очевидно е, че в този случай х.Ив. х.Пенчович рискува много в опитите си да предпази арестуваните „комити”, насочвайки следствието към по-благоприятен изход за тях и затова ги нарича „разбойници”, в стремежа си те да получат по-леко наказание като криминални престъпници, а не по-тежкото като политически, но и този факт се омаловажава и премълчава необяснимо защо? В този дух следва да се разглежда придържането на Хаджипенчович към версията за наричане „разбойници – обирачи” на „комитетските дейци, участвали в обира на турската поща при Арабаконашкия проход от съдебните следователи”124, защото по този начин се избягва тежката присъда за политически престъпления по член първи от закона. Това е важен момент при тълкуването на неговите действия в София.

  

 Конакът, в който заседава комисията; Централен държавен архив

 Пандели Кисимов споделя, че при един от разговорите си в Цариград с Хаджипенчович последният му предлага: „… направете едно изложение за някакви реформи в управлението, съобразени с настоящето положение на държавата, възможни и приети от смесеното население – турци и българи. Напишете и да го пригледам: нали го (Мидхат паша – б.м.А.К.) иска, ако е добре написано, ще го преведа на французки, и да му го дам … Както и да е, това изложение, написано по неговото искане, показва доброто му настроение да помогне на народа ни …”133. „… Оригинала му, както и черновката от изложението по този въпрос, за което тука говорих по-напред, са приложени при другите от тоя род документи, дадени за съхранение в Нар. Библиотека в София, в един свитък под №65.”134 Този факт също не се отчита и се премълчава в повечето изследвания на тази епоха.

С връзките и контактите си с цариградския елит „ … както по черковния въпрос, тъй и в грозните години, които народът ни прекара в навечерието на освободителната война той изпълни дълга си на добър българин.  Доста е да укажа на верния и познатия факт, че той е бил неразделен другар и съмишленик на живия наш патриот, г-на Гаврила Кръстевича, по всичките народни въпроси. В кървавата 1876 година, когато по натиска на общественото мнение в Европа, Високата порта испрати следствена комисия в Пловдив участвующия в нея х.Иванчо Пенчович, много по-съвестно и патриотически испълни деликатната си мисия, като турски чиновник, отколкото д-р Ст. Чомаков, като частно лице било, или като по професия народен представител, който ходеше в Пловдивско да търси да истръгне от пострадалото българско население някакво опровержение за турските зверства. Това са факти.”135

И на този тъжен исторически фон, без да се противопоставят тези двама големи възрожденски дейци и съратници се оказва, че за Хаджипенчович остават само хулите и проклятията, докато в Пловдив се готвят заслужено да издигнат паметник на д-р Ст. Чомаков. Русенци има на какво да се поучат от пловдивчани по отношение таченето на историческата памет на своите съграждани. Заслужава да се отбележи постоянството на русенския изследовател Иван Марков, който е събрал обемист материал за живота и дейността на х. Иван х. Пенчович, една част от който е отпечатан в цитираните статии и книга.

През лятото на 1876 г. х.Ив. х.Пенчович заедно с Едмънд Блек бей, като участници в специалната анкетна комисия за обследване на събитията около Априлското въстание,  посещават районите на Батак и Перущица и старателно проучват фактите. В подкрепа на изготвения от комисията доклад, в който изрично са посочени извършените от башибозуците зверства над българите, той донася в Цариград отрязана детска ръчичка. Управляващите казали, че този доклад бил „най-страшния документ в османската история”138. Независимо от факта, че двамата с Блек бей са турски административни представители и са изпратени от правителството да омаловажат историческата истина за кланетата, поради протестите в западните страни и Русия, те дават обективен рапорт за извършените жестокости.

Хаджипенчович е назначен и в следващата шестчленна комисия, която отново разследва събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане Али паша Барутанлията, но тук той вече не се ползва с доверието на османските власти и на практика е отстранен от работата на комисията139. Дистанцирането му, „от една сляпо протурска, предателска спрямо народа си позиция, заради което през  пролетта на 1877 г. е уволнен като член на Държавния съвет и заместен от Ст. Чомаков, чиято благонадеждност е доказана”140, не е поза или самоцелно действие, а дълбоко премислен и точно преценен морален акт, чиито последици той стоически понася без да се оплаква или самоизтъква, което още веднъж доказва неговата искреност на убежденията и действията  като честен патриот, защитаващ българската кауза. 

За ролята му в събитията през 1876 г. пише и Ст. Заимов: „Във времето на клането в Батак и Цариградската конференция (1876) Пенчович е служил за доносчик (в качеството си на член на турския Държавен съвет) на граф Н. Игнатиев, тогава руски посланик в Цариград, според както той сам Пенчович, уверяваше пишущия тия редове през 1888 година”136. Тези данни се потвърждават и от други автори. След потушаването на Априлското въстание през юли – септември 1876 г. той и ливанецът Едмънд Бляк бей са назначени  от турска страна за анкетьори да проверят дали са извършвани неправомерни жестокости над българското население137.

По време на Цариградската международна конференция по българския въпрос, през декември с.г., той тайно предоставя на руския посланик граф Н. Игнатиев данни за турските жестокости,  в полза на българската кауза. По време на Руско-турската война 1877-1878 г. х.Иван  х. Величков Пенчович е „уволнен от всички политически и административни постове, задържан е и  заточен”. Ако някога се отворят руските архиви би могло да се получи нова и по-пълна информация за неговата дейност и тогава да се окаже, че Захари Стоянов до голяма степен е прав да го напада, но това засега е  само хипотеза. А дали е заточен или се е намирал под домашен арест, на остров Халки, следва да се уточнени от историците, защото не се откри потвърждение за този факт от друг източник141.

След Освобождението на България х.Ив. х.Пенчович застава на твърди консервативни и русофилски позиции, което предизвиква яростния гняв на Захари Стоянов, защото в негово лице и в това на всички консерватори той вижда предатели и руски агенти58. Ненавистта му към своя съгражданин се обяснява и с други причини, освен политическите, една от които Г. Джурова представя с отговора на княз Черкаски (натоварен от руския император да изгради администрацията на младата българска държава) на въпроса на българския екзарх Антим І защо революционери не се приемат никъде на служба: „… младите революционери са отлични рушители и тяхното дело сега с Освобождението на България се свършва. Старите турски аази (съветници – б.м.А.К.) в межлисите и чорбаджии са отлични строители; сега трябва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело трябва да отстъпи на строителството”59. Но не всички отстъпват и не винаги спокойно приемат пренебрегването си.

Колкото и да е „анатемосван”, х.Ив. х.Пенчович изживява своя пълен катарзис през 1876 г. Преминавайки през една своеобразна  Голгота, той достига морални висоти, недостижими за много свои съвременници. След посещенията  във въстаналите райони,  Хаджипенчович категорично отказва да подпише протокол, че там не е имало репресии и жестокости над българите.

Уви! Този  изключително достоен акт на един истински български патриот, заложил на карта  живота си, благоденствието на своето семейство  и постигнатото обществено благополучие, в защита на своя народ не се цитира от никого. Тази саможертва заслужава по-специално внимание и изследване от специалистите! И защо този факт, вместо да се изучава и изтъква като светъл пример в учебниците по българска история мълчаливо се пренебрегва, като че  ли въобще не съществува?

Той трябва да се помни винаги!

 

БЕЛЕЖКИ:

………………………………………………………………………………………………

 

56. Жечев, Т. Българския … Цит. съч., с. 363.

57. Билчев, Т. Митрополит Григорий и русенската общественост до Освобождението (1872-1878). – Алманах за историята на Русе.Т.ІІ. Русе,1997, с.190.

58. Даскалов, Здр. Осъден ли е … Цит. съч., с. 141.

59. Джурова, Г. Иван Вазов и Захари Стоянов в Русе през 1878 г. – Какво не знаем за миналото на Русе. Личности и събития. Русе, 2007, с. 21.

60. Енциклопедия. История на България. Т.6. С., 1987, с. 38.  

61. Тодев, Ил. и др. Кой, кой е … Цит. съч., с. 214. 

62. Уикипедия bg/ Иванчо Пенчович, юни  2011.

63. Енциклопедия България. Т. 5 … Цит. съч., с. 147. 

64. Радев, Ив. и др. История и култура на България в дати. Възраждане. В. Търново, 1997, с. 232.

65. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 314.

66. Темелски, Хр. От фермана до схизмата. – Българската църква през вековете. С., 2003, с. 209.

67. Даскалов, Здр. Осъден ли е … Цит. съч., с. 230.

68. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 327.

69. Тодев, Ил. и др. Кой, кой е … Цит. съч., с. 214. 

70. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 327.

71. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с.163; Ников, П. Възраждане…Цит. съч., с.369.

72. Тодев, Ил. и др. Кой, кой е … Цит. съч., с. 214;  Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 153.      

73. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 155.

74. Ников, П. Възраждане… Цит. съч., с. 300 - 301.

75. Колев, Ат. Приносът на  х. Иван (Иванчо) х. В. Пенчович в борбата за българско национално възраждане. – Алманах за историята на Русе. Т.13. Русе, 2013, с.178.

76. Енциклопедия. История на България. Т.6 … Цит. съч., с. 172.

77. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 305.

78. Пак там, с.  307, 311. 

79. Темелски, Хр. От фермана … Цит. съч., с. 209. 

80. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 314.

81. Пак там.          

82. Енциклопедия. История на България. Т.6 … Цит. съч., с. 174.

83. Темелски, Хр. От фермана … Цит. съч., с. 209. 

84. Ников, П. Възраждане… Цит. съч., с. 325.

85. Енциклопедия. История на България. Т.6 … Цит. съч., с. 175.

86. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 317.

87. Темелски, Хр. От фермана … Цит. съч., с. 210. 

88. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 45.

89. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 327.

90. История на България. Т.6 … Цит. съч., с. 175.

91. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 47, 62.

92. Ников, П. Възраждане … Цит. съч., с. 333 - 334.

93. История на България. Т.6 … Цит. съч., с. 176.

94. Божинов, Пл. Екзархията и политическите  течения  сред цариградските българи след Априлското въстание. – Българската църква през вековете. С., 2003, с. 227.

95. Енциклопедия. История на България. Т.6 … Цит. съч., с. 178 - 179.

96. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 56 - 61.

97. Пак там, с.  61 - 62.  

98. Пак там, с. 69.                     

99. Пак там, с.  64. 

100. Пак там, с.  153 - 154.  

101. Жечев, Т. Българския … Цит. съч., с. 327.

102. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 156.

103. Давидова, Евг. Русчук през … Цит. съч., с. 88.

104. Бакърджиева, Т. Костаки … Цит. съч., с. 67.

105. Жейнов, И. Завещанието на Димитър хаджи Русет. – Алманах за историята на Русе. Т.1. Русе, 1996, с. 68.

106. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 182.

107. Божинов, Пл. Екзархията … Цит. съч., с. 220 - 228.   

108. Тодев, Ил. и др. Кой, кой е … Цит. съч., с. 214.

109. Миладинова, Ел. Неизвестен документ … Цит. съч., с. 83. 

110. Кисимов,П. Исторически работи.Моите спомени.Пловдив,1897,с.107.

111. Даскалов, Здр. Осъден ли е . . .  Цит. съч., с. 86.

112. Шарова, Кр. Мидхат паша и … Цит. съч., с. 8.   

113. Данчов, Н., И.Данчов. Българска енциклопедия. Л-Я. С.,1992, с.1198.

114. Давидова, Евг. Русчук през  … Цит. съч., с. 88.

115. Тодев, Ил. и др. Кой, кой е … Цит. съч., с. 214.

116. Давидова, Евг. Русчук през … Цит. съч., с. 88.

117. Пак там.

118. Даскалов, Здр. Осъден ли е . . .  Цит. съч., с. 83.

119. Левски в спомените на съвременниците си. Второ издание. С., 1987, с. 151 - 152.

120. Златарева, Г. Васил Левски. Заблуди и истини. С., 2011, с. 78.

121. Миладинова, Ел. Неизвестен документ… Цит. съч., с. 80. 

122. Даскалов, Здр. Осъден ли е . . .  Цит. съч., с. 9.

123. Пак там, с. 88.

124. Миладинова, Ел. Неизвестен документ… Цит. съч., с. 81. 

125. Мечкарова, Ст. 19 февруари 1873 година. Един по-различен коментар за присъдата. –  В. „Трета възраст”, бр.7, С., 17-23.02.2010 г. , с. 16.

126. Даскалов, Здр. Осъден ли е . . .  Цит. съч., с. 126 и 142.

127. Пак там, с. 154. В Цариград Хаджипенчович се е запознал със софийския делегат на църковен събор хаджи Мано Стоянов, който е и член на Софийския революционен комитет. По искане на Хаджипенчович в специалната комисия са включени: Петър Тодоров Желявеца – софийски общественик и активен борец за независима българска църква и Мито Каймакчийски – изтъкнат софийски първенец, член на революционния комитет и активен църковен деятел. Пак там, с. 155.

128. Миладинова, Ел. Неизвестен документ… Цит. съч., с. 84 и 85. 

129. Даскалов, Здр. Осъден ли е . . .  Цит. съч., с. 151.

130. Даскалов, Здр. Осъден ли е . . .  Цит. съч., с. 129 - 150; Заимов, Ст. Миналото … Цит. съч., с. 227 – 236; Стоянов, З. Съчинения. Т.ІІ. С., 1965.

131. Мечкарова, Ст. 19 февруари . . .  Цит. съч., с. 16.

132. Миладинова, Ел. Неизвестен документ… Цит. съч., с. 81. 

133. Кисимов, П. Исторически работи … Цит. съч., с. 113.  

134. Пак там, с. 123.

135. Пак там, с. 107.

136. Заимов, Ст. Миналото … Цит. съч., с. 226.

137. Миладинова, Ел. Неизвестен документ … Цит. съч., с. 80.  

138. Уикипедия: Иванчо Хаджипенчович, юни 2012 г..

139. Пак там.

140. Маркова, З. Българската … Цит. съч., с. 158.

141. Колев, Ат. Ролята и мястото на  х. Иван (Иванчо) х. В. Пенчович в националната борба за църковна независимост. Доклад на науч. конференция „140 години Русенска митрополия”. – Изв. на Регионален исторически музей  - Русе, том ХІХ, Русе, 2016, с.57.

141а. Сн.12 е от книгата на Иван Марков. Хаджи Иван(чо) хаджи Пенчович.  Мит и реалност. София, 2013.

  (СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ - ІІІ ЧАСТ)