Миг от Магдалена

01.12.2016 1

Три разказа от Биляна Генова

 Биляна Генова е родена през 1971г. в София. Завършва културология в Софийския университет „Св.Климент Охридски“ . Специализира история на културата в Държавния университет на Милано. От 1995 г.  е галерист в семейната  галерия „Натали“.  Организирала е десетки  самостоятелни и групови изложби на български и чуждестранни художници.  Води авторски курсове по история на изкуството за деца, както и школа по рисуване за любители. Съорганизатор е на Есенен салон на  изкуството  във Ваденойен, Холандия  и на пет изложби на българско изкуство във Венеция.  Досега е писала текстове в сферата на културологията,  публицистиката и изкуствознанието. Дебютният й разказ „Свободен художник” е публикуван в сп. „Знаци”..

                                                                  

      МИГ ОТ МАГДАЛЕНА

 На всички мои приятелки, които намират  време и вдъхновение да пеят, да рисуват, да танцуват,  да играят с деца, да пишат писма, да водят бавни разговори, да карат колело, да правят сладкиши, коктейли, букети,  да си подсвиркват,  да целуват.

 

           Магдалена  бърза, закусва, излиза, заключва, кара, разделя се със сина си Сава, гримира се по светофарите, слуша силно музика, пристига, внимава, разсейва се, говори с непознати, рови в интернет, пише обяснителни записки, спори с колеги, пие хапче, говори по телефона, яде сандвича си, чертае, кара, пазарува, закъснява, взима детето от училище, говори с него, прибира се, преоблича се, готви, вечеря с близките, пие вино, гледа новините, къпе се, къпе го, слага  го да спи, чете му приказка, подрежда, ляга си, чете, върти се в леглото, заспива. 

            И малките проблясъци: вижда добра картина в галерия, получава имейл от приятел, кара кънки, посреща гости, купува си нова чанта, духва глухарче, отива на обяд с приятелка, получава комплимент, разглежда стари снимки, прегръща я Сава,  някой я похвалва, гледа хубав филм, прави сапунени мехури, книгата, която чете я вкарва непреодолимо в своя свят, прави секс с мъжа си както преди десет години, танцува, мисли  за морето.

            И пак бърза, пътува, разделя се, работи, сърди се, приспива го, чете....

-          Представи си – казва Магдалена на приятелката си Яна– вчера бях в Пожарната.

-          По работа ли?

-          Не, бе... Много смешна история...

-          Какви са тези букви на пръста ти? – прекъсва я Яна.

-          Татуировка, не ти ли казах? Много смешна история!

-          Много весело живееш напоследък!

       - Толкова съм затрупана с работа, после бързам вкъщи, вземам си да чертая през почивните дни, домакинство, пазаруване... Знаеш как е... Добре че съм комичен образ и смешките ме преследват буквално ежедневно, за да не изперкам!

-          Давай, разказвай по ред историите – усмихна се Яна.

        - Татуиравката си я подарих за рождения ден. Така си бях решила. Исках да е скрита, да говори само на мен. И евентуално на някой, на когото аз реша да я покажа, когато и както реша да го направя.

-          Какво пише, нещо на френски ли е?

       - Точно там идва интересното в историята. Отивам при тоя, и му казвам „Искам да ми напишеш на пръста „тихо” на английски. “Quiet”. И после търпя. Боли ме страшно!

-        Не слагат ли упойка някаква?! – ужасява се Яна.

-          Не! Не можело. Прави татуировката. Бинтова ми пръста. Отивам си вкъщи. Свалям бинта. И гледам – тоя написал Kuat!

-          Боже, какъв майтап! Неграмотник! – не може да спре да се смее Яна.

-          То се оказа, че значи „силен” на малайски все пак. Намерих го в гугъл - преводача, ама...

-          И какво направи?! Не отиде ли при тоя да си искаш парите обратно?!

       - Отидох, нали ме знаеш – самодоволно вдига вежди Магдалена. – При него имаше един огромен тип, с брада и бакенбарди, същински американски рокер, дебел обаче... И тоя като разбра за какво става дума предложи да ми татуират още нещо за компенсация... Където искам, и ми намигна... Досещаш се как реагирах. Показах му татуирания си среден пръст и се фръцнах навън.

-          А другата история каква беше? Забравих откъде започна разговорът – наля си още вино Яна.

-          Наздраве! – каза тя. – Пожарната. Казах ти, че ходих в пожарната днес.

-          Това, защото много се беше запалила от рокерите-татуировачи ли?

-          Хе-хе, не, това беше преди седмица. Днес намериха въшки на Сава.

-          Това не е смешно! Веднага ме засърбя главата. И какво общо има с Пожарната?

-         Има това, че днес водили там класа на Сава. Показвали им как работят, слагали каски, качвали се в камионите... А после в училище ги проверили за въшки и вече ти казах... Извикаха ме да си го прибера – казва Магдалена.

-          И? – няма търпение Яна.

       - И като си представих как е пробвал не един пожарникарски шлем... Реших да отида и да им кажа да се прегледат все пак... Притесних се. И отивам с един сок от ябълки, а там ме посрещат страшно любезно...

-        Има си хас! Такова маце!

       - Стига де! – казва тя – И аз казвам: Моят син е бил днес на посещение тук, и е очарован, иска да става пожарникар, казвам, много съм ви благодарна, така му е харесало, донесох тук да се почерпите, ... и не мога, ... не успявам да кажа това за въшките...

-         Какво?! Не им ли каза? – става Яна.

-          Не! Не можах. Тръгнах си.

           

           В студиото въвеждат нова супер-програма за чертаене, последния вик в архитектурната индустрия. Но Магдалена отсъства, защото купува лекарства, мери температура, слага компреси с оцет, говори с докторката, чете приказки, притеснява се, бели краставици, дава вода, следи състоянието, гледа детски филмчета, драска идеи на хвърчащи листчета, бърше разлятото кафе, не спи, успокоява всички...

       - Ще трябва да се свържеш с момчето, което инсталира програмата и да се уговориш той лично да те обучи. Той обеща. Затова му плащаме. – казва й шефът.

        На другия ден му се обажда. Предлага й да отиде при него и да я научи. Тя не знае тази улица, въпреки че е в квартала. Срещат се на някакъв ъгъл, той й целува ръка. Казва накъде да кара. Много е млад, констатира. Казва й да спре тук. Озовават се пред триетажна къща. Качват се на най-горния етаж. Не пита нищо. Оглежда се. Студентска мансарда. Той се извинява, че е разхвърляно. Не е много разхвърляно, казва тя. Аз знам как са стаите на момчетата, казва, имам си вкъщи две. На пианото вижда нотен лист. Свирите Шопен? Не знае как стана това, тя нищо не разбирам от музика, но много обича Шопен. Казва, че е била на гроба му в Пер Лашез. Вижда компютрите. Разбира, че това е офисът на фирмата за уеб-дизайн. Разгледала е предварително сайта им. Къде ли обаче са останалите съдружници ? Пита го за живота му.  Републикански шампион по карате. Развеселена е от това странно съчетание на възпитание в стил „старата школа кавалери”, каратист, пианист, уеб-специалист и кой знае още какво. Той е повече от любезен, обяснява й  подробно, говори й упорито на „Вие”, не се изнервя от нейната компютърна необразованост. В един момент, когато не разбира къде да натисне, за да запази промените на екрана, той хваща ръката й, както е върху мишката и бавничко я придвижва до мястото. Тя дръпва ръката си смутено.  Оставя го да продължи. Наблюдава се отстрани. Присмива се на смущението си, на реакцията си на тъй непорочна майка.

         Отива на море, вади от куфара лепенки, поли, панталони, рокли, бански, шапки, книги, кърпи, обувки, играчки, спи до късно, вика по плажа, маже всички с плажно масло, пие коктейли, говори по телефона, кипри се, снима, гледа се в огледалото, яде диня, смее се, гледа надалече – към хоризонта, танцува, събира миди, плува.... Пуши с приятелки. Сеща се. Разказва им.  Не й вярват, че няма продължение. Жадни са за вълнуващи любовни истории. Обещава им да измисли продължението.

            Вижда младия програмист  в супермаркета.

-          Синът ми Сава иска да тренира карате.

-          Ще Ви свържа със стария ми треньор. Има школа за деца.

.-         Ако искате...  – запъва се той – ако искате, някой път... да излезем ... ей така просто...

-          Защо не?!  -  смешно й е, разбира го, съчувства на срамежливостта му, ласкае се, харесва й.

-          Кога? – пита той.

-          Утре сутрин. – отговаря, без да обмисля Магдалена.

-          Сложи си панталон. – минава на „ти” момчето и тя не пита защо.

 

       Качена на мотора му, Магдалена се носи нанякъде, усмихва се, усеща вятъра с голите си рамене, страхува се, забавлява се, опитва се да каже нещо, вика, притиска се, спомня си, изгубва се в някакъв живот, който не е нейния.

 

-          Няма ли пак някоя смешна история покрай теб – пита Яна, докато  пият кафето си.

-          Цирк направо! ... Обаче няма да го разкажа... – отговаря почти на себе си тя.

-          Да не е продължение на историята с младежа? Ако не ми разкажеш, значи продължение има и то не е смешно, а се-ри-оз-но!

-          Добре, добре, смешно е, по-скоро аз съм смешната – бърза да отговори тя. – Покани ме на среща. Оказа се, че е завършил моята гимназия. Познай кога? Двайсет години след мен!

-          Уау! – ококорва очи Яна.  – Трябва да черпиш!

-          Стига! Няма да ти разказвам. И без това се чувствам като Мисис Робинсън.

-         Да, бе! Мисис Робинсън се чувства отлично. Освено това тя съблазнява Дъстин Хофман ... колко е смешен като е толкова млад, нали?! ... а във вашия случай май не е така...

-          Никой никого не е съблазнявал. Само малък флирт.

-          От начало!

       - Взе ме с мотора си, качи ме на Витоша, разходи ме по някакви слънчеви пътеки, подаде ми ръка да мина един дънер, задържа ръката ми, говореше ми забавни неща, разсмя ме, разказа ми за гаджето си, за братята си, за съня си, в който ...

-        И? И? После?

       - После – нищо. Закара ме в студиото. Предаваме един обект и Хамстера щеше да ме уволни. Както всеки път в моменти на напрежение... После се обади мъжа ми, не съм си вдигала телефона, Сава ме търсел, за да се похвали, че има шестица по литература...

          Диша, вярва, сънува, усмихва се.

         To be continued …. 

                                                                                                                  

                                                                                

 

   ПЪТИЩАТА  НА  АНАХИТ

            Линейката се носи бодро по каналите. За Анахит това е първата линейка, на която се вози. За Кеворк Петросян – първата линейка-лодка. Тя го придружава. Той  има инфаркт. Тя е галеристка. Той е художник. Тя усеща щраканията на фотоапаратите, усмивките, изненадата насреща. Той  се страхува. Тя е венецианката. Той е чужденецът. А наоколо са гребените на черните гондоли, отраженията на дворците във водата, елегантните туристи -  чужди на тези двамата, които съдбата е решила да събере ето сега.

                                               ****

          Всъщност съдбата подготвяше тази среща старателно и от дълго време. И двамата бяха арменци, родени в България. Още като тийнейджърка Анахит видя репродукции на негови картини в едно списание и ги запомни. Защото, каза си тя, ако бях художник, щях да рисувам точно така. Но стана изкуствовед, а и не беше в стила й да краде стилове. Тази първа любов обаче никога не я напусна и тя дори написа дипломната си работа върху неговия цикъл „Утрин - остров“. Наложи се да си кореспондира с него във връзка с изследването. Кеворк Петросян беше много прочут и Анахит бе изпълнена с възхитена благодарност. Писмата му бяха делови, но изящни. После тя реши да се премести и да отвори галерия във Венеция. Игра „ва банк“. И, разбира се, не успя. По-точно успя, но галерийката креташе, тя канеше предимно млади художници сред приятелите й от Академията. Галерията беше маргинална за града, където успех имаха или туристическите комерсиални галерии, или суперскъпите. Тя си мечтаеше да направи бум, бе сигурна, че неговите картини ще се отличат и сънуваше как и двамата стават световноизвестни. Но не смееше да го покани.

Той с годините изчерпваше въображението си като залеж от благороден метал. Повтаряше се. Мразеше това. Никой не му го казваше, защото беше утвърден. Любим. Не му казаха и че се е превърнал в мнителен, нарцистичен, алкохолизиран стар човек. Вероятно почитателите му объркваха това с артистизъм и бохемство, галеристите продължаваха и така да го продават, а приятелите ги беше срам. От купони и почитателки той нямаше време сам да го забележи. И купоните, и продажбите, и мърморенето щяха да продължават, докато не получи някой инфаркт и не умре. Май съдбата си обича този сценарий. Е, съдбата реши това да стане във Венеция, но още не сме стигнали до там.

         Най-сетне една вечер тя срещна тези две самотни същества, отдали се на авантюрата изкуство, край басейна на морски арт-хотел. Съдбата избра тази банална сцена, защото и на двамата герои бе необходим малко алкохол и звездно небе. Собственичката на хотела Нора гръмко  представяше Анахит като галеристка от Венеция, никога като нейна приятелка. Защото всички са сноби, казваше й тя. Тези типове могат да дойдат до Венеция, за да си купят българска картина!

         И тогава Анахит пак игра „ва банк“. Покани Кеворк да направи изложба при нея. Той се съгласи, защото никой под звездното небе не отказваше да направи изложба във Венеция.

 

                                 ****

Линейката ги оставя на кея на болницата, оттам ги поема екипът за спешна помощ, Анахит тича край носилката, за да превежда. Той не знае италиански и си помисля, че няма да има време да го научи. Обичайното самосъжаление, което изпитва, най-сетне е основателно.

          Оперират го чак до към полунощ. В малката чакалня без прозорци Анахит минава през всички етапи на страха и самотата. Изчита медицинските брошури по масичките. Как й се иска да бе взела„Спасителят в ръжта”. Тихата, спяща болница притиска стените на помещението. Мисли си, че не е виждала ружи в този град. Вече две-три години е тук, но не е срещала. В родния й град София дори пред блоковете, има бели, розови, цикламени ружи, понякога високи един етаж. Защо ли точно сега се сеща за това? Мисли за големите му картини, изоставени в нейната малка галерия. Спомня си как ги пренесоха с лодка и отново бяха атракция за туристите в гондолите. Опитва се за мисли за бъдещето, за това как ще ги продаде, как ще пият шампанско...

        Става й приятно да го види пак на носилката и да му преведе успокояващите думи на хирурга. Светът отново започва да се върти.

        Тя остава да дреме през нощта на едно кресло до леглото му. Иска да се убеди, че операцията е успешна. А и  защото все още не може да преодолее страха си от нощните лабиринти на града, който Иън Макюън й бе създал с една своя злокобна книга.

- Отивай да продаваш картините ми - шепне на сутринта Кеворк. -  Че как ще си платя престоя в този луксозен хотел?

        Във влажната ноемврийска утрин тя се качва на вапоретото*, излиза на откритата платформа, където няма никой и се разплаква с целия потоп на напрежението си. Плаче на пресекулки по целия път за дома. Изключва всичките си мисли.

            ****

       И понеже съпротивата срещу страданието при нея е силна и грижливо култивирана, тя се отбива в сладкарница „Тоноло“, преди  да отвори галерията. Изпива едно капучино и изяжда миниатюрно и именно затова съвършено тирамису. Харесва й оживлението тук сутрин: десетки чашки за кафе, десетки възклицания на удоволствие от ръчно приготвените сладкиши. Четири жени в старомодни униформи се прескачат, за да обслужат виртуозно всички, отбили се да закусят преди работа. Разменят се обичайни реплики, едно куче обира сладките трохи по пода и всички му се смеят. Щастливи случайни туристи се снимат. Мирише изумително на кафе и ванилия. Виждала е по време на наводненията как всичко това се повтаря, само с разликата, че хората са до колене във вода, която не забелязват изобщо. Тази сладкарница ще бъде вечна, мисли си Анахит, и това й носи спокойствие.

       Когато излиза, влагата във въздуха вече е почти дъжд. Минава пътя до галерията с  танцова стъпка. В ушите й звучи музика от акордеон и тя сияе. Кеворк Петросян оцеля и ще живее! Изложбата я чака подредена. Цветовете на Венеция са топли.

        По неписан закон, когато закъсняваш, някой те чака нетърпеливо. Отдалече вижда двете малки фигури в старомодни дълги палта. Личи си че са остарели заедно, някакви невидими нишки ги свързват, заприличали са на брат и сестра в обичта си. А може би Анахит е сантиментално настроена.

        Двамата търпеливо я изчакват да отключи и без намек от раздразнение, че е закъсняла, я поздравяват за прекрасната изложба. Разглеждат бавно всяка картина. Те имат цялото време пред себе си. Избират най-скъпата. Самата продажба е удоволствие. Анахит ги изучава. Тя – едновремешна красавица с постоянна загадъчна  усмивка, той- открит, широко усмихнат и готов да сподели винаги своите брилянтни познания в областта на изкуството. Името й е Алина Вание. Той се представя като Андре. Говорят си за джаза в картините, за свободата да импровизираш в изкуствата и в изкуството на живеенето.

 -  В нашата професия не импровизираме, въпреки че е творческа. Аз съм реставратор. – казва мъжът.

         Оказва се, че живеят тук. Тя е дошла със семейството си като дете. Имала е ресторант. Обича да готви. Той е работил като реставратор в галериите на „Академията“. И досега приема частни поръчки с удоволствие. Разменят телефони с идеята да отидат заедно на сладолед. Анахит няма търпение да разкаже на Кеворк. Картината остава в изложбата. Ще си я вземат накрая. Анахит вижда ружата, плуваща в смарагдовозеленото небе на картината. Като падаща звезда е. Вероятно затова не я е разпознала досега. Анахит зърва само добрите знаци в живота, никога лошите поличби, затова го приема за намигване от съдбата. Каквото си е.

                                           ****

         На другия ден тя отива в болницата на свиждане. Той обаче спи. Било нормално, казва медицинската сестра. Не успява да му разкаже новината. На следващия ден той отново спи. Събужда се след половин час. Сякаш нейното нетърпение го е събудило. Тя се опитва да го заприказва, да му разкаже за възрастната двойка французи колекционери, но той не реагира. Поглежда я, после отмества очи към прозореца. От леглото му се виждат само статуите върху покрива на близката църква. Кеворк ги съзерцава или поне така изглежда. Тя се хваща за това и започва да му разказва за църквата. Не е сигурна, че той я слуша. Няма кого да попита, всички сестри и санитари са се изпарили нанякъде. Затова Анахит решава да му говори. И тя чертае пътя наобратно към галерията и хотела му. Описва големия площад „Св. Джовани и Паоло”, огрян от слънцето, което определено обича Венеция. И как като го изпишат двамата ще седнат на една пейка в края на площада и ще погледат гълъбите, които завиждат на хората и хората, които завиждат на гълъбите. И статуята на Верокио. Описва сградите, които се оглеждат във водата, разказва за слънчевите зайчета около гондолите, за гондолиерите с джиесемите, и за гларусите, които ще ти откраднат сандвича, ако малко се разсееш по някоя елегантна жена. Сеща се за венецианския лъв на входа на болницата. И как после ще минат по малкото мостче, откъдето изтича площадът. Ща спрат на него, за да видят великолепния  барелеф върху тъмно червената сграда вдясно, на който е изобразено едно от хилядите „Благовещения”в града. Това й е любимо.  Сигурна е, че и той ще го хареса – каменно, бяло и бароково,  Девата е с книга в скута, с гълъба-дух и много, много лъчи. Успокояващо е, когато камъкът се превръща в лъчи.

            А после ще минат по  „Calle Larga Giacinto Gallina” и ще излязят на площадчето с ренесансовата църква „Санта Мария дей Мираколи”* – едно от най-изящните и скъпи бижута на Венеция. В различен час светлината на деня я прави ту бяла, ту жълта, ту розова.  Обвита е с мрамори от различни краища на Италия. Построена, за да даде дом на чудотворна икона на Св. Богородица, в който да могат да идват всички венецианци.

            Могат да поседнат в някое кафене на площадчето на „чудесата” и да я погледат. Ако от прозореца на една от сградите ги гледа белия котарак, да му помахат, а той да продължи да ги гледа. После да поровят в антикварната книжарничка – най-вече в извадените пред нея копия на стари гравюри  и да си поговорят със симпатичния й собственик, ако успеят да го заварят сам.

            А после да продължат по пътя за дома или по единия път – през моста Риалто, или по другия – през площад Сан Марко и моста на Академията. Тя се колебае кой маршрут да избере, когато той прошепва:

           - Не ми се иска да виждам онези стотици заключени с катинарчета  любови на моста на Академията.

          Значи е идвал и преди тук и знае традицията влюбените двойки да слагат катинарчета по моста в заклинание за вечна любов. Странно, тя му разказваше  като на човек, който не е бил във Венеция.

           -    Обаче Общината реши да ги премахне. Срязаха с ножици всички катинарчета. Те, разбира се, пак ще започнат да ги слагат. Вечната любов, при това заключена с катинар, и на мен ми се струва обидна. Добре. На връщане от болницата ще минем през Риалто.

      Тя усеща, че приказва твърде много. Той едва проговори.

-         Другият път ти ще ми разкажеш за твоята Венеция. Виждам, че тя не ти е напълно непозната. – казва тя и тръгва.

-         Да, да... Другия път, ... друг път...

      Уморен е. Другия път ще му разкаже за продажбата. Хубаво е да има някоя радостна новина в запас.

                                              ****

            Всеки ден в обедната почивка тя  ходи на свиждане. Той обаче не се вълнува нито от описанията на града, в който Анахит е влюбена, нито от новините за продажбите, които не спират. Говори малко. Предимно се оплаква.

-           Като не говоря езика им, те не ме забелязват. Все едно ме няма. – мърмори против  медицинските сестри Кеворк.

Веднъж поръчва хапчета за сън. Не пие обаче никакви други, освен тези на нощното му шкафче в хотела. Тя няма особено желание да влиза в стаята му, но той упорито настоява. Тя се подчинява. Мисли си, че като му угажда на всичко,  ще оздравее по-бързо или поне ще си върне желанието за живот.

            Първото нещо, което вижда на шкафчето  е зелен тефтер. Когато невъздържано го вдига, отвътре изпада моливът. Това ужасно я уплашва. Все едно някой е влязъл в стаята. Моливът е 2В, от онези за рисуване. Първоначално тя помисля, че е  скицник, защото попада на рисунка на зокум, заел цялата страница. От онези огромни зокуми, които преливат от оградите по канала Джудека. До него пише „Анахит...”. Анахит веднага прелиства следващата страница, но нататък тефтерът  е  празен. Много се смущава от находката си и бързо затваря. За малко да забрави хапчетата. По пътя към болницата мисли за това „Анахит” и най-вече за многоточието.

                                         ****

      В необичайно топъл за месеца следобед, Анахит седи на масичка на площад „Санта Маргарита” и пие шприц с французите  Андре и Алина. За първи път от началото на разказа тя се оплаква. Съзнава, че една галеристка не бива да злепоставя с лични истории свой автор. Но има непреодолима нужда да сподели и да получи подкрепа в битката й с апатията на Кеворк Петросян от семейство Вание. Дали е права да очаква рецепта за събуждане към живот от толкова възрастни хора? 

           -  Опитахте ли да му припомните някоя негова любовна история? – пита Андре.

            - Прочетох му статия в български вестник, със заглавие „Кеворк Петросян – любимецът на жените и музите – с инфаркт във венецианска болница“ като промених заглавието на „Кеворк Петросян – любимецът на жените и музите – блестящо приет във Венеция“. Нарочно спрях до там, докъдето описваха подвизите на младостта му и събрах целия си кураж да го попитам верни ли са тези митове?

           - И какво каза той? – нетърпелива е Алина.

           - Каза, че никога не се е влюбвал.

            - Мдаа, депресийка го е нагазила. – констатира замислено реставраторът.

            - Не го вълнуват продажбите, не обръща внимание на плановете, които измислям, нищо не събужда интереса му.

            - Пробвахте ли да му предложите да рисува? Занесете му някакъв скицник и моливи. – предлага Алина.

            Анахит се чуди дали да им разкаже за зеления тефтер. Срамува се. Подхваща друг разговор:

-         Може ... Кажете ми, как научихте за  изложбата?

-         Обичам да идвам в тази зона, тук беше ресторантът ми. Имам носталгия и все се връщам. – отговаря Алина.

-         Видяхме плаката и се заинтригувахме. Жена ми е арменка и винаги подкрепя сънародниците си, разпиляни по света... – намесва се Андре.

      - Не ми се иска да мислите, че правим това, само защото сме арменци като вас, скъпа. Съпругът ми има усет за съвременно изкуство, въпреки че цял живот е сред картини от 16 век...

      - Виждал съм много лоши картини от 16-ти век, Анахит, и високо изкуство от нашето време... каквито са произведенията на Вашия приятел Кеворк Петросян. – усмихва се със спокойната си усмивка Андре.

- Мисля, че отношението му не е точно приятелско... Иначе сте напълно прав!

                         ****

-      Помните ли , когато първата вечер се разхождахме по канала Джудека? – пита Анахит.

-       Вие, аз и прецъфтелите зокуми... Забележителни са тези средиземноморски растения, които при нас едва растат в саксия. Различават се като тигри от котета.

-       Сигурно сте ги виждали да цъфтят?

-         О, да...

-         Вероятно сте се разхождали с някое друго момиче ... нека позная името й... Анахит! – пак проявява тази нейна невъздържаност.

-         Анахит ли? – засмива се той. – Вие сте единствената Анахит, която познавам.

-         А защо тогава... – и млъква, като в романтичен сценарий.

-         Какво защо тогава?

-         Нищо.

-         Ама какво Ви става, Анахит?! Знам, че много се изморихте от тази история с болестта ми и работата.

      - Не е това. ... Не мога да Ви разбера. Държите се с мен сприхаво, изглеждате отчаян, недоволен въпреки успехите, въпреки, че явно ... – колебае се тя – въпреки че... Добре. Ще Ви кажа. Видях рисунката в онзи тефтер. Не съм ровила. Просто тефтерът падна от шкафчето и се отвори на последната изписана страница.

-         Анахит, какво преживявате?

-         Видях рисунката.

-         Коя рисунка?

-         Зокумът.

-         Да, скицирах го вечерта след разходката ни.

-         И името ми.

-         Не пише Вашето име! – възкликва той.

-         Как ?! Пишеше „Анахит”!

-         А, да, вярно... Но това не сте Вие.

-         Как не съм аз?! – всяка следа от сълзи е вече пресъхнала по бузите й. – Нали казахте, че съм единствената Анахит в живота Ви??

         - Сега разбирам. Май без да искам съм Ви подвел да съчините цяла мелодрама. Не ме гледайте така гневно, моля Ви. Аз казах, че не познавам друга Анахит, а не че няма друга Анахит в живота ми. Правите ли разликата?

-         Не разбирам.

        Когато една жена изпадне от любовния сюжет тя няма друг избор освен да запази хладно достойнство. Чувството е като че ли са ти откраднали възхитителна картина от стената и тя е останала гола и празна.

-         Анахит, стига вече!

-         Там пишеше моето име. До гигантския зокум, който излизаше от листа.

-         Вие сте голямо момиче. Аз не съм ви дал повод да ме подозирате в любов към Вас!

-         О, да, наистина! Вие винаги сте се държал грубо!

-         Е, чак пък грубо.

-         Хайде да видим как ще излезете от ситуация. – с овладян глас на актриса казва Анахит.

       - Хайде. Нека първо да излезем от сферата на въображаемите преживявания и после да се върнем назад в историята, която свързва Анахит с живота ми. – започва Кеворк.-  Ще Ви кажа защо най-вече дойдох във Венеция. Вървях заедно с Вас по улиците, сядах с Вас в малките ресторантчета, но през цялото време мислех за други двама души и тяхната нещастна любов. Припомнях си историята, която чух, когато бях на десет години : през 1945 г   моят баща като войник пристигнал  в едно малко  австрийско село близо до Грац. Там се запознал с  момичето  Анахит и тяхното приятелство преминало в романтична връзка. Тя го убеждавала да  избягат заедно във Венеция и да си отворят едно ресторантче с финансовата помощ на нейната леля,  живееща тук.  Моят баща решил първо да се върне в своята родина, но точно тогава в България се установил тоталитарният режим.  Границите се затворили за цяла вечност, както знаете. Нямало как да се върне в Европа. Така ресторантът, любовта и  свободата  били  отнети. После срещнал майка ми, родил съм се аз и животът продължил като голяма тромава река. Разказа ми веднъж тази история, разказа я като приказка, в която участваше той и една красива синеока Анахит. Повече никога не спомена за нея, но аз я запомних завинаги. Във Венеция аз се опитах да съживя спомена за тази изгубена любов.

         -  О! – възкликна и го погледна с очи, които ставаха все по-ококорени по време на неговия разказ. – Защо не ме въведохте по-рано в тази история? Може би е твърде лична, какво ли питам...

-         Защото, скъпа, Вие, както повечето жени, сама се въведохте  в любовната история, която най-много Ви отива – тази, в която Вие сте главна героиня.

                 ****

           - Смятам , че една разходка ще Ви се отрази добре. Ще Ви направим тържествено изписване. И без това вече си напълно добре и докторите казаха, че трябва да ходиш. Ще дойда с едни хора, с които искам непременно да се запознаеш. –  Анахит минава неусетно на „ти”, бързайки, за да не я прекъсне. – Ще те вземем с лодката на Андре. Не ми отказвай! Ще отидем до остров Сан Лазаро – арменският остров. Ще хвърлим едно око на арменския павилион на Биеналето. Бил най-добрият тази година.

          Безсмислено е да се предава на читателя в подробности този диалог, защото той вече познава героя и само ще се отегчи от неговите възражения, инатене и мърморковщина. Болестта му освен физическите страдания бе стоварила върху гърба му цялата отчужденост и мизантропия, грижливо отглеждана от самия него през годините. Но този път Анахит се беше отказала от ролята на милосърдна сестра, и с хирургическа решителност отказа всеки друг вариант. Остави го да вика след нея от леглото и се отдалечи с най-равномерното тракане на токчета, на което бе способна.

                ****

          Лодката спира на канала до площад „Св. Св. Джовани и Паоло”, Алина и Андре махат дълго, за да привлекат вниманието на Анахит и Кеворк. Кеворк, излязъл от болницата-манастир, в коренно променено настроение, пие шприц по никое време на великолепния площад. Анахит стиска палци под масата. Глъчката пречи на французите и се налага едновременно да изкрещят името й, потъвайки в слънчев смях като две деца.

         Заобикалят носа покрай Арсенала, навлизат в морето и се отправят към острова. Денят е като в песен на Луис Армстронг. Кеворк бързо харесва  новите приятели. Всички те са пътници, чужденци в този град, а сега  - спътници в морето, което не е на никой. Трима от тях  са наследници на народ, нарамил участта да търси все нови домове. Край кея на острова има закотвена яхта, не чието платно пише Армения и енергията на това име привлича лодката повече отколкото я тласка моторът й. Стъпват на сушата като войници-победители в родното село. Андре,  на територията на общия френски език, внезапно влиза в ролята на домакин:

         - Тази година темата на изложението на този остров е “Armenity” - „Арменскостта”, ако мога да го преведа така. Т.е. „да бъдеш арменец в света”.  Кураторката е поканила внуци и правнуци на арменци, разселили се по света след геноцида. Един от авторите разказваше как баба му го е водила като дете на възпоменателна церемония. Държала го за ръката, и когато се обърнал към нея, видял как сълзите се стичат по лицето й. Техния път като семейство минал от Анадола през Бейрут и по щастлива случайност завършил в Белгия. Какво е да си имигрант, чужденец, да си Другият,  питат артистите в своите инсталации, а в същото време да си пазител на паметта, да си част от диаспората, да откриваш дома в литературата, поезията, музиката, архитектурата. Да седнем на тази пейка и да послушаме изброяването.

-         Това са арменски имена. Защо този човек изброява тези имена? Загинали ли са? – пита Анахит

-         Микхитар Гарабедян помолил баща си да изброи всички хора,  които  е срещнал по пътя си през живота. Всички, които успее да си спомни. И в продължение на девет минути чуваме през високоговорителя тези имена.И мълчанието му, когато се опитва да си спомни. Това е балансът между паметта и забравата.

-        Аха, съхраняване на паметта, разбирам... Интересно. Но недостатъчно. – казва Кеворк.

-        Мрачният глас от венецианската болница! – смее се Анахит. – Хайде , вече си здрав. Вече си излязъл от болницата. Изброй имената на всички сестри и лекари, които помниш и тръгвай по нов път.

       - Цялата тази врява около съвременното изкуство ме дразни не толкова, защото те са се отказали да рисуват идеите си, така както правя аз – продължава той, без да я чува – ами защото са безпомощни в изобразителния  език, който са избрали и не могат без патериците на текста, на разказа с думи. Ето, виж колко обяснения има тази „творба“

         -  Вижте, творбата има посвещение. Ще ви го прочета – прекъсва ги Андре. – „На пътищата, които са свързали моя баща Вахе и моята майка Анахит, за да се родя аз. Дядо ми отпътувал  от Анадола към Сирия след Геноцида. Там се родил баща ми, който пропътувал оттам към САЩ, за да дойде накрая тук. Майка ми, изоставена от голямата си любов – един български войник, избрал да поеме сам пътя към родината, от Грац дошла във Венеция, за да срещне случайно татко.“

           Анахит и Кеворк се изправят като на официална церемония и се споглеждат, без да кажат дума. Целият остров е залят от тяхната тишина.

        - Хм... пътищата ...  свързват... и разделят – бавно казва Кеворк – Пътищата, заради които съществуваме, или нямаше да сме се родили. Или пък аз щях да се родя вместо него ... И щях да правя инсталации! Ужас! -  изведнъж се разсмива  той.

 

 

          

        ИНФАНТАТА НА ДИЕГО

 

       За малко да не я видя. Тя е мъничка, и както седи в ъгъла, наведена над листа, почти не се забелязва. Рисува унесено нещо. Не ме изненадва, защото  постоянно виси в школата. Когато  ме усеща,  скача и прегръща коленете ми.

 

РУСИЯТ  ТАЛИСМАН  НА  ШКОЛАТА  ПО  РИСУВАНЕ

 

     Огромно дърво изпълва  листа, а на клоните му висят всички  плодове на света и нещо, което прилича на панделки.

 -  Виж, бонбони  като големи разперени птици - подсказва момичето.

     Дара също се е нарисувала с втренчен  поглед.

 -  Направила съм си  селфи - като тези на Майстора. Нали виждаш как гледам в теб от листа. 

  – Дори не съм забелязал, че си ме слушала за автопортретите  на Майстора. -   радвам се.

 Явно много й е харесало,  че Майстора рисувал на един клон различни плодове  и винаги носел бонбони за децата в джоба си.

-  Нали знаеш, Севди,че  аз съм дъщеря на Майстора! – изтърсва тя.

Деликатно се измъквам от  новата й прегръдка, защото децата  са насядали и чакат да започна. Така за мен се беше залепвало само  едно момиченце – в дом за изоставени деца.                                                                 

-  Днес ще ви разкажа за Веласкес и  испанския музей „Прадо”, където са много негови картини.  – започвам лекцията си.

-  Диего! Знам го аз! – скача Дара.

 

*  *  *

     Преди години, когато заведох семейството в  „Прадо“, по-малката  ми дъщеря непрекъснато търсеше „Мона Лиза”, макар да й казахме,че картината е в друг музей. Зад един ъгъл триумфиращо извика „Ето я ! Нали ви казах!”. Насмешливите ни физиономии се стопиха -  наистина беше Мона Лиза - копие от ученик на Леонардо. Всичко в картината си беше същото, само че пред очите ни се усмихваше незначителна, къдрокоса женичка. Щях да пиша нещо по тази тема, но все  затрупвах с ежедневие намеренията си.

 

   ИНФАНТА  МАРГАРИТА – ТЕРЕЗА

 

-  Имало една принцеса, която още дете станала кралица. – пред първокласници винаги разказвам като приказка -  Тя  нямаше да е толкова известна, ако великият художник Диего Родригес де Силва и Веласкес не беше рисувал  прекрасните й  портрети. Принцеса Маргарита – Тереза живяла в Испания, а там ги наричат инфанти..

Дара, седнала на пода до мен, е прикована от историята  на малката инфанта  и гледа с големи очи репродукциите, които прожектирам. Представям си я как тича по коридорите на двореца във великолепна рокля и прегръща  коленете на Веласкес. А после внезапно замръзва  пред  художника, защото родителите й  са влезли в  залата.

-  На 15 годишна възраст  била вече женена за вуйчо й – императорът на Свещената римска империя Леополд І – и заминала да живее във Виена. Тя се обръщала към него с „вуйчо Леополд”. Инфантата починала на 21 години... Много по-късно  Морис Равел композирал опeра за нея.  Различни художници са я рисували. Пикасо направил свои варианти на портретите на Веласкес. А  ирландският писател Оскар Уайлд написал приказката си „Рождения ден на инфантата”.

Инфантата  пораства  портрет след портрет и  очите й, все така огромни, стават сериозни, блясъкът им помръква и красотата избледнява.  Когато  свършвам, Дара се изправя и изтрива сълзите си в ръкава ми. После набързо се измъква. Намирам я в другата зала, разположена  в грамадно кресло, за да я рисуват.

 

*  *  *

Следващата неделя  Дара се появява в дълга пола от много пластове тюл. Русата й коса е закичена с шноли с кичести цветя от плат, а на врата й висят няколко гердана.

 

 

   СЕРИЙНИЯТ СЪН НА ДАРА

 

-  Севди, сънувахсериенсънтрябвадатигоразкажаведнага!!! – казва на един дъх момичето.

-   Какво означава „сериен сън“, Дара?

-  Ами с продължения - сънуваш всяка вечер нова серия от историята. Слушай:  аз съм Инфантата.

-  Онзи ден беше дъщеря на Майстора...

-  Виж, това е друго. Нали знаеш, че татко е майстор на рамки и всички му викат Майстора. – лукаво ми намига тя.

-  Инфантата е живяла  350 години преди теб.

-  Е, това няма значение. Децата са си същите. – Аз съм си принцеса. Така ми казва татко. Като бях Инфантата  много ме изненада , че дворецът е огромен и аз се губех в него. 

-  Прекарвам повече време с Вас, Ваше Височество, отколкото с дъщеря си. - казва Диего и ми подава лешник от джоба. Винаги ги носи заради мен.

–  Диего, това  дразни ли те? Мен пък ме дразни, че трябва с часове да стоя права и  да позирам за портретите ти – портрети, които подаряват  на бъдещия ми съпруг да ме гледа докато порасна.  Диего, татко те изпраща  да купуваш картини от Италия. Вземи ме някой ден със себе си.

-  На този етап това е невъзможно. – ми казва Диего.

 Явно защото съм дете, доста неща са невъзможни на този етап. Ще почакам. Търпение, търпение, все повтарят придворните ми дами доня Изабел и доня Аугустина. 

-  И аз искам да стана художничка. – казвам един път на Диего.

-  Боя се, че това е невъзможно, Ваше Височество.  Макар че съм виждал много жени-художнички в Италия, а една от тях – Софонисба  е била кралски художник в двора на дядо Ви.

-  Значи може! – радвам се аз.

-  Това е невъзможно по политически причини. –  дразнещо спокойно казва той.

-  Не знам какво значи „политически причини”.  

Диего се смее, че нямам късмет засега. Но когато един ден той умре,  може пък Н.В. кралят да вземе пак дама за художник-портретист на двора.

- Може мечтата ми да се сбъдне и на петнайсет  години да стана художник, вместо императрица на Свещената римска империя, а Диего ?

-  Имам една идея! – усмихва ми се Диего. - Искам да нарисувам картина, в която ние двамата да сме най-важните.

 

*  *  *

 - И  нарисува  „Менините“, а ? – питам.

 - Ами да, Севди, точно така. Във втората серия на съня ми той вече рисуваше картината...

 

  ВЕЛАСКЕС, ПРИЯТЕЛЯТ НА МАРГАРИТА

 

-  Ох, пак ли трябва да позирам дни наред?! – изпъшка Инфанта Маргарита ! -  И пак ли с жълтата рокля?!

-  В центъра ще нарисувам  детето, което иска да стане художничка и художника . – не й обърна  внимание Веласкес. -  Ще нарисувам и една картина в картината,  обърната с гръб, така че всички да гадаят какво съм нарисувал на нея.

-  И какво ще е нарисувано на тази невидима картина? – полюбопитства Инфантата.

-  После ще Ви кажа. Това ще е наша тайна – само ние ще си знаем какво е нарисувано на нея и никога никой няма да разбере. На портретите досега  все  гледате много сериозно. Но този път ще Ви направя една усмивка в очите, така че само ние да си знаем защо.

-  Заради тайната ли? – попита Инфантата.

-  Именно. Знаете ли, Ваше Височество - в портретите винаги има някаква тайна, дето само художника и този, дето е на портрета си я знаят .  

-   Диего, моля те да нарисуваш и придворните ми дами, и джуджетата Марибарбола и Николасито, защото с тях си играя...

-  Ваше Височество, ще нарисувам дори кучето Ви. То ще  си лежи и изобщо няма да  се интересува от славата на тази картина.  Ще си дреме, защото не му дреме!

-  Най-интересното, Севди, е че Диего много хитро преметна баща ми – Кралят не даваше вече да го рисуват, защото бил старо-грозен. А в картината  „Менини“ татко и мама и ги има, и ги няма – те са  в едно малко огледало в дъното – но какво гледат не се знае...                                    

Инфантата,  знаеше добре откъде му е дошла  идеята за огледалото. Не беше първата му картина с огледало-загадка. Маргарита беше видяла  нарисуваната Венера, колкото и да я криеха. Тайно беше изучавала лицето й в огледалото. Дълго се мъчеше да разбере коя е. Сигурно не е истинска жена. Измислил я е. Това най-много харесваше на инфантата - че като си художник, може да си измисляш хора и да си ги нарисуваш.

 

*  *  *

 

-  Картината ти я знаеш, Севди -   доста глупаво я наричат „Менините”,  защото както ти казах, най-важните в картината сме аз и Веласкес. Придворните ми дами са там главно за красота. Когато разбраха, че Диего ще ги рисува, така се развълнуваха, че за малко да забравят да ми облекат правилната рокля за посрещането на кардинала.

-  Сън в две серии, така ли да го наречем, Дара?

-  О, не,  три са. Досега. В третата серия Диего умря. И баща ми умря. И останах сама. Много сама. Но може  бъдещият ми мъж, вуйчо Леополд, да ми стане приятел!

 

 СЕВДИ, ПРИЯТЕЛЯТ НА ДАРА

 

- Да...Дара, Веласкес  умира, когато ти си... когато инфанта Маргарита е на около 9 години. А баща й - когато тя е на 14. Помниш, че разказах как на 15 тя отишла при съпруга си във Виена. И че въпреки  голямата  разлика във възрастта с император Леополд І,  те  изглежда били щастливи заедно. И двамата обичали музиката. За седемнайстия  й рожден ден италианският композитор Марко Кести написал операта „Златната ябълка”.  И мисля, Дара, че съпругът й е станал неин приятел.

-  Диего беше мой приятел. Когато беше  в лошо настроение  мърмореше, че  не го ценят достатъчно и никой не го обича... Господ те обича, му казвах. И аз те обичам. „Даа, знам, Ваше Височество“, отговаряше. Защото сте дете. Благодарен съм на Господ, че Ви изпрати. Вие сте дар и за баща Ви и  за мен. „Дар” ме нарече, нали загряваш?! – пак намигва Дара.

-  Ще кръстя тази картина „Инфанта Маргарита, която се усмихва на нейния приятел, художника Веласкес”. Заглавието ще остане наша тайна. – каза Веласкес.

-  Дара, опитай се тази нощ да сънуваш как инфантата в  „Прадо“ се зарадвала да види едно момиченце на име Дара и му разказала всичко. Защото и тя като другите деца  не обичала да пази тайни.

-  О, Севди,  точно това ми каза инфантата, малко преди да се събудя! И ми подари  червените си  панделки. Моля те да ми ги вържеш на ръцете, защото не мога сама.