Янко Гочев представя най-новата си книга

09.02.2017 4

Истината за убийството на Левски и участието на Русия

Щастлив съм да споделя, че най-после дългочаканата ми книга за Васил Левски, озаглавена "Убийството на Васил Левски. Виновниците" е отпечатана и е пусната в разпространение. Това е нов поглед върху живота и революционната дейност на нашия национален герой, който през 2007г. без конкуренция бе определен за победител в класацията на БНТ "Великите българи" - определение, което въобще не е някакво клише, а кратка, но много точна оценка на цялостния му живот, посветен на България и българския народ.

В книгата въз основа на богата документална база са анализирани и осветлени важни моменти в биографията му с акцент на залавянето и убийството му. 
Разбити са някои от най-тежките митове в българската история, свързани със живота и революционната дейност на Левски. 
Първият от тях е митът за липсващата правна система на Османската империя. От  1858г. действа Имперският наказателен закон, който по дух е един от най-модерните в Европа и е реципиран от френския накзателен закон. Бил е в сила чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923г. Въпреки огромните спънки и съпротивата на влиятелните консервативни мюсюлмански среди в империята реформите в епохата на Танзимата (1839-1876) създават доста модерна за времето си светска правна система, силно повлияна от Европа. 
Съдебната реформа обаче не е довършена. Османската правна система остава нереформирана по европейски модел. Тя е много тромава и корумпирана. За наличие на отделна съдебна власт може да се говори с много големи уговорки. Тази съдебна власт не нито независима, нито справедлива. Няма нов наказателно-процесуален кодекс, което позволява на правителството да действа както прецени, когато наказва. Запазени са големи възможности за политическа намеса в работата на съдилищата както от страна на правителството, така и на чуждите дипломати (посланици и консули). Масова практика става съдилищата да правораздават по целесъобразност. Системното неприлагане, неспазване и нарушаване на османските закони е големият проблем за османското правосъдие през XIX век. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски. 
Вторият мит, който е разбит е за българският народ като колективен предател на Васил Левски. Този мит е създаден, поддържан и отгледан целенасочено в продължение на десетилетия. Пропагандирането му води до неговото дълбоко проникване в съзнанието на българите. Според този мит българите са нация от предатели, станали бездушни наблюдатели на залавянето, осъждането и убийството на Васил Левски?!
Митът за българите като нация от предатели обаче няма документална подкрепа. Лъжа е, че Левски не е бил спасен, защото българският народ не направил нищо, за да го освободи въпреки малобройната му охрана. Тази лъжа е създадена с точно определена цел, за да настрои българите едни срещу други, да ги принизи и унижи, като ги противопостави на техния национален герой Левски.
За краткото време, в което се е разбрало, че Левски е заловен има разработени и дори приведени в действие доста планове за неговото освобождаване. Поради една или друга причина обаче те не са могли да бъдат успешно осъществени. Трудно е било за краткото време от около един месец да се организира акция с успешен изход. А опитите за спасяване на Апостола по дипломатически път удрят на камък. Въобще българите са направили каквото е било възможно според тогавашните им сили и обстановка. 
Дебело трябва да се подчертае, че според свидетелства на съвременници на събитията охраната на Левски въобще не е била малка. Съратмикът на Левски Хр. Иванов-Големия говори за охрана от около 200 души конница в Търново. З. Стоянов описва както охраната, така и маршрута на нейното движение. Според сведенията, които той е събрал и записал в биографията на Дякона турците успяват да формират цял въоръжен ескорт с численост 250 души, който конвоира Левски към София.
Специално внимание съм отделил на двата неуспешни опита за спасяване на Левски, които обикновено се премълчават. В тези опити е заложена идеята за освобождението на Апостола чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица.  Опитът на д-р Рашко Петров да спаси Левски, търсейки както през 1863г. съдействието на руския вицеконсул в Пловдив българина Найден Геров се провалят. Причината е забраната на руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев  на своя подчинен Н. Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен! 
Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.  
Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Става дума за акцията на пратеника на Търновския комитет в Сърбия, който през януари 1873г. пристига със специална мисия и жалба, която трябва да бъде предадена на консулите на великите сили. Търси се съдействието за тази акция и на старите сръбски приятели Л. Каравелов и П. Хитов. И двамата обаче нищо не предприемат. Остават изцяло пасивни в тази акция за спасяването на Левски.
През 1872-1873г. нито Сърбия, нито Русия нямат намерение да спасяват Апостола на българската свобода, разболичил и двете държави като врагове на българския народ. Затова Л. Каравелов и П. Хитов като зависими от Сърбия и Русия лица в българското освободително движение бездействат. Това е още един щрих към техния облик на дистанционно управлявани от външни сили български революционери.
Насаждането на колективна вина у българите за мнимо тяхно бездействие цели да оправдае убийството на Левски, като прикрие силите и лицата, които реално са можели да го спасят от бесилото. 
Митът за нацията предател е неделима част от русофилската пропаганда в България. Русофилите не могат да измислят оправдание за безспорния факт, че руската дипломация не си е мръднала пръстта, за да спаси Левски от бесилото, а граф Н. Игнатиев е работил успешно за физическото ликвидиране на великия българин. За да прикрият този факт, русофилите прехвърлят вината върху българския народ, вменявайки му чувство на колективна вина за смъртта на нашия национален герой.
Неслучайно казионната историография не дава никакво обяснение за участието на руските дипломати и лично на граф Н. Игнатиев в цялата тази история, завършила с обесването на Левски. Забележителен факт е, че казионните историци, изследователи на опитите за спасяване на Левски изключват всякакви действия за спасяването му по дипломатически път сякаш такива никога не е имало! 
Въобще Русия трябва да бъде оправдана за събитията от 1872-1873г. на всяка цена.  За да скрият ролята на Русия, съдействала на турците на убийството на Апостола на българската свобода, русофилите прехвърлят предателството върху българите. Така се използва се гибелта на най-великия българин, за да се насажда колективно чувство на вина и комплекс за малоценност на цели поколения българи. Паралелно се пропагандира митът за "освободителната мисия" на Русия, която Левски така добре е разобличил.
Третият мит, който считам, че разобличен в книгата е този за проведен съдебен процес срещу Васил Левски в София. Това е един от най-тежките митове в българската историография. Издавни са цели сборници от документи с гръмкото название "Процесът срещу Левски".
Истината е, че Левски не е съден, а е само анкетиран (разследван) от извънредната правителствена комисия, която заседава в София след разкриване на обира на турската поща в Арабаконак. Апостолът е осъден на смърт при грубо погазване на действащите османски закони въз основа на една анкета, проведена в София от правителствени комисари по заповед на Високата порта, без да се зачита правото му на защита, по измислени, дори фабрикувани обвинения, без да се проведе дори по законите на Османската империя разследване и съдебен процес.
Четвъртият мит, който рухва окончателно чрез тази книга е този за "големият българофил" руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев. На този българофоб съм посветил цяла глава. В нея се спирам в детайли на пагубната му роля за хода и развоя на процесите в българското освободително движение. Удивително е как българите не са прочели дори неговите "Записки", появили се на български език през 1986г. Ако бяха направили това щяха да знаят повече не само за посланика българофоб и неговата дейност, но и за цялата антибългарска насочен на руската политика. От "Записките" разбираме истинския облик на граф Н. Игнатиев като безапелационен и циничен, руско-имперски прагматик.
Той прави доста неприятни изводи за нас българите, катодори подменя произхода ни. Ние сме включени в голямата група славянски народи, наречени с термина "племена". Да се говори за "племена" на Балканите през XIX век в епохата на Възраждането, когато се създава българската нация е исторически анахронизъм, но не и за граф Н. Игнатиев. В употребата на този термин има обиден подтекст, защото племето означава неразвитост. А щом има неразвитост някой трябва да се грижи за неразвития. Това естествено е "грижовната" Русия, присвоила си такова право от векове. Посочена е и "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ": "да държим в нравствено подчинение съседните области (т. е. България - б. м.) и да превърнем българското население ... в послушно оръдие на руската политика..."
И още важен текст от "Записките" на граф Н. Игнатиев: "За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия".
Ясно е, че корените на руската имперска политика са византийски. Малко известен факт е че началникът на граф Н. Игнатиев е византиец. Това е Пьотр Николаевич Стремоухов (1823-1885), който произхожда от древен благороднически византийски род, преселил се от Константинопол в Русия през 1462г. Той има дълга и успешна служба в Азиатския департамент. Този потомък на знатен византийски род е пряк отговорник за преселението на българите от 1861-1862г. и обезбългаряването на земите ни, принудително заселвани по волята на руския император с размирни кавказки мюсюлмански елементи. През 1861г. тъкмо генерал П. Стремоухов е "началник" на преселението на българи в "Нова Русия" и на п-в Крим. От 1861г. до 1864г. генерал П. Стремоухов  е заместник - директор на Азиатския департамент. От 28.11.1864г. до 2.12.1875г. той е директор на Азиатския департамент, т. е. пряк началник на граф Н. Игнатиев. Така панславистът граф Н. Игнатиев в Цариград се сдобива с началник от знатен византийски род - факт, останал и до днес дълбоко укрит в българската историграфия!
Като посланик на Русия в османската столица от 1864г. до 1878г "вицеимператорът на Цариград" е пряко замесен в много антибългарски действия. Той не е в никакъв случай "българофил". Време е да спрат пропагандните внушения и манипулации на русофилската историография, обявила го за "българофил" и то много голям!?

Граф Н. Игнатиев е враг на българското национално движение през Възраждането, както на черковниците, които изпраща на заточение, така и на революционерите ни, които не подкрепя, а преследва. Той е главният манипулатор и изкусен играч в сянка на "процеса" срещу Левски. През 1872-1873г. граф Н. Игнатиев изиграва ключова роля за смъртта на Левски, тъй като не само не го спасява, но и задкулисно диктува поведението на софийските комисари. На практика убийството на Левски е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисарите и Портата за смъртно наказание на Апостола.
Подробно съм се спрял на юридическата страна на така наречения процес срещу Левски.
Две са основните обвинения срещу Левски: за противодържани престъпления и за убийството на слугата в Ловеч на 14.08.1872г.
Срещу него е повдигнато обвинение по чл. 55-56 от действащия ИНЗ (осъществяване на бунт поради подбудителство от извършителя) и по чл. 174 (умишлено убийство). Хипотезите на чл. 55-56 от ИНЗ предвиждат бунтът да е бил действително осъществен. Само ако има обявен такъв въоръжен бунт (въстание) престъплението е съставомерно и подбудителят носи наказателна отговорност наравно с тази на извършителите, които е подбуждал. През 1872-1873г. бунт обаче няма, макар че Л. Каравелов по руски внушения, (както сам по-късно признава), подбужда Левски точно към такива действия. Всъщност, ако има подбудител то такъв не е Левски, а Л. Каравелов чрез писмата си до Апостола от 30.10.1872г. и 2.11.1872г. 
Левски отхвърля призива на Л. Каравелов и отказва да обяви въстание. В случая това го прави наказателнонеотговорно лице за обвиненията по чл. 55-56 от ИНЗ, ако комисията е разглеждала въобще хипотезата за Каравеловото подбудителство, за което е имала информация и дори документи под ръка. В своя заключителен протокол обаче членовете на Софийската комисия приемат деянията на Левски по чл. 55-56 от ИНЗ за съставомерни, т. е. третират го без да са юристи, с изключение на Ив. х. Пенчович, по-строго от допустимото, като му формулират напълно произволно по-тежки обвинения, с което фактически предрешават съдбата му.
По-сериозно е второто обвинение за убийството на слугата в Ловеч. На 14.08.1872г. в съучастие Левски и помощникът му В. Ветьов извършват обир с взлом в къщата на чорбаджията, при който загива слугата му. Заради това убийство някои хора, обвиняват и до днес Левски, че е извършил "детеубийство"?!
Сведенията, с които разполагаме обаче показват, че слугата, наречен от обвинителите на Левски "дете" е бил здрав и физически силен пълнолетен мъж на възраст около 25 години. Тук подлата роля изиграва В. Ветьов, който пред Софийската комисия дава свидетелски показания, а не обяснения на обвиняем, лъжесвидетелства и клевети Левски - поведение, което комисията допуска, защото това обслужва нейните цели Апостолът да бъде осъден на смърт на всяка цена. 
Отделно самото убийство в Ловеч никога не е било разследвано. Това не пречи на софийските комисари да припишат цялото деяние на Левски и да му изградят облика на хладнокръвен убиец. Целта е да му обосноват смъртно наказание, което се предвижда за убийство, а не заточение, каквото традиционно е налагала властта на българските революционери. Накрая мълчанието на Левски, който отказва да дава обяснение по това убийство се интерпретира в негова вреда като самопризнание. Въобще произволът на тези комисари, наричани погрешно съдии над Левски е бил пълен. 
Левски е можел да бъде осъден на "временни окови", а не на смърт за убийството на слугата, но при условие, ако се докаже изцяло вината му, което не е направено. Чрез удобните за комисията свидетелски показания на В. Ветьов, снети в нарушение на надлежния ред се елиминира хипотезата на самозащита и се внушава, че Левски е криминален престъпник, извършил сам убийство с пряк умисъл по време или след извършен грабеж. Такова изфабрикувано обвинение трябва да го изпрати не на заточение, а на бесилката, което и става.

По време на заседанията на Софийската комисия има едно много дълбоко и сложно задкулисие. Всички членове на комисията са поставени лица. Българите фактически са одобрени за членове от всесилния руски посланик в Цариград "вицеимператора" граф Н. Игнатиев. Включени са по негово настояване. В личната квота на руския посланик са председателят на комисията Али Саиб паша грузинец по произход и Ив. х. Пенчович, който се води туркофил заради присъствието си във висшата османска администрация в Цариград, но също така и скрит русофил, който от години наред е в тайни задкулисни връзки с граф Н. Игнатиев.
Целта на тази Игнатиева лична квота в комисията е обезглавяване на българското националноосвободително движение и подчиняването му на целите на руската дипломация. Граф Н. Игнатиев е искал да бъде сигурен, че Левски ще бъде осъден на смърт и екзекутиран. "Съдебният" състав е натоварен с мисията да се разправи с революционерите и да издейства и обоснове на всяка цена смъртна присъда над Левски. Сценарият пише руският посланик в Цариград. "Вицеимператорът на Цариград" действа подло и задкулисно, като успява да удари чрез зависимите си лица свои агенти българи и турски софийски комисари българската революционна организация в сърцето й.
Писмото му от 25.01.1873г. до канцлера А. Горчаков бележи неговия личен триумф в тази важна и деликатна мисия. От съдържанието на писмото личи, че граф Н. Игнатиев като истински 'българоубиец' изпитва голяма радост от поръчания успешен завършек на "Софийската афера", т. е. убийството на Васил Левски и заточението на неговите другари, членове на БРЦК. Руският дипломат изрично подчертава, че "щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".

Плановете на руския император не са включвали създаване на самостоятелна и независима българска държава. Затова граф Н. Игнатиев е бил много доволен да види Левски обесен.
С убийството на Дякона граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно. Или както сам той казва в своите "Записки" "българите трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех -  е безразсъдно и осъдително". 
С убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение.
Самостоятелно българско въстание не може да има, защото според Азиатския департамент българският народ не трябва да се освобождава сам, а трябва да бъде освобождаван от Русия, за да бъде разделян и подчиняван (поробван), така както самият Апостол на българската свобода е предупреждавал.
Накрая искам да споделя и огромното ми удовлетворение от свършеното. Докосването до живота и делото на Васил Левски, при когото отвсякъде извира българщината е истинска наслада.

 От автора

Убийството на Васил Левски. Виновниците.

СЪДЪРЖАНИЕ:

1.  Предговор 
2.   Правната система в Османската империя
3.   Загадките около Димитър Общи
4.   Арабаконашкият обир
5.   Герой или предател е Любен Каравелов?
6.   Съдбата на архива на БРЦК
7.   Предател ли е поп Кръстьо?
8.   Митът за българите като нация от предатели
9.   Други версии за залавянето на Васил Левски
10.  Митът за турския съд над Васил Левски
11.  Анкетите на Софийската правителствена комисия и обвиненията й срещу Васил Левски
12.  "Вицеимператорът на Цариград" граф Николай Игнатиев
13.   Защо Васил Левски е неудобен за Русия?
14.   Възнаграждението на палачите на Васил Левски
15.   Заключение
16.   Приложение от документи

ПРЕДГОВОР

Българският народ е родил много личности със значимо присъствие в нашата история. За някои от тях с основание може да се използва определението велики. Въпрос на лична оценка е кой кого счита за голям, велик или най-велик. Но по всичко изглежда, че сред народа ни има консенсус, че най-великият българин е Васил Левски. Илюстрация на това е фактът, че през 2007г. без конкуренция той бе определен за победител в класацията на БНТ "Великите българи".
Но дори и да пренебрегнем класациите, в които винаги има субективизъм Васил Левски е считан и то с основание за един от колосите в нашата история. Единствен и неповторим водач, идеолог, стратег, тактик и организатор на българската национална революция през Възраждането. С една дума истински Българин!
Неслучайно друг велик българин поетът-революционер Христо Ботев в своето знаменито стихотворение "Обесването на Васил Левски" го нарича "един син" на България. Следователно дори в Ботевото съзнание Васил Левски е един и друг няма. Същата идея се открива и във Вазовата ода "Левски": "Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов". Христос-единственият Син Божи, а Левски-най-достойният син на Майка България!
Отдаден изцяло на идеята за свобода, живял само и единствено за България, Васил Левски е закрилник и спасител на българския народ. Едно безспорно легендарно име. Неговият образ е чист и неопетнен в съзнанието на всеки българин. Няма българин, който да не се прекланя пред подвига и саможертвата му. Васил Левски е застанал на възможно най-високия пиедестал и на най-съкровеното място в душата на българина. Много често, без дори да го съзнаваме, ние се изповядваме пред него, дори правим опити да се съизмерваме, без никога да можем да го достигнем. 
Левски се е превърнал в личен и всеобщ пример, в еталон за всичко, което се нарича родолюбие и българщина. Неслучайно българите, където и да живеят по света не забравят за Левски и носят жив спомена за него. Съхраняват неговите снимки, пазят книги за него и предават на поколенията заветите на Апостола. Всичко това означава, че Васил Левски е нещо повече от обикновена историческа личност от историята на българския народ през Възраждането. Не е пресилено да се каже, че Васил Левски е България и България е Васил Левски! 
За живота и делото на Дякона има много изследвания, статии и книги. Появяват се и непрекъснато нови, основани върху анализи на стари документи, съпроводени с коментари на специалисти, но и на непрофесионалисти. Затова си мислим, че всичко за Васил Левски ни е известно. Стига се обаче до един момент, когато нещата започват да се объркват и твърденията, анализите и оценките за него да си противоречат. Огласяват се слухове и хипотези, представени за "безспорни" факти. При това те са различни по своето въздействие. Залитания има в две посоки. Някои възхвалят неговия подвиг, който е безспорен, като го подсилват допълнително с измислени свръхгеройства. Други "изследователи" тръгват по пътя на нихилизма и българофобията. Опитват се да оспорват доказани качества на Васил Левски и да рушат авторитета му. Изкарват го дори крадец, терорист и детеубиец!? 
Въпреки стотиците публикации и до днес остават неизяснени и необяснени редица епизоди от живота и революционната дейност личността на Васил Левски. Това създава условия за разпространение на много митове, за произвеждане на цяла серия от псевдоисторически факти, вследствие на което в съзнанието на българина има и доста натрупани заблуди. 
"Принос" има и казионната историография, която доста е творила, за да създаде един изкривен образ на Васил Левски. Има сериозни опити Апостолът на българската свобода да бъде напъхан в определени модели, за да обслужи нечии лични, партийни, користни и дори чужди интереси. В тази връзка са изградени и поддържани цели митове, от които като че ли най-силни са два: митът за нацията предател, която "проспала" мига да спаси заловения от турците свой герой, въпреки "малката" му охрана и митът за турския съд над Левски с внушението, че едва ли не той бил справедливо осъден и обесен за "престъпленията" си.
Образът на Васил Левски трябва да бъде изчистен от митовете, заблудите, свръхгероизацията и обвиненията. Животът и делото му са пълни с достойства, които не могат да избледнеят, ако признаем, че той е допускал и грешки като всеки човек, но никога не се е отклонявал от клетвата, която е положил и от своята мисия да служи на България в името на извоюването на нейната  свобода, защото както сам казва в писмото си до войводата Панайот Хитов от 1868г. "ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само мене си!"
Дълг на историците е да изчистят образа на Левски от наслоенията, измислиците, заблудите и калта, която някои се опитват да хвърлят върху него. Българите имат нужда от истинския Васил Левски, от неговите истински думи и дела, от заветите, които ни е оставил този наистина велик Българин.
На това е посветена книгата "Убийството на Васил Левски. Виновниците". Тя дава отговор на много неудобни въпроси за живота и делото на Апостола, които казионната историография скрива. Въз основа на документалното наследство на Васил Левски и голяма база от документални източници за неговия живот са търсени, проучени и анализирани много факти и събития около революционната му дейност, както и факти и събития, които са били десетилятия наред укривани, манипулирани и дори фалшифицирани. 
Книгата "Убийството на Васил Левски. Виновниците" е опит за осветляване на неизвестното за Апостола и за отхвърляне на някои дълбоко насадени митове, възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел. Защото Левски е винаги пример за нас и Апостол на българската свобода, а както знаем добре Апостолите никога не умират!

Към книгата има приложение от документи, някои от които представям тук.

Документ № 1

Писмо от Васил Левски до войводата Филип Тотю от 18 април 1871г.
За първото, което Вие предлагате и го искате по-скоро, та чрез Н. М. Тошкова да помолите негово високо императорско величество за помощ, за което сте уверени, че и без друго ще помогне. Дай боже да помогне и да подпише барем за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт. Брате, тук за тоя ми предмет да не падате в съмнение, че аз противостоя на мнението Ви. Не, но няма да Ви отговарям, докато са не забележите именно кои са и отде са тамкашните ни родолюбци, които дават глас за тоя най-деликатен и важен предмет, който е като център на всички други наредби. Като се предложи [реши], води и всички други [въпроси] след себе си и сме в ръцете на прегледвача.
Брате, ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание. Затова и Вие побързайте, както Ви пиша по-горе, та да побързаме и ние към Вас с нашето мнение. Ако ли някой не подпише, както казахме, и останеш ти сам, тогава има пак какво да приказваме.
Сега ида за втория ни предмет, който не е да се реши между теб и мен, а остава за [най]-подирния ден да се реши по вишегласие от БРЦК в България с Вас заедно: зиме или лете?
В първото си писмо дадох мнението си, че трябва зимно време. Като съм убеден твърдо за мене си, пресмятали сме и тук-таме пред няколко още наши по-разумни и [те] са казвали истината тогава, [че зимата] е време. Но ние не смеем да кажем решително, ако да сме убедени, че тогава е спасението ни, защото губи значението си, [тъй като] Централният ни комитет трябва да подпише. В първото си пък писмо, гдето аз изрекох на Вас, е срещу писмото Ви на г-н Йованица Пишмиша в Т. Магуреле, в което излагате да пренесете триста хиляди пушки от Одеса във Влашко, че да премините през лятото за в Балкана. Право ли е да решавате сами, като знаете, че и в Българско се работи? Мисля, не!
Ето сега ми казвате в писмото си, че сте дохождали в разговор с някои си родолюбиви българи и на въпроса Ви отговаряли защо в 67 [1867 г.] и 68-мо [1868г.] не взеха българите участие с четите? Ето че те си остават глупави на това питане, а българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. Обязаността бе не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция - да бъдат всички готови. Това, брате Филипе, ако си забравил, [то] да им кажеш на горните господиновци. Аз имам и закона в пазвата си от 67-мо [1867 г.]. А и всичките войводи изпълниха ли, както им налагаше законът? То не ни е засега работата да говорим, а искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, ръцете на кои[то] стои българската свобода. Пък тогава нека отсвирюва [нека тегли] България един век още. Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то [1869г.], единия препоръчан от одеските българи, пък не излезе така. Уловихме няколко шартанлъци и хайде - отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.
Брате Филипе, чакам на това писмо отговора Ви, че тогава ще се разберем как и какво ще работим.
Източник - Из сборника "Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски", съставители Иван Унджиев, Никола Кондарев, С. 1987г., с. 68-70.

Документ № 2
Писмо на Васил Левски до войводата Панайот Хитов от 10 май 1871г.
Пишете, че ми се радвате на работата ми, като ме съветвате да се варда да не би [да] направим някаква погрешка, защото времената ни носят сега погрешки. Как си ми разбрал работите, че ми се радваш тъй сляпо? И как разбираш времето във Влашко, Сърбия или Българско, задето [казваш, че] времето ни носило сега погрешки? Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не давам ухото си на никакви техни обещания.
Пък да ни уплашат, не им вадим очите. Щем дадем ухо, ще им направим едно метане [поклон], ще им заплачем още веднъж и ще свършим за всякога. И ако подпишат, ще подпишем и ние, но чак тогава, когато видим, че можем да устоим срещу злото им, което би[ха] ни направили. Да не отиваме още кой знае колко назад? Войводо и брате Панайоте, не сме ли се лъгали и колко пъти от тия хора, на които се надяват още някои и други от нашите българи? Не сме ли били чак досега тяхна машина да си правят работи, каквото и още някой и други има да им мекеруват? За жалост изгониха ни; те пак посяха между нас всякакви интриги и пак се не съвземаме. Затова ни и думат хората отвън, че не сме били достойни още за такава свобода. Тая тяхна голяма дума за нас [нека] ни е урок, че трябва по-напред да си наредим работите отвътре, че после да им се молим за по-голямото. И така е.
Сега какво да ти пиша, като в писмото си ми пишеш [за] твои някои планове, че не си можал да ги докараш по твое знаяние. Ходил си в Сърбия и дохождал си, и пак искаш да отидеш и да се върнеш в Румъния, па да гледаш оттам да преминеш сам в Стара планина. Защо ще отидеш в Сърбия и защо искаш да дойдеш сам в Стара планина? От тия твои планове, ходене и дохождане се разбира, че не ни вярваш и затова не ни ги разясняваш. Следователно криеш от нас, тогава и ние от теб. А ако се не криеш от нас, тогава с просто сърце да заповядаш при нас и ще видиш де и как ще се изпълнят твоите и нашите планове.
Ако искаш да вървиш по нашето мнение и сърце в Българско, ти сляз в Турну Магуреле при Данаил Хр. Попов. Там ще намериш работите ни в Българско как вървят засега и де сочат. Там ще ти прочетат всичките писма, че ако ти се хареса, върви с нас, ако ли не, то разкажете Вие пък как по-добре мислите, че да разгледаме и ние Вашите мисли, та ако одобрим - нека вървим наедно. Инак ти сам да избираш планове, та да ни представиш на народното вишегласие, тук, в Българско, доде вече от ден на ден взема корен Временното правителство, [като] не искате да чуйте неговия глас, тогава то ще стои против Вас. Срещу това трябва умно да размислите… Ти като чист българин и умен войвода, гледай, ти ли трябва да вървиш по народното вишегласие, както е избрало, или милиони хора - след една глава.
Дай Боже съгласие и любов първо между народните ни главатари; пък име българско нека е войвода. Докрай нека бъда твой брат и байрактар, ако си и ти с нас до смърт.
От писмат ни при г-н Данаила ще разбереш каква искаме да бъде нашата свобода. Та и Вие с второто си писмо дано потвърдите и да чуем из Вашите уста, че речете: чиста и свята свобода болгарину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и Вие!
Проклет да си в българското име, ако ти само извлечеш също [всичко] от писмата ни и кажеш другиму, докато не ти се позволи от привременното ни правителство в Българско. Нищо, ако ти не щеш да вървиш с нази, пък замълчиш във всичко, [което] си чул и видял от нази. Ако ти намериш за добро, че трябва да знае еди-кой си, то по-напред трябва да явите, че както намери вишегласието за добро - така да бъде.
Дано до смърт да бъдем братя и в един глас.
В.Лъвскiй
Източник - Из сборника "Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски", съставители Иван Унджиев, Никола Кондарев, С. 1987г., с.137, 155-157.

Документ № 3

Писмо на Васил Левски до д-р Константин Робев от Охрид от 6 август 1872г.
Докторе и драги брате,
Дойде най-сетне часът, та да помислим и за вашия край. Работата не ми позволяваше досега да дойда и за Македонията. По-напред трябваше да се извърши всичко тук по-близо до брегът, та постепенно да вървим все напред към Македония и Тракия. Аз помня много добре, каквото сме говорили в Цариград, че там при по-спокойно може да се работи, щото по-малки съмнения жа се хвърля по работите, а и ние мислим, че ако трябва да се развие байрака, това трябва да стане и по сичките страни на нашето отечество…От никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е… Да даде бог здраве, като мина към Щип и Скопия, ще гледам както и да е да дойда и във ваший град, та да наредим потребното. Лицето, което вие жа приемете, ще ви предаде билети и устава на привременното ни правителство и каквото й потребно наредете там до моето идвание. Най-главното си остава да събирате пари и да си набавите оружие като най-потребно на първо място…
6 авг. 1872
На всегда ваш брат:
Дервишооглу Аслан - В. Лъвский

Източник - "Васил Левски, Документално наследство", С. 1973 г., с. 303; Д. Кацев - Бурски, "Апостола на свободата Левски и воеводата Христо Ботев за Македония", "Обединена велика България" (бр. единствен), С. 1942г.
Документ № 4

Доклад на граф Николай Игнатиев до канцлера Александър Горчаков за "Софийския процес" от 25 януари 1873г.

ОРИГИНАЛ НА ФРЕНСКИ ЕЗИК
le 25. Janvier 1873.
30.
Péra, le 18/30 Janvier 1873
Monsieur le Chancelier,
Ainsi que le signale notre Consul Général à Roustchouk l’affaire de la prétendue conspiration de Sophia a reçu une solution satisfaisante. La Commission d’enquête envoyée de Constantinople n’a réussi à découvrir que quelques malfaiteurs. Elle a terminé ses travaux et doit revenir ici prochainement.
La situation intérieure des provinces bulgares reste néanmoins précaire. Un mécontentement profond, provoqué par la mauvaise administration du pays, règne parmi les populations. Cet état des esprits contient en germe les éléments de plus d’un complot.
Il est incontestable que l’heureuse issue de l’affaire de Sophia est due à la modération du Grand Vizir qui cette fois parait avoir suivi nos conseils. Au lieu de favoriser le jeu de Midhat Pacha, en donnant aux circonstances une importance exagérée, il a recommandé à la Commission de ne pas dépasser le but en poussant ses investigations au delà du strict nécessaire.
J’ai l’honneur d’être avec le plus profond respect, Monsieur le Chancelier de Votre Altesse, le très humble et très obéissant serviteur.
N. Ignatiew

ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
25 януари 1873. ¹ 
¹ № 30.
Пера, 18/30 януари 1873.
Господин Канцлер, 2
Както известява нашият Генерален консул 3 в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия 4 е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.
Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.
Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир 5, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.
Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга.
Н. Игнатиев 6 
Източник - ЦДА,  ф. 1318, оп.1, а.е. 3740, л. 127-129; Оригиналът се пази в: Архив внешней политики Российской империи, ф. Канцелярия, 1873 г., л. 202-203.
Бележки:
1. Номер и дата на получаване - изписани с друга ръка.
2. Титлата и името на адресата са изписани най-отдолу на първата страница на документа Son Altesse Мonsieur le Prince Gortchakov etc etc etc. (Негово Височество г-н Княз Горчаков и пр. и пр. и пр.)
3. Александър Мошнин.
4. Тя е в състав: Али Саиб паша, и Шакир бей и х. Иванчо х. Пенчович.
5. Мехмед Рюшди паша.
6. Само последните три реда са от ръката на граф Н. Игнатиев.