Големите пожари

21.11.2016 1

Бабел пише общ роман с още 25 писатели

Идеята за колективния роман «Големите пожари» е на главния редактор на списание «Огоньок» Михаил Колцов (той е и автор на последната глава). Колцов ангажира за «проекта» 25 най-известни по това време писатели, сред които Александър Грин, Михаил Зошченко, Вениамин Каверин, Борис Лавреньов, Леонид Леонов, Алексей Толстой, Константин Федин и др. Те съчиняват всяка поредна глава без предварителни уговорки.

В първа глава завръзката е от Александър Грин. В Златогорск от две седмици се случват тайнствени пожари. Репортерът Берлога решава да проучи събитията и да напише за тези пожари ли, палежи ли: «Местните от града съобщиха в редакцията ни, че преди двайсет години, през, така да се каже, мрачните времена на царизма, в града е имало подобна поредица от пожари, и ми възложиха да обнародвам този факт пред трудещите се читатели.» Заедно с деловодителя Мигунов той отива в архива да търси старото съдебно дело № 1057. След като двамата си тръгват, и в архива лумва пожар.

Бабел развива друга сюжетна линия. По същото време в Златогорск се появява тайнствен чужденец, осемдесет и пет годишен старец, и си вдига в града чудовищен палат. Там го посещава детективът Куковеров, който се представя за инженер (в VІІІ глава го въвежда Владимир Лидин). Тази среща е предадена пародийно в текста на Бабел. Тайнственият чужденец се оказва евреин от Белосток, който иска да построи в СССР тракторен завод. Нееднократно повтарящият се в главата израз «както знаем» иронично намеква за измислиците и фантасмагориите на предходните автори.//

Глава IX.
На трудовата борса!

Куковеров пристигна в Златогорск на двайсет и втори август. На двайсет и пети, в осем вечерта, той потропа на оградата на Струк. Оградата, както знаем, приличаше на преплетени лиани в тропическа гора или на захванати с опашките си вкаменени хипнотизирани змии. Отблизо се оказа, че е решетка от дървени летви, минати със сребриста боя. Куковеров с уплаха чакаше мига, когато стъблата на оградата – лиани и змии – ще се размърдат и ще се открехнат. После, тоест след като хипнотизираните змии се открехнат, оттатък оградата, естествено, ще се отвори проход, по-точно алея и в края й – автоматична врата без никакви брави, но от орехово дърво. Подир тази врата следваше – в бесните видения на Берлога – клисура, облицована с незнаен вид син камък с червени жилки. Но вместо облицованото ждрело пред Куковеров се появи чудновато сресан младеж с памучна риза над панталона и със скърцащи големи униформени ботуши. На протегната му ръка се полюшваше преметнато като на лост сако. В другата си ръка той държеше шише с бензин. Очевидно младежът бе почиствал с бензина петна от сакото. Това беше повече от ясно.

– Какво има? – рече младежът.

– Гражданино – тържествено изрече Куковеров, – днес в шест часа и девет минути пратих на мистър Струк спешна телеграма. В тази спешна телеграма имаше въпрос: може ли мистър Струк да ме приеме в осем часа?

– Той май излезе до гостилницата – каза младежът, плюна върху сакото и тръкна наплютото с парцалче, напоено с бензин, – а може и да си е вкъщи… Взимате стълбата, после надясно и оттам направо, все направо…

Вратата се отвори и Куковеров влезе във вестибюла. Тук, както знаем, високо нагоре се издигаше метална стълба с лъскави медни украси.

– Ама тя е самодвижеща се, момче… – страхливо каза инженерът.

Но младежът вместо отговор жадно погледна цигарата, която бе запалил Куковеров.

– Що ли не ви глобя една цигарка, гражданино – подметна той и след като запали, пусна дима от устата, от ноздрите и май дори от очите… – До онзи ден се движеше – каза, с венец от дим някъде около ушите, – ама вчера се гътна… Чистачът, дето лъскаше паркета, падна отгоре й и тя пукна… Сега не се движи, а и стопанинът рече да стои. Нека, вика, да стои, от само себе си да си стои, сега, вика, на жена му на чистача има да плащам и ще има да ме влачат по съдилища, на години съм, вика, срамота е за мен на жената на чистача да плащам, те, вика, по този начин ще ме изръсят за сума пари…

Младежът излезе много словоохотлив пушач. Куковеров едва се отърва от него, втурна се нагоре по стълбата, която неуморно блестеше с медните си части, притича през коридора с наредени покрай стената изпочупени саксии от субтропически растения и влетя в кръглия салон с диаметър, както знаем, шест-седем метра. Това беше същият салон, в чийто център по-рано бълбукаше и радостно плискаше струи малък фонтан. Но сега фонтанът беше безмълвен досущ като всеки фонтан, изкарал гражданската война. Наблизо зад малка маса седеше сбръчкана старица в пищни кадифени одеяния. Бръчките й бяха напудрени с лилава пудра, а косата й – боядисана с виолетова боя.

– Може ли, мадам – достолепно подхвана Куковеров, но старицата го прекъсна с усмивка, изпълнена с величие и спокойствие, и му подаде въпросник на френски.

– Попълнете първо анкетата – каза тя също на френски, – цел на посещението, декларация, че не носите фотографски апарат, и за неразгласяване на тайните…

– Свинщина – чу в този миг зад гърба си Куковеров мижав, неясен, наскърбен тенор, – пак ли тормозите хората с тези анкети?…

Инженерът се обърна. И видя старец с обръснато лице, с хубав костюм, с провиснало шкембе и голям нос.

– Тук ме хващат дяволите мене – извика укорително старецът, по детски сви горчиво устни и едва не заплака, – а вие с Донър сте цял месец в Москва… Мене тук дяволите ме хващат – изкрещя старецът и пак едва не заплака.

– Мистър Донър се задържа – каза озадачен Куковеров и кимна, – той още урежда работите в Главконцескома*.//*Главен концесионен комитет.//

– Главконцеском, Главконцеском… – смънка Струк, просълзи се и внезапно размаха юмрук пред лилавата старица. – Свинщина, княгиньо – изропта с плачливия си тенор, – скъсихте ми живота вие – и забърза към стаята си.

Ситнеше с големите си стари крака и шкембето му вяло се лашкаше от движението като знаме в ден без вятър.

* * *

Три часа продължи разговорът на Куковеров с милионера. След три часа той излезе от кабинета вече като секретар на мистър Струк. Защото инженерът носеше препоръка от Донър, председателя на Руско-американската търговска палата. През тези три часа Куковеров научи, че Струк е от град Белосток, Гродненска губерния, натрупал е състоянието си в Америка с военни доставки и засега е получил на концесия само фабрика за копчета в Москва. Колкото до Алтай, за никакъв Алтай не знае и се интересува единствено от тракторен завод в централноевропейската част на Съюза. Tpaктори – това да не са ви копчета! Присмива ли се съветската власт на хората, или не се присмива? Копчета – това да не са ви трактори! Научи също,че Бахметиев, бившият царски посланик в Америка, е отровил живота на мистър Струк. Старецът имал глупостта преди да замине за СССР, да разкаже на Бахметиев за плановете си. Бившият посланик му препоръчал да вземе за управител бившия барон Менгден, за секретарка – бившата княгиня Абамелек-Лазарева, и за архитект – бившия военен инженер генерал Духовски. Този бивш военен инженер, който, оказа се, бил безработен от октомври 1917-а до май 1925 година и през това време не бил виждал по-едра пара+ от десет рубли на цяло, като взел за постройката двеста и петдесет хиляди рубли, моментално направил с тези пари фонтан с хипнотизирани змии и самодвижеща се стълба – та “мене дяволите ме хващат, видя ли я тази къща, косата ми побеля от нея”… А бившата княгиня Абамелек-Лазарева, щом се видяла с масичка и телефон, незабавно се издокарала със старинното си кадифе, боядисала се в лилаво и виолетово и поръчала въпросници на френски език. Управителят пък, бившият барон, изпълнил възложените задължения по следния начин: за “лична секретарка” довел на Струк Дина Каменецкая от киностудията. Тази мома, като взела за първоначално обзавеждане 250 рубли, се преименувала на Елита, купила си обувки с метален цвят и шофьорско облекло, обезкосмила се изцяло освен главата с някакво персийско мазило, обявила се за девица и взела да убеждава стареца, че той трябва да се самоизтезава с висше сладострастие – сладострастието на незадоволяването… “На моите години, на моите болнави години!” Внезапно Дина заминала за Армавир да се снима в драма утопия, чието действие се развива през 2000 година в чудовищно индустриализирана страна. Това било първото начинание на бившия барон, а второто му начинание било свързано с някаква глупашка история с глупашка бележчица… В Америка това ти струва 25 рубли – и пито-платено, но бившият барон…– ох, мъко, мъко!…

И затова: “my dear Куковеров, назначете ми хора от трудовата борса, хора, които от октомври 1917-а нито за миг не са били безработни, нито за миг”…

* * *

Осем и три – единайсет. Жалко, разбира се, че не е дванайсет, но и единайсет е съвсем задоволително. Затова в единайсет Куковеров се сбогува със Струк и бързо закрачи към хотела. Възнамеряваше по пътя да си купи праскови от зарзаватчийницата, защото Златогорск, както знаем, през есенните благодатни дни тъне в гъста топлина и прасковено ухание, а зарзаватчийниците му винаги са окичени с грозде и леят неустоим див мирис на зеленчуци. В зарзаватчийницата, уви, нямаше нищо освен сухи сини сливи. Нищо, абсолютно нищо.

(1927)

Из сборника "Вдъхновение"

Превод София Бранц 

 Днес, на 21 ноември 2016, да поменем Соня, която точно преди година напусна тази планета.
Мир на духа й, дано Бог да я помилва!