Надпреварване

11.04.2017 | автор:  Георги Борисов

В памет на Константин Павлов

 НАДПРЕВАРВАНЕ

 

                                   В памет на Константин Павлов

 

Приятелят ми Н – тиренце – ов,

поет, до смърт от себе си отчаян –

и от една любов,

платена, както пише, с неговата пот

и с покрива случаен

на нейната таванска стаичка

под наем,

 

ми прати днес

по първите петли

и двойка гарвани

от махалата

едно по-леко,

както го определи

впоследствие на стъпалата,

нахвърляно за разтоварване
и надпреварване

със себе си самия

 

стихотворение

на К.П. посветено – негов бог
и мой – по волята на случая –

комшия

и жив урок,

и упрек жив

 

– да не говорим за пророк

горчив

или за водката,

изпита с него в лодката

пробита

(без да се смята кучето)

на дъното

за вдигане на кръвното

на Кита

и наше здраве,

 

на метри от муцуната му сита,  

преди да тръгне да се дави

сам на сушата

по други части на планетата,

и в чест на празника –

насилственото му изпразване –

по волята на случая –

след три десетилетия

утробно

мълчание

и пушене

отровно –

а иначе съсед,

от най-обикновените наглед,

като изключим

лекотата

и точността на прилепа,

с която взимаше

нагоре стъпалата

и първите места

без право на участие

в надбягванията с препятствия

и с конната милиция на силите

за ред и чистота –

с цигарата в уста

и без едно

разкъсано влакно

и сухожилие,

 

а за да бъда точен

и немногословен –

сочен

за най-опасния

между бегачите

по гладко бягане до днес,

републикански

впрочем

първенец,

световен

 

(ако е гладко

острието на бръснача

под клепача

сутрин в шест

за слепия

с десетилетия,

ако е гладко то за гърлото,

върху което

с ботуши скача

преследвача,

ако е гладко

нощем точно в три

за босите

пламтящи ходила на вестоносците)

 

и сам бръснач,

в адамовата ябълка опрян

на другия Адам –

ангелогласния,

от дявола наточен

и прибран

от Господа

където му е мястото –

от лявата страна

или от дясната,

не знам,

 

но ако вярваме

на гарвани

и все по-честото

наоколо ни

местене

на земни пластове

и пластове божествени,

въздушни маси,

приливни вълни

или тълпи,

заключени

в пространства безвъздушни

от други хора,

плътно помежду си скупчени

от страх

и нечовешки скорости, 

на цели,

за живот обезумели

територии,

 

и там,

по-горе,

не спира явно

неговото

противодържавно

самоубийствено

тютюнопушене

и надпреварване

до пълна изнемога –    

не с някоя разюздана стихия,

не с Бога

или звяра

надпревара –

 

със себе си самия – 

най-бързоногия и най-следен

от Древна Тракия

до днешен ден

певец у нас,

излязъл жив

и пръв

след Йона

от китовата паст –

край врящия казан на стадиона

и пеещите риби на площада –

(и с други две –

в таванската му стая)  –

да чака Оня,

(дето ще се появи на края)

по някоя цигара да изпушат

и за награда –

като му  спрат парите

да го гони

(на Оня)

и въздуха – да го подслушва

и под водата

на душа

 

– да му изпее нещичко за ада

и за душата! –

 

след почетната,

– тъй де! – 

обиколка –

 

и кръг след кръг –

от първи – до деветия,

по своя воля

и по волята на случая, 

през крясъците:

„Браво!”

„Бягай!”

„Долу!”

за следващите три десетилетия

отново влязъл

в царството на ужаса –

с венец от лавър,

смазан десен крак

и с два бръснача

вляво

под езика,

без вик на отчаяние

един

да издаде

отново –

като не може с бяг

недостижим

или с нашепнати от бога

два-три стиха

да трогне

никого,

дори дете –

с мълчание

да ни надвика,

с мълчание

от ада да ни изведе –

 

и млъкнал,

и се спрял,

и се обърнал,

и както бил в тунела крак запънал

до посиняване

като хлапе, което млад баща

ще блъсне всеки миг в дълбоката вода –

въздъхнал

и потънал

цял

от срам

и отвращение

до следващото появяване

и изкупление

по залез,

бос,

надвесил пламнал лоб

над къкрещия две хилядолетия

в гърнето боб

и с показалец,

вдигнат към небето

 

откъдето,

 

докато чаках тази сутрин вдъхновение,

дочух като в просъница

по изгрев слънце

свистене на ята

и чупене на клони,

изтичах бос веднага на балкона

откъм двора

и видях

от шестия етаж

как двойка щъркели

величествено прелетя

и върху покрива

положи мокра

кошница

с едно новородено

току-що

стихотворение –

 

а казано по-простичко –

 

отроче

мъжки пол, –

позавъртя се и се вдигна

с утринната пара     

между жиците,

 

не можех да повярвам на очите си,

а то,

понеже явно търсеше

гнездо

или пък вече бързаше

перо да точи

и времето да изпревари,

след няколко несигурни поклона –

до кръста голо –

скочи

с глава надолу,

 

от ужас зажумях

и вече бях на двора,

когато пак очи опитах да отворя –

от него нямаше наоколо следа,

огледах най-невероятните места

за криене,

и дупки,

в мазето слязох

и с фенер обиколих,

и пак не забелязах

стих,

 

тогава горе нещо изпращя

и се отчупи

и между двата клона,

та на третия,

с най-многото череши,

увисна като паяк

и се свлече

за следващите три десетилетия

отново Оня,

дето ще се появи на края

и в друга някоя история с таванска стая.