ФАКЕЛ

Стихотворения и разни други

14.01.2017

Из книгата „И самосвободен“ на Венцеслав Филипов

Беше 1973 година. След по-малко от седмица трябваше да настъпи новата седемдесет и четвърта. Току що ме бяха назначили старши работник /с връзки, разбира се/ в кюстендилската фабрика „Марек”. Старши работник, а не художник, понеже щатът не позволяваше. Моят ангажимент към шефовете се състоеше в това – да пиша лозунги, да правя плакати, диаграми, табла и прочее шарени атрибути на тогавашното страшно, весело и абсурдно време.

Пушех си поредната цигара, когато вратата се отвори. На прага стоеше човек – среден на ръст, облечен с кафяво велурено яке и дънки родно производство. Но всичкото това беше вторият план, фона на неговите очи: изненадващо остри, скенернопробиващи през студената им сивота.

- Ти ли си новият художник ?

- Аз.

- Искам да те питам нещо. Как ти се струва: „Мушкаш въздуха със пръст и – губиш пръста си.”?

- Въздухът си е въздух, пръста си е твой – решил си, загубил си го...

- Добре – затвори очи човекът и леко се усмихна, – я по тоя повод и заради студеното време да пийнем по един греян коняк!

- Дадено.

След четвърт час, потънали в барабския уют на кръчмата „Шишманица”, чукнахме чашите с топъл коняк и отпихме по глътка.

- Как ти е името – попита ме?

- Венцеслав, Венци. А твоето?

- Биньо.

Тази среща с Биньо остави трайна следа в моя живот. Той ми показа най - късата пътека до истинското, в онова изкривено време, разбиране на поезията. И още по- важното: пак благодарение на него „прогледнах” и видях грижливо укриваните зони от историята и политиката, социалните деформации. С една дума – започнах да разбирам всеобщия живот в неговата цялост.

ТЕЖИШ, ВОДА, ТЕЖИШ,

легнала на тъмното си дъно, ти – сок и кръв и всичко,

широка и дълбока, жива, око си още, бистро, бистро гледаш.

Лъчисто чиста, капка в раната на скършен стрък,

струйка-паежинка изпод камък или пръст, лъкатушно се събираш

и растеш за равнината. Прагове те спъват, подмоли те изсмукват,

слънце жадно и луната даже. Спряна нейде, спокойно

себе си наливаш, изпълваш се, препълваш се, и продължаваш,

хладката, неуловима...

1982

...

Ако погледнеш право

в хаоса на мравките пред дъжд

в смоците насичащи тревите

в танца на мушиците пред дебнещо око

ако успееш

с рибите безгласно да продумаш

в сърцето на дървото да прогледнеш

ако узнаеш

тайната на восъчната пита

и изчетеш до края кучешката вярност

ще намериш ли една пътека

протегнала се само за човека?

1979

Ще призная, че, ако не бях срещнал Биньо, едва ли щях да напиша и половин стихотворение. Прописах, за да му подражавам. Но моето подражание не беше опит да нарушавам границите на неговия поетически свят, нито пък да се опитвам да ползвам негови „поетически технологии”/ това е практически невъзможно/, а да покажа, че и аз мога. И че имам правото да крача до него по кюстендилските улици, да седя до него в клуба и кръчмите, да вдигам наздравици с обикновена гроздова и да държа дълги речи от най-различно естество.

БИТИЕТО

Остане ли без дъно

остане ли без бряг

ТО

към себе си поема

да излезе и да влезе

пак да се превърне

Вечното

пак да се превърне

отново да се слее...

1980

В ДОЛИНИТЕ НА СЪНЯ

дърветата са обли,

душата е зелена

и сянката трепти без тяло.

В долините на съня

да стъпиш,

дъното е гладко,

там

и въздухът е сладък.

И бавни силуети

се реят в ръкава на нощта...

Докато

тъмното се прекатури

зад оранжевия гръб

на изгрева

и денят

от хоризонта ни покрие.

Ден

с цвят от облаци бегли,

с плод от ветрове и мъгли,

какво,

какво обещаваш

на бледния

беден човек,

който все проспива

звездата си?

1984

Биньо минаваше за заядлив, станеше ли дума за стихотворения – и за злобен. Това беше естествена реакция на непоносимост към псевдопоетичните напъни на ветропоказателите с партийна мисия или към самовлюбени персони с поетически претенции. В същото време обаче зачиташе, признаваше и уважаваше и други. Биньо, бидейки наясно със собствената си мощ и изключителна уникалност, дори правеше жестове, немислими за естествения поетически живот: на грандиозно литературно четене, за всеобща изненада на участници и водещи, заяви, че по-добре ще бъде не той да сложи край на поетичния празник, а моята никому непозната особа, без да ме предизвести. Бях шашардисан, умопомрачен. Не помня никакви подробности от това мое първо участие. Известно време, след това, се правех на сърдит, че не ме е предупредил.

Стойността на биньовия жест отчетох много по-късно, когато беше вече от другата страна...

...

Шапката – долу!

Шапката – долу,

с уважение.

Уважението – ниско.

Горе просветлява –

недосегаемо,

ярко,

благородно,

просветлява.

Моето

малко уважение,

под скелето лъжливо

на историята

с най-ръждивия пирон

между очите,

с най-фалшивата цигулка

в спомените –

люлее се, виси.

Шапката,

вярата,

уважението –

долу.

Но свободно

(нали не е последна

следващата крачка)

дишам свобода,

спя,

разхождам свобода,

обичам,

свиря свобода.

Под шапката,

с пухчета тополови

закичена,

с горчива семка

в гърлото,

преглъщам свобода...

1986

...

- Добре ли си,

човеко?

- Не много.

- Болно ли ти е,

човеко?

- Не много.

- Да те измъчва студ,

човеко?

- Не много.

- А топлина,

човеко?

- Не много.

- Да искаш нещо?

- Нищо повече.

И отмина.

1986

Биньо още в младите си години беше изяснил себе си напълно: и като поетичен капацитет, и като неповторима оригиналност, и като неподвластност срещу чужди творчески посегателства. Неговият поетически свят е до такава степен „биньовски”, че всеки, опитал да нагази в територията му, е излизал смешен.

Бързо, бързо се изсипват назад годините, откакто Биньо мина от тъмната в светлата страна на битието. И като препрочитам стиховете му си мисля едно нещо: че не е възможно да бъде осмислян, разглеждан, споменаван, одумван като едно цяло. Защото – от едната страна е неговата категорична вяра че земният му път е тъждествен с неговата поетическа мисия, а от другата – беше длъжен да живее като всеки човек: да яде, да спи, да пие, да се занимава с „ най- различни глупости”, а всички те просто нямат значение.

Биньо не успя, по моему, да напише значими работи в своите драматургични опити: може би защото трябваше да се съобразява с разни правила и сценични императиви, а творческото му „Аз” изобщо не понасяше подобни рамки и ограничения. Може би.

В първите месеци след капиталистическата революция от десети ноември 1989 година, в рубриката „Просто” на в-к „Синева”, Биньо нищеше нещата от живота като в някои от разсъжденията си направи добри и верни попадения. Но в поезията, точно в поезията, с убийственото право мерене на своята словесна артилерия, той си стори място в световния литературен океан. В стиховете си стигна нови територии. Разбира се – за едного са оазиси за душевен отдих и възхити, а за други – неизбродима, непонятна тундра от словесна пустош . Но, както е обелязал още в древни времена Сократ: човекът е единствен и неповторим, негова е мярката за един свят, негови са и възможностите да го живее.

Биньо беше притеснен, той дори, мисля, се страхуваше. Страхуваше се да потънат и погинат неговите стихове. Тези негови тревоги предизвикваше отвратителната обществено- политическа конюнктура: с всичките й предпоставки, изисквания и последици, боеше се да не се обезсмисли същността на живота му. Тогавашните големци и управници, природно и социално изкорубени откъм усет за поезия, за творчество, механично и грубо събираха наедно неговите стихове с дългата поредица от житейски недоразумения, пиянщини, пък и провали. А подобен поглед към неговия живот и творчески деяния беше съвършено погрешен. За Биньо беше естествено невъзможно да се вгради в огромния , доволно пъстър и шарен, хор на поетите – песнопойци, които с лакейско усърдие пълнеха камари от хартия с продукция от най-съмнително естество, за да ословославоосвидетелстват силните на деня. Това обаче не му попречи да напише стихове шедьоври за българската земя, за великата Рила и нейната рожба – реката, да заклейми военщината и войната. Той беше яростно огорчен, че „много станаха ония дето редят букви, но не разбират звуковете”. Пак той констатира, че не е на хубаво генерали да се хранят на крак и гледаше войната през нащърбените гъсти пушеци, закрили небето, и слушаше как ръждясва тишината.

” Вън дъжд вали,

или пък сняг вали,

или пък само въздух си тече...’’

Биньо Иванов

Затварям прозореца.

И вратата заключвам.

Отвън

е тъмната страна

и не съм сигурен.

Отвътре –

безукорни линии на стени –

уют на квадрати и кубове,

съмнителна топлина,

и тялото ми е в съгласие,

а душата, душата...

И докато се приготвям

си мисля

дали съм готов.

Защото

в празната омая,

където

ТИ

си

АЗ,

а аз не знам си кой –

какво ли ни очаква,

а ?

1999

...

За бога!

Да Ословославосвидетелствам

не мога...

2000

...

Земетръс ли

в ухото ми

бучи?

Или

Божия прозявка

озари небето?

О,

не, не, не!

Пак

стадата овчи

галопират.

1999

Биньо беше действителен поет. Нека не се смущават теоретиците на литературата заради тази моя категория. Действителният поет за мене е оня поет, който поставя собствените си стихотворения над своето АЗ, който не се стреми на всяка цена да премине през обществото и да остане във времето именно като поет. В резултат на това си поведение действителният поет избягва най-страшната цензура – автоцензурата.

Абсолютен еталон за действителен поет беше великият Константин Павлов, чието име чух за първи път от Биньо. И го произнесе така, както, навярно, апостолите са споменавали името Христово...

...

За Биньо Иванов

И като премина

от тъмната страна във светлата

на тоя свят,

потърсил си и си намерил

изгубения пръст

/навярно си получил целия

хилядомилионен

неиздишан въздух,

с осчетоводени лихви/.

И си срещнал