Тримата убити стачници - факт или измислица?

14.03.2017 5

Силвия Томова твърди, че е лъжа, Христо Марков е роднина на една от жертвите

 Фотографията е от сп. "А-спекто"

 Тези дни двама много уважавани от мен автори – писателката Силвия Томова и публицистът Христо Марков – влязоха в индиректен словесен двубой. Поводът е проведената през май 1953 г. стачка на тютюневите работници в Пловдив. Спорът е дали при разгонването на стачкуващите е имало убити, както твърди Христо, или това е дебела лъжа, както пише Силвия, лъжа, съзнателно лансирана след 10 ноември 1989 г. от антикомунистическите ни среди. 

Много преди 2010 г. , когато Христо Марков разказва за убийствата в личния си блог, историята е описана в дипломатическия доклад на Британската легация.: „Вълненията на тютюноработниците в Пловдив и Хасково са предизвикани от безработицата, тъй като необработеният тютюн е изнесен през есента на 1952 г. заради страха от война с Югославия. През пролетта на 1953 група пловдивски работници се приготвят за демонстрация. Тя се провежда на 5 май 1953 година с участието на 20 хиляди работници, между които и членове на БКП, под лозунга „Искаме работа и хляб”. Кметът на Пловдив обеща да не се изнася повече необработен тютюн. Към 16.00 часа пристига министърът на промишлеността Антон Югов, който е освиркан и замерян с камъни. Едва тогава се намесва милицията с палки и изстрели във въздуха. Убити са трима души, арестувани са 50.”
Докладът е факт, цитиран от историчката Искра Баева и Силвия Томова също го споменава в статията си „История на една лъжа за бунт, кръв и идеология“.  За съжаление Силвия отказа да публикувам нейното проучване, излязло на 05.03.2017 в сп. „А-спекто“. За това ще цитирам заключителното й твърдения:    

„Стачка в Пловдив действително е имало. Това е била първата работническа стачка в Източна Европа след смъртта на Сталин и преди събитията в Унгария и Полша, тя е била у нас, но властта не се е саморазправила с хората, които са вдигнали ръка срещу нея. Кръв и жертви не е имало. И всички твърдения за противното са просто лъжа в полза на определени политики.

Затова статии и книги, като споменатите по-горе, междувременно биват използвани за разправа с политически противници – свои или чужди. Възможно е в новото политическо време да са били изфабрикувани още много подобни истории, с които пропастта на разделението в обществото става все по-дълбока. И с насаждането на една лъжа, инсинуирана с чисто политическа цел, се възпроизвежда чудовищна манипулация на общественото мнение, защото лъжата се мултиплицира до безкрай...“

Естествено, срещу тези заключения Христо Марков реагира болезнено. Без съмнение той има право на публично опровержение, макар че отговорът му би трябвало да излезе в  „А-спекто“. Защото точно това списание започна полемиката. Да не говорим, че изданието на левите интелектуалци има респектиращ тираж, както и още по-респектиращо национално разпространение. За разлика от личния блог на Марков и интернет аудитория на Факел.бг

Въпреки това Христо потърси правото си на ответ при мен. Публикувам го с решителни съкращения – махнах всички политически квалификации по адрес на Силвия, свързани със семейството й, приятелското й обкръжение  и художествените качества на книгите й. Те нямат никакво отношение към спора. Защото Силвия Томова е творец с характер, пише прекрасни предизвикателни разкази, а третият й роман „Печатарят“ претърпя няколко издания.  Виж тук И тук И тук И тук

 Исках да пусна двата текста един до друг и всеки читател да реши за себе си "кой се лъже" и "кой лъже". Но заради отказа на Силвия не мога да пренебрегна желанието на Христо за публична защита. Публикувам го по-долу. 

Ето и личният ми прочит: Христо, макар и непряко, е обвинен в съфабрикуване на политически заблуди. Но в текста на Силвия не му е даден никакъв шанс, няма и намек, че идейният й опонент е може би бил подведен. Или дори „съзнателно“ заблуден от разказите на т.н. „бивши фашаги“ и вечните бунтари, пловдивските  анархо-комунистите, случайно доживели фасадния крах на „реалния социализъм“. Уви, точно тази истина, до която стига разследването на Силвия,  се оказва съмнителна. Осоено след отговора на Христо. А всички, които познаваме Марков, знаем, че той е между малцината изключително честни, истински десни политици. И затова отдавна не е в парламента.
Може би далечната цел на Силвия не е била да засегне персонално някого, а публично да докаже, че Западът не от днес лъже, измисля и манипулира… Тоест като съветски комунист.  И сочи британските дипломати, които според нея, съзнателно са доизмислили цитираната информация – нали през 1953 г. вече е била тръгнала Студената война. Но и това обвинение е много трудно доказуемо, а словесният изстрел не попада върху анонимните британски служители, а върху честта и достойнството на единствения жив „манипулатор“ – "дивият антикомунист" Ицо Марков. Все още дишащ, слава Богу! 

Това е. Който иска да прочете целокупния ответ на Христо Марков "Ерзац лъжата на Силвия Томова с мириз на ДС и претенции за "писателстване", може да го потърси на неговия блог. А статията му „Пловдив, май 1953 г. – първата стачка срещу комунизма в Източна Европа“  можете да намери  тук

Румен Леонидов

 Ерзац лъжата на Силвия Томова

Нямам адет да отговарям в спорове, охулвания, обвинения, идеологически разположени текстове или подобни наукоподобни претенции. Не ми е интересно, безсмислено е, освен забавната глума понякога. Но една публикация от последните дни ме намеси в грандиозна „лъжа”, наречена от авторката й „дебела”. Така ефектът се засилва и я прави да изглежда в читающите я фенове непоклатим идеологически репер. Става дума за обилното творение на Силвия Томова „Историята на една лъжа за бунт, кръв и идеология”, публикувано в списание за „политическа култура „А-specto“, бр. 34 от 5 март тази година /колко гръмко и „сериозно”/. Фейс-приятели ми я изпратиха, та и аз като скрупульозен читател се запознах с творението на авторката, което предизвикало възхищение у левите каски и те си отдъхнали от „фактите” на идеологическата писателка.

Та днешното ми занимание ще е да отговоря на Томова и ще и помогна да светне като истината.
…. Статията на Томова започва с това, че тя чула за стачката на тютюноработниците в Пловдив през 1953 год.и решила да напише роман. Вече виждала в бурните сталински времена съдбата на „малкия човек” и неговата правда./Ах, пак „малкия човек” и „положителния герой”, които строят цветущата градина България през 1953 год?!/ Българската литература не е мръднала нито на милиметър от времената на Ст. Ц. Даскалов, Иван Мартинов и Крум Велков. И започнала писателката – хетера  своето проучване от тогавашните вестници, от изследователи и краеведи, от емпирични наблюдения. Между другото, в Пловдив има само двама историци, които имат право да се изказват – Шивачев и Кисьов, които уж случайно са прононсирани комунисти с мисленето на идеологически пазители на „светлата вяра”. Нещо като пловдивски Божидардимитровци. По-шикозно е „проучването” на Томова във вестниците от това време. Научаваме, че в  Пловдив по това време се вихрят „петгодишни планове”, „заводите Сталин”, „преизпълнение със 101 %”, „звеноводи и бригади”, Дядо Мраз, корейската война, докато се стига до „ужаса от смъртта на Сталин”. Защо и е на Томова да пише роман за стачката, след като от прегледа и на живота през 1953 год. става чудесен, дори пасторален текст за онова славно време. Авторката дори отбелязва, че в Чехия тече делото и са произнесени присъди срещу сектата „Свидетели на Йехова”. Вероятно оттук е дошло заблуждението и, че вестниците от това време биха с подробности отразили и тютюневата стачка. През 1953 год.!? Ама имало и стачка във Франция /разбира се/. Над всичко блести текста на Иля Еренбург за „стахановски школи”?! Идилия, обилно полята с албански червен шербет…

И идва времето на моята скромна персона да бъде заклеймена по всички „изследователски” правила на Силвия Томова. Първата й лъжа е, че моята статия е публикувана в блога ми „две седмици преди да се издигне кандидатурата на Меглена Кунева за президент”, т.е. май 2011 год. Мислех, че това момиче е по-умно. С три кликвания в блога ми тя щеше да открие, че е публикувана цяла година преди това – на 22 май 2010 год. в 20.45 часа/ 22.05.2010 20:45 ч.

Рухва първият мит на Томова, но и е трябвало да има идеологическо оправдание в защита на др. Кунева-Пръмова. Нещо повече – статията е написана през 2009 год. и съм я чел на няколко научни конференции в Пловдив същата година, включително и на една организирана от Съюза на комунистите в България в ПУ на тема „Ляво и консерватизъм” в присъствието на проф. Огнян Сапарев и шефа на пловдивските комунисти Павел Иванов. На същата тази конференция присъстваше и един стар комунист, казваше се Сгуров, който много подробно описа своите спомени за онези събития. Не отрече нито едно, уважаема Томова! Той, комуниста! Имам запис от тази среща нейде в къщи. През 2009 год., уважаема писателнице.
На другата година /2010 год./ по случай годишнината от това събитие, на 22 май я публикувах в блога си. Тогава Меглена Кунева не е и сънувала, че ще се кандидатира за президент или ще създава партия.

На второ място, публикацията е в личния ми блог и не съм търсил съзнателно наукоподобност, това е пространство, което позволява и текстове без бележки под линия, без библиография и т.н. Съжалявам, че не го направих, това можеше да ви накара да се размислите. От доста години фондацията ми „Торос-Вит” събира документи, спомени, свидетелства за близкото ни минало, за престъпленията на комунизма. Направихме го с цел да изградим „Музей на злото” в подземията на сградата на общината в Пловдив, където са били до 1958 год. килиите на Държавна сигурност за града и областта, но кмета Иван Тотев вече шест години отказва да разговаря на тази тема. Нямате представа какъв огромен архив сме събрали.
За съжаление, много от хората, свидетели на онези времена, прележали десетки години по затворите вече са покойници.  Аз вярвам на техните разкази, не на статиите от „Отечествен глас” и „Работническо дело”. Ето ви някои имена: Стефан Вълков от Асеновгрод, Стойчо Чучев, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Борис Дамянов, отец Димитър Амбарев, отец Храбър/Тадей/ Марков, Трифон Мирчев, Стамо Стамов, Димитър Баталов, Йордан Коцев, Петко Толев от Крумово, Вангел Горов от Яврово, братя Гошеви от Куклен,  Петко Чобанов, Манол Журналов, Ваклуш Толев, Стоян Стоянов, Атанас Арабаджиев, Димитър Сираков и още десетки. Те носеха спомена от стачката, от разправата, от репресиите и аз вярвам на тях.

Мила ми Силве, а защо като тръгна да си правиш „разследването” не ми се обади и не потърси и другата гледна точка – щях да ви предоставя всичко, което имам. С отец Храбър /Тадей/ Марков и Стефан Вълков дори правихме схема на събитията от онези дни. Вместо това ти отвори социалистическата си паст да ме охулиш. Странно. Само хора, които познаваха отец Храбър /Тадей/ Марков може да потвърдят за какъв чист и светъл човек иде реч.

И сега нещо лично. Не го споделих в статията си, защото прецених,  че не е коректно, пък и не исках да остава читателя с впечатление за някакво самоизтъкване. Вероятно авторката е забелязала, че един от ръководителите на стачката е бил Кирил Джавезов, застрелян в гръб до гарата, погребан в затворен ковчег. Аз, драга Томова, съм по майка Джавезов. Дядо ми е Манол Стоянов Джавезов и ако си поразровила в блога щеше да се запознаеш подробно с биографията му, включително и за това, което са писали за него колегите от ДС на мъжа ви Денчев още през  1944 год. Голямата фамилия тръгва от с. Живково, Ихтиманско като издънка от фамилията на Гене Теллийски от Церово – един от водачите на Априлското въстание. За него пише обилно Захари Стоянов в „Записките…”, но вие  и идеологическите ви другари не четете такива книги. Та същия Кирил Джавезов е племенник на дядо ми, родственик му е бате Стоян Джавезов, който дълги години бе шеф на комитета „Васил Левски”, лека му пръст. Бащата на Кирил си отиде на 101 год. през 2009 год. От тях знам историята с убийството му, затворения ковчег, неразрешението да бъде извършена есхумация и т.н. Или искате да ми кажете, че майката, бащата и сина не знаят как е умрял сина и баща им, как е погребан и до къде е истината и лъжата. Гнусно!
И още нещо. Фамилията Джавезови е разделена на две – едната поема към София, другата част към Пловдив. Тази, която се установява в Пловдив леко променя фамилията и се изписват като Джевизови. От нея е известният футболист на ЦСКА Спас Джевизов и един популярен допреди няколко години адвокат. Историята на Кирил Джавезов е разказвана от всички тези хора, някои пазят или пазеха много релефни спомени. Гадна е методологията на „разследването“ ви, др. Томова, много гадна – само от „Раб.  Дело” и Искра Баева. Как не се сетихте да се обърнете например към Алфред Фосколо /дългогодишен политически затворник, гражданин на Франция/, чиято дъщеря Мона написа чудесна книга за вашия вожд и учител Георги Димитров и времето на  ранния комунизъм?! А има и комисия по досиетата, където в множество материали е отбелязан този майски протест в Пловдив.

На следващо място аз вярвам на съдебните актове и протоколи, издадени от властите и тогавашните съдилища. На огромен брой от стачкуващите са спретнати дела и са разпратени по концлагерите или са изселени. Ако бяхте разровили в блога по-внимателно щяхте да откриете и делата например за двете Асеновградски конспирации /най-големите горянски чети/, делата на отец Храбър Марков, Стойчо Мошанов и Методи Янчулев, на Станьо Вълев и Усин Мутов. Е, вярно е, че за тютюневата стачка в Пловдив няма уводна статия в „Отечествен вестник“ или „Работническо дело“, но можело ли е да има през 1953 год.?!

Според Томова информацията за стачката се основава само на данните упоменати в книгата „Лица на времето“ /1997/, която представлявала сборник със статии. Там Искра Баева коректно се позовавала на информацията от Британската легация, която е дал Вилхелм Шпетер – кореспондент на два швейцарски вестника в Тел Авив. Британската легация информира, че при стачката „са убити трима души, а други 50 са арестувани“. Това не го отричат нито Искра Баева, нито Силвия Томова. За тях са убити САМО трима, но нямало заповед от Иван Пръмов, нямало бунтове и сблъсъци – просто седнали стачниците и се разбрали с „добрия“ Антон Югов!?
Тези тримата сигурно са убити от „слънчев удар“, както е написано в половината от смъртните актове от зловещата касапница в концлагера Ловеч. В смъртните актове на Сашо Сладура, Иван Карадочев и Любен Боянов също пише „слънчев удар” или в краен случай „сърдечна слабост“. Вероятно  в трима убити се е вселило желанието да посетят райските селения?

Нататък Томова забърква един абсурден булумач от Иван Костов /не съм го виждал от 15 год./, Румен Христов /него пък не съм окосъзрял от 20 год./, „червени кукувици“ и заключава мъдро, че написаното от мен било „изчислено и добре прицелено“. Но се изплюва камъчето, че скромният ми текст бил публикуван в издание на фондацията „Конрад Аденауер“ /Това е наистина страшно!?/.
Истината е, че на научната конференция в Нов български университет бях поканен от бившия вицепрезидент Тодор Кавалджиев, с който сме обсъждали по времето на Великото народно събрание случая с тютюневата стачка. Прочетох си текста и толкова. И досега нямам представа къде е публикуван, нито някой е искал съгласието ми. За сборника пък на Стоян Райчевски/Шалтера/ и Фанна Коларова за първи път научих от статията на Томова, най-малкото защото не уважавам нито един от двамата, защото не понасям хора, които печелят от антикомунизма и никога не бих дал съгласието си те да ползват мои текстове. Наистина е просто ужасно и съм отвратен и благодаря на съвестната авторка.

Но да продължим с „проучването“ на крупната писателка Силвия Томова. За да се светне отишла „на място” и там „нямало живи свидетели на онези времена“. Страховита методология. Ами да ме беше потърсила – поне щях да я заведа на мястото на протеста, а там сега има един охранител, който при скорошното ми посещение в складовете ми разказа доста подробности от ония времена. Обикновеният „малък човек“ се оказа, че знае, но Томова не попада на такива. Била в квартал „Кючук Париж“ и разпитвала. От там бил Антон Югов, а той всичко ще да е знаел, защото „също бил тютюноработник“?!  Потресаваща „методология“.
           Най-напред този квартал е на поне 3 км. от мястото на събитията и второ съвсем не от там са били болшинството от тютюноработниците през 1953 год. По това време тъй като работата е била сезонна, тежка и твърде слабо платена масово са довеждани работници от съседните села, доста интернирани и не се е искало бележка от местния комитет на ОФ за „благонадеждност“ – това съм го описал подробно в статията си, но Томова се разходила до „Кючук Париж” и си направила „проучване“ сред „живия живот”.
            И още задълбочени проучвания е направила писателката. Отишла в Държавна агенция „Архиви“ и се срещнала с председателя и Мишо Груев, но там нямало данни за убитите по време на протеста. Де да знае, че  в Пловдив също има филиал на ДАА и там съм предал един микробус с документи. Можеше да погледне и там.
            Отделен е въпроса, че когато започнах да пиша статията си се разрових във всички достъпни издания от това време. Аз също не намерих в тях сведения – просто по това време вестниците не са били от най-свободните и демократични, нали?  С много усилия се добрах до част от стенографираните предавания на нелегалното радио „Горянин“, излъчвало от околностите на Атина. Двама от неговите редактори Димитър Бахаров и Златка Влайчева също са сред участниците в стачката и разказват за нея, за тежката делегация от ЦК на БКП, за разстрелите, арестите и душегубките.

А, сетих се още нещо. Като правех проучването си отидох и изрових архива на гробищата в Пловдив. И се оказа, че за погребенията на 5, 6 и 7 май 1953 год. документите са прибрани по разпореждане на Окръжния комитет на БКП. Защо ли? Но по селата се оказа, че има няколко имена, които съвпадат с датите, без да е отбелязано „причина за смъртта“.
Идеята да пообиколя гробищата ми я даде Георги Колев – Анархиста от Карлово, един от водачите на стачката, който почина само преди две години. Мисля, че бай Георги завеща архива си на Федерацията на анархистите в България, така че Томова може и там да си направи проучването или при бай Георги Константинов. Например анархиста Станьо Вътев е погребан в планинското село Добралък на 7 май 1953 год., въпреки че е живял в Пловдив.

             Замислих се защо се прави това внушение сега. Че е предизборно време го разбирам, че трябва да се свали булото на вината от Меглена Кунева, защото е кандидат за еврокомисар също го разбирам. Прочетох пак творението на Силвия Томова и открих, че 2/3 от него е посветено на преразказ на пресата от онова време с всичките му звеноводи, петилетки, тъга за Сталин, заклеймяване на световния империализъм, стахановци, преизпълнение на петгодишния план, войната в Корея и т.н.
Просто трябва да се създаде усещането у читателя за красивия трудов живот на родината ни от началото на 1953 год. и добрия Антон Югов, който е обичал стачниците и такива неща като убийства  и лагери тогава не е имало. Просто не е имало.
        Нищо, че скоро след стачката ще последва прочутата Великденска нощ, когато скъпата родна милиция прибира по лагерите стотици свещеници, предизвиква делата срещу католическата църква и пълни лагерите и затворите. Всичко това трябва да се заличи, да се унищожи дори опитът за памет у поколенията, за съвест у наследниците им въобще не говоря. Ако е възможно от „светлия комунизъм” трябва да остане само спомена за безоблачното битуване, както казваше един познат „носталгията се продава най-лесно само с добрите случки“.

.------------------------------

            Ама аз съм и щастлив. Моята „дебела лъжа” вярвам, че засега е разубедила Силвия Томова да пише роман за „малкия човек и неговата правда”. Значи – направил съм едно голямо добро за българската литература с „лъжата“.

Христо Марков