Кирил Кадийски за Биньо Иванов

14.01.2017

И от литературната анкета на Светлозар Жеков

Кирил Кадийски  

РЕКВИЕМ ЗА ПОЕЗИЯТА

Откъм пазара се носеше мирис на осланено зеле и на покълнали кар­тофи. Из гънките на Осоговската планина все още имаше бели петна, които ча­ка­­ха пролетта като поредния географски откривател. Но беше още рано за изчезването им от картата. Беше сумрачно, влаж­но, кане­ше се да завали и за да изпреварят суграшицата, те се вмъкнаха в шкембеджийницата до джамията. Минарето, на чието викало беше поникнало дърво, напомняше изсъхнал ствол, върху който неочак­вано е покарал филиз. Няколко каруцари в ъгъла до бумтящата печка ядяха свински крачета и уши и пиеха мътна шльоковица; от всичките тия главоболни изпарения въздухът беше направо лепкав. Старият Поет извади от вътрешния си джоб няколко лис­та, изписани на машина. На първия пишеше:

Реквием за поезията

В живота не всичко е поезия,

а и поезията не е всичко в живота...

Първата глътка ракия мина като бръснач по гърлото на младия поет. Дълго след това неговото гърло беше прясна рана. Но той вече знаеше, че поезията е хазарт игра без никакви илюзии, че ще спечелиш и без страха, че ще загубиш. Изцъкленото небе е шепа, пълна с черни зарове, по чиито стени има само шестици.

СПОМЕН ЗА ЗЛАТНА ПРАГА

През една августовска привечер аз – младият поет-студент, дошъл си във ва­канция, и той – местният поет-„дисидент“, ако отново упо­требим тая из­търкана от злоупотреба дума, заседнахме в кафенето на хотел „Пауталия“. Ка­то в прочутия сонет на Рембо и в нашите халби догаряше залезът, само че не „жълт и студен“, а блудкаво-горещ. Някъде към полунощ, след неи­моверното количество бира, аз вече се нуждаех от помощ. И нямаше кой да ми я даде. Третият от нас, поетът, за когото не беше останало при­ла­га­телно, просто Поетът, ни беше оставил сами. Навярно се беше уеди­нил, по­тиснат от своето видение с лумналия като факла Ян Палах. Залитах по централния булевард под бремето на невидимия си кръст, а край мене дърветата пламтяха като само­запалили се студенти и все не можеха да изгорят. Рано призори на същия този толкова злополучен не само за мене ден съветските войски, подпомогнати от братските армии и водени от ин­тернационалния си дълг, се бяха отзовали на поканата на група работници от завода „Шкода“ да спасяват социализма в Чехословакия и железният им гъсеничен громол беше прегазил и наръфал  трепетното като утринен лист пробуждане на Златна Прага. И надеждата на пробудилите се от кош­марния сън на примирението. Не е за вярване дори: Свободата пeперуда, излюпила се от танкова гъсеница, оплетена в свилата на едно августовско разсъмване над Прага...

ОБЕЛИСК

В памет на Биньо Иванов

Сам на хълма – дали се завръщаш или заминаваш отново –

безразличен към всичко, към теб ли очи ще извърне светът?

По асфалта напечен сатурнови пръстени сухо свистят

и топят се – часовниците на Дали – и потича – кипящо олово –

ужасеното време... Жадуваш за глътка озон...

Нажеженият въздух трепти от жужене стострунно

и полето със зрели жита те слепи – като златното руно,

изтървано в зори от побягнал – към нашия свят ли? – Язон.

Сам на хълма. От камък. Съзнаваш, че само си гост под

небесата всевечни; реката в безкрайната шир лъкати – сякаш Господ

със замах се подписва, мига – вечен миг – на света да дари.

И разбираш: следата от охлюв по-трайна е тук от мастило!

И че времето, вече на толкова славни мъже отмъстило,

ще изтрие от звездната плоча господнето име дори...

IСтраници от литературната анкета на Светлозар Жеков с Кирил Кадийски

... първият написан критически текст за мене, макар и непубликуван, е на Биньо Иванов. Той обаче е четен на обществено място и това би могло да се смята за публикация. През 1967 година, мисля, в Клуба на културните дейци в Кюстендил се състоя първата ми творческа вечер. Стиховете четоха, ако не ме лъже паметта, има запазена покана, трябва да се види, Любчо Бъчваров, Тони Драгова и една нейна колежка и съквартирантка Дарена Каназирева. От стиховете нищо не е запазено, тогава все още не бях намерил верния път, всичко съм унищожил.(Близо половин век по-късно текстът е отпечатан във великолепната книга „Неразчетеният Биньо Иванов“ на най-големият приятел Методи Панайотов, който е автор и съставител, и на художника оформител Деян Седларски. Там има известна неточност в съпровождащата бележка, че става дума за рецензия за първата книга на Кадийски може да се приеме и за истина, тъй като много поети (както е в случая) дебютират с вторите си книги. -Бел.ред.)

 . . .

В къщата, в която стъпвах за първи път, ме посрещна нова изненада – един огромен люляк пред стълбището, от който се сцеждаха едри капки, листата му бяха като зелени сърца – такова нещо не бях виждал на село, обикновено селяните нещо, което не се яде, не го садят много… По-късно, вече студент, когато налучквах пътя в поезията, написах едно стихотворение, много близко до това, за което ти разказвам. На някакво обсъждане в градския литературен кръжок Биньо Иванов го похвали извънредно много, но вместо да изпише вежди, извади очи. В характерния му стил каза на местните литературни труженици, както ги наричаше, че трябва да престанат да каканижат, ами да се учат от такива като мен. Това беше и последното ми участие в тоя кръжок. Много ще ми е любопитно да можеше да изникне отнякъде това стихотворение, да го видим. От него се е запазил само един фрагмент, в една от ранните ми поеми. В „Следобедна флейта“: Изпод мазилката – корав зацапан бинт – кръвта на къщите избива." Точно тоя образ беше поразил Биньо.

Биньо Иванов е голям поет. Рядък талант. Много неща мога да разкажа за него. От 1965 г. се познаваме, бях още ученик, когато той дойде в Кюстендил. Аз съм от малцината, които го познават от по-ранния му период, автентичния, когато живееше край гората и нощем идеше вятър. Мисля, че се харесвахме взаимно. Още преди да съм направил нещо по-значително, според сегашните ми мерки, той се ангажира с представянето ми в отделна творческа вечер в Клуба на културните дейци в Кюстендил. Вече май стана дума за това. Говори неща, които биха зарадвали всеки утвърден поет, камо ли начеващ автор. Имам го някъде словото му записано на магнетофон, трябва да го потърся.

Биньо беше, а и си остава може би един от най-преданите на поезията. Беше безкомпромисен. После го подхванаха Мишо Неделчев и Енчо Мутафов. Доста се гряха на неговата светлина. Свързаха го с Джагаров и Левчев. Употребиха го и политически. И накрая оставиха да го погребе един червен заместник-кмет. Не е лошо, че беше дошъл човекът, чове­щина е, може да го е и уважавал. Но никой не дойде ни от сините, ни от Сдружението, на един хвърлей място от София. Тия работи ме сърбеше езикът да ги кажа още в надгробното слово. Но не исках скандалният му живот да завършва с пореден скандал. Нищо, има време, ще напиша какво мисля.

<. . .>

Но да се върнем на литературата. Първият истински поет, с когото се запознах, беше Биньо Иванов. Било е 1965 година, февруари или март. Бях тръгнал вече в градския кръжок. Засякохме се при Осоговски, в редакцията на в-к „Звезда“, тогава май все още се казваше „Кюстендилско дело“ или знаме или Бог знае какво. Помещаваше се в една от малкото прилични по това време сгради до пазара. Осоговски ме представи като млад надежден поет-абитурент, макар че аз все още почти нищо не бях написал, нещо, което да мине поне за нормално, все някакви опити, все недовършени, не можех да се понасям И ето в такова смутно за душата ми време аз се запознах с Биньо Иванов.

Оставихме Осоговски да се бъхти над някакви шпалти, а ние излязохме навън. Откъм пазара се носеше мирис на осланено зеле и на покълнали картофи. По Осоговската планина имаше бели петна, които чакаха пролетта като поредния географски изследовател. Но беше още рано за изчезването им от картата. Беше сумрачно, влажно, канеше се да завали и за да изпреварим суграшицата се вмъкнахме в шкембеджийницата до джамията. Няколко каруцари в ъгъла до бумтящата печка ядяха свински крачета и уши и пиеха мътна шльоковица, от всичките тия главоболни изпарения въздухът беше направо лепкав. Взехме си по едно двойно шкембе, Биньо си поръча и ракия, аз лимонада, не че не пиех вече, но правех все пак някакъв избор, а избор в случая нямаше. Биньо извади от вътрешния си джоб някакви листа, изписани на машина, и ми каза: „Виж го, върнаха ми го“. Беше някакъв фейлетон за потрошения мост на Банска река при фабриката, където той вече работеше като счетоводител или плановик, така и до последно не разбрах какво.

Когато по-късно, при идванията си в Кюстендил, ходех да го виждам във фабриката, той излизаше със синя престилка и ходехме да ядем в стола, където на стената имаше два натюрморта – единият с разрязана диня и другият с фруктиера, пълна с грозде. „Е, тия натюрморти са като съвременната поезия, все ми развалят апетита, колко пъти казвах на домакина да ги махне – подхващаше Биньо.  – Не можело, водели му се на отчет. То и съвременната поезия сигурно я водят на отчет, та да ни развалят вкуса“…

Казах му, че не виждам защо е трябвало да му свалят фейлетона за моста. Защото стройрайонът бил първенец в соцсъревнованието на града, а мостът бил в неговия обсег, та затова. И какви били тия коли, дето профучавали край моста и седящите вътре не виждали нищо встрани, защото гледали все напред… И така нататък. От сегашна гледна точка – наивна дързост, но тогава – направо храброст.

<. . .>

Трябва да признаем, че навремето поетът Велин  Георгиев много носеше на пиене. Една августовска привечер аз – младият поет-студент и той – кюстендилският „дисидент“, ако отново употребим неуместно тая изтъркана от злоупотреба дума, заседнахме в кафенето на „Пауталия“. Като в прочутия сонет на Рембо и в нашите халби догаряше залезът, само че не „жълт и студен“, а блудкаво горещ.

 Някъде към полунощ аз вече се нуждаех от помощ. И нямаше кой да ми я даде.

Биньо Иванов не беше с нас. Вероятно се беше усамотил някъде и пишеше своето прочуто стихотворение за Ян Палах. Защото рано призори на същия този толкова злополучно приключил не само за мене ден съветските войски, подпомогнати от братските армии и водени от интернационалния си дълг, се бяха отзовали на поканата на група работници от завода „Шкода“, за да спасяват социализма в Чехословакия и танковете им бяха нахлули в Прага.

За какво беше пил през този ден Велин Георгиев, не мога да кажа. Аз навярно съм пиел, за да видя дали в един критичен за мене момент някой ще ми се притече на помощ. Никой. И така вече десетилетия…

 <. . .>

В самото начало не съм изпитвал влияние от чужди автори. Бях чел още в 11 клас Бодлер, на руски, вече споменах за това издание. Също и Блок.  Но както е било и при Аполинер, за което говорих преди малко, така и при Бодлер нещата бяха останали само при първоначалното силно впечатляване и нищо повече. Този автор ме заплени изцяло малко по-късно. У Биньо Иванов ми попадна екземпляр от „Прокълнати поети“ на Георги Михайлов, от ония, за които пише, че са част от тиража под името разкошни. Тези преводи на прокълнатите и най-вече на Бодлер ме провокираха да се захвана с френския език...