Писмо до Константин Павлов

07.04.2017

Хари Хараламбиев по повод книгата на големия поет

Мнозина биха ме упрекнали в моята фамилиарност. Кой си, ще попитат, за да се обръщаш към големия Константин Павлов на „ти”?

Отговарям: аз съм един от мнозината твои почитатели. Един от онези, за които изповядваш: „Обичат ме тези, дето бих искал да ме обичат.“

Коста, до сърцето ми е току-що излязлата твоята словесна изповед „Писмо до Светлин”. Необходимо ми е време, за да преосмисля онова, което си адресирал до най-съвършения твой познавач – поета на четката Светлин Русев.

В едно свое интервю в далечната 1993 г. на въпроса, от какво се вълнуваш напоследък, отговаряш прямо: „От доста малко неща се вълнувам напоследък – от приятелствата, които са останали, радвам им се. Май с това приключвам всичко.”

Ти си проникновен. От твоето вълнение се роди „Писмо”- то. Всеки, който притежавама грамотни сетива, докосвайки се до него, ще се добрижи до теб, ще изпита остра необходимост да бъдете заедно, да общувате, макар че отдавна си станал мълчалив самотник. А след общуване с теб и поезията ти, всеки ще се чувства по-добър и по-силен.

Към Светлин ти си пределно искрен и затова сърцето или замира, или учестява ударите си. В „Писмото”-то аз съзрях твоята пословична есетественост. В него не усетих изсилване, намек за поза, камо ли стремеж към ментоство.

По чисто човешки припомняш, че „Мъдреците, които притежават абсолютната истина, нямат морално право да живят повече.” И понеже си сигурен в отговора, питаш:”Мъдрец ли си ти, Светлине?” Затова тази книга не е само изповед, а и усет за благодарност и изискан стил.

Връщам се назад във времето, когато не те печатаха, когато принудително беше обречен на мълчание. И тогава, знаеш добре, литературните комисари се страхуваха от мъчанието ти. Защото и чрез него напомняше, че „Робството не е стаж за бъдещата демокрация, че механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо от демокрацията.”

И пак разлиствам страниците с твоите интервюта, защото те са прелюдия към днешната книга. Казваш, че не можеш да простиш ударите под кръста, лъжеиграта с духовност, която по същество е предателство. А предателствата не се прощават.

Ти не веднъж си изповядвал, че за теб поезията е средство за душеспасение, единствената работа, която не те дразни и отвращава. Мнозина, които гравитираха около теб бяха талатливи хора, но безхарактерни. Казвал си, че „на един гръбнакът им беше счупен, на други – изкривен от унижения. А инициаторите бяха все писатели и поети, колеги.”

Пък и благодарение на доносниците „убиват хора, а след това ги реабилитират.” И питаш:”Как ти се струва, Светлине?” . Доносничестото е „красиво опакована мръсотия.”

Един от малцината, останали близо до теб, е  Светлин. Казвал си го не веднъж. И е така. Та колцина биха постъпили като него  - да откаже най-висш държавен орден, само защото ти, Коста, си по-достойният за него.

Портретите и рисунките му в „Писмо”-то, според определението на Гарсия Лорка, е неговото дуенде, което разпалва кръвта, кара го да разкъсва стилове, да рисува по начин, подсказан му от неговия индивидуален творчески натюрел.

Без да ме познава, Светлин ми подари картина, в която те е изографисал по неподражаем начин. Когато понечих да му благодаря по телефона, рече без предвзетост: „Щом обичаш Коста, нарисуваното е за теб. Давам ти го от сърце!“.

За вас, двамата, в пълна мяра е изреченото от Ницше: „Да царува е дадено не на съдбата, а на твореца.“

Сполай ви.

Хари Хараламбиев

23.06.2008

На 2 април 2008 г. големият български поет Константин Павлов навършва 75 години. Тъкмо тази годишнина е формалният повод за двама негови приятели – художникът Светлин Русев и поетесата Божана Апостолова – да публикуват някои от последните текстове на поета в уникалното издание „Писмо до Светлин” с манускрипти от автора и негови портрети, рисувани през годините от Светлин Русев.

УБИВАМ ГИ ЧРЕЗ...

Някои думи не изговарям нарочно.
Убивам ги чрез премълчаване.

СМЯХ...

Забавно е да наблюдаваш как времето,
искайки да те унизи,
прави смешно себе си, отнемайки ти неща,
които никога не си желал да притежаваш.

ЕКЛЕКТИКА?

Допускам, че съм еклектичен.
Еклектика? Защо не –
кентавърът ми е по-интересен от обикновения кон,
а също така – и от обикновения човек.

ПИСМО ДО СВЕТЛИН

Времето,
моят единствен съюзник,
забавя своя ход.
Заглъхват стъпките му...
Изостава.
Предава се.
Скимти. 
Но аз не се обръщам.
Сбогом!
Душата ми скърби
(донякъде),
но аз не се обръщам,
защото знам -
обърна ли се,
ще се вкаменя,
ще се превърна в знак,
в километричен камък.
Ще ме обвие плесента -
предсмъртната прегръдка
и целувка
на Времето,
което назовавах Мое.
Сбогом!
Аз продължавам.
Пясъкът скрипти...
Напред!
И пак напред!
Сега остава най-зловещото
и най-заслуженото наказание:
Величие! 
Безвремие! 
Самотност! 
Пустота!

87 г.