В какво вярват измолващите милост от Бога християни

27.05.2017

Пита и отвръща Веселина Вачкова, глава от новата й книга шедьовър

И тъй бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48)

Стремежът към самоусъвършенстване, буквално към превъзмогване на всичко недостойно в човешката природа, заема централно място в богомилската етика. Точно с този стремеж е свързан санът на членовете на духовния елит на богомилите – съвършени. За богомилите човекът е ангелска същност, затворена от Дявола в грубата глинена обвивка на тялото (Тайна книга, 5, 6). Следователно върховната цел на вярващия трябва да бъде издигането над материалния свят и стремежът към духовното, небесното, ангелското и божественото. Тази идея се развива много рано в учението за пътя на християнина като стълба към небето (Лествицата на св. Йоан, 6 век) и бързо става идеал в монашеските среди. Официалната църква, която на Изток се състои от бяло духовенство, също възприема учението и иконографията на Стълбата на св. Йоан Климак (Лествичник).

Специфичната богомилска иконография на въпросната стълба не може да бъде объркана. В нея или стълбата е сочена като ангелски път, или хората, изкачващи се към небето, са крилати ангелски същности. Иначе казано, богомилите комбинират собственото си богословие, според което хората са ангели, пленени в глинения затвор на телата, с не просто дълбоко, а направо интимно познаване на Библията, в т.ч. на отричания от тях Стар завет.[1] Същото богомилско влияние е очевидно в изобразяването на душата на човека като малък ангел в сцената Митарствата на душата.  В тази връзка трябва да се обърне внимание, че в региони, където богомилството е разполагало с храмове, най-сакралната част на светилището е представлявала точно стълба към небето. Без да се задълбочавам над темата само ще спомена, че в случая се отразява колкото християнската традиция на Йоан Лествичник, толкова и древната тракийска „царска архитектура“. Много често централната част в храмовете гробници на херосите (тракийските царе-жреци) е била заета точно от подобни стълби към небето.

Своеобразна стълба към небето, която извежда човека от земното към небесното, изглежда е и ритуалният богомилски танц коло. Колото редовно е изобразявано както по стечките, така и в каменните пластики, украсяващи фасадите на българските църкви. То се появява дори в църквите, където на танцуващите акомпанират не обикновени музиканти, а самият цар Давид и съдия Девора.

Всеки богомил трябва да се стреми да стане съвършен – наименование, неслучайно носено от богомилските лидери. Пътят към съвършенството се вижда в постоянното освобождаване на светлата ангелска същност на човека от оковите на тялото-затвор, наложено му от Сатаната. Тази основна мисъл налага богомилите категорично да не приемат телесната същност на двата централни образа в Християнството – Христос и Богородица. Както свидетелстват всички  запазени документи, както с богомилски (Тайната книга, 8), така и с антибогомилски произход, богомилите безрезервно са вярвали, че Христос и Богородица са ангели. Без отчитане на тази богомилска вяра, една от най-ярките „запазени марки“ на българската църковна иконография – крилатата Богородица и крилатият Христос биха останали пълна загадка. Без богомилското отъждествяване на върховния архангел – Михаил с Христос и назоваването му „вестител на велик съвет“[2], православната иконография Христос – ангел от великия съвет не би могла да се появи (Ил. 76 г, д). 

На свой ред всеки наивен опит богомилската българска крилата Богородица да се обясни с влияние на западния канон на Богородица Мизерикордия (Милосърдие) не издържа изпитанието както на паралелния образ на крилатия Христос, така и на факта, че у нас Богородица се рисува крилата във всичките й канонични изображения, в т.ч. крилата е нейната душа в сцената Успение Богородично.

Реабилитация на женската святост

Без съмнение разкошните изображения на Крилатата Богородица в българския културен ареал са ярък израз на още една особеност на богомилското учение, свързана с раннохристиянската идея за братско равенство между всички хора – реабилитацията на женската святост. Това е една от най-важните причини в България например в сцената Петдесетница образът на Богородица да не бъде маргинализаиран, както се случва в останалия християнски свят, а винаги да запази доминиращата си позиция. В богомилските общности, точно както в ранната Църква, рангът и авторитетът са зависели единствено от степента на посветеност и отдаденост в служене на другите. Това, че официалната църква от 4 век ще изключи жените както от църковната йерархия, така и – post factum – от числото на апостолите,[3] се отразява върху поведението на повечето еретични църкви, където лидерите са изключително мъже.  Точно обратното - в богомилските църкви жените не само са последователки на съвършени (ученичките на  Василий Врач, споменати от Анна Комнина), а очевидно са оглавявали и свои общини – например споменатата съвършена богомилка Ирина от Солун.

Това същностно равенство се отразява в богомилското коло, където танцьорите мъже и жени се редуват (вж. Ил. 75 а-в). То, разбира се, е залегнало и в богомилската космогония и антропология, според които Адам и Ева са създадени от Сатанаил, но Бог им е вдъхнал душата, а заедно с нея и телесна прелест: „Но Бог, понеже е добър, се съгласил и вдъхнал на сътворения от Самаил духа на живота – човекът веднага добил жива душа, която осветила тялото и го украсила с много прелести. След като по същия начин сътворил и Ева, и тя блеснала с подобен блясък“.[4]

При приемането на нови членове в общината изрично се набляга, че на церемонията трябва да присъстват и мъже, и жени (Евтимий Зигавин, Narratio, 28). За френския катарски ритуал consolamentum също е известно, че при церемонията всички присъстващи мъже и жени трябва да докоснат новия съвършен. Презвитер Козма е особено възмутен от обстоятелството, че богомилите, вместо да ходят на изповед си опрощават греховете едни на други, но че изповедници в равна степен са мъжете и жените : „Еретиците пък сами себе си изповядват и си прощават, макар че сами са свързани с дяволски окови. Това правят не само мъжете, но и жените, което е достойно за хула.“ (Беседа, 20).

Богомилският култ към Богородица е особено ярко изражение на отношението към жената. Богомилите не приемат буквалния разказ за непорочното зачатие и раждането на Христос, както впрочем и всеки буквален прочит на Библията. За тях и Мария, и Иисус са ангели, като зачатието и раждането се тълкуват в чисто символичен план. Официалната църква също твърди, че раждането на Спасителя е станало безболезнено и без да накърнява непорочността на Девата, но богомилите виждат в зачеването и раждането чисто духовен и интелектуален акт. Богородица е заченала, като Иисус е влязъл и излязъл през ухото й, при което се е материализирал в яслите в пещерата.[5] Очевидно тази идея не може да бъде схващана буквално, а и за интерпретацията й не е нужно особено въображение: Спасителят е възприеман като Словото Божие, чуто, възприето и отдадено на света чрез Девата.
           Подобно схващане обяснява тенденцията в българската църковна живопис в сцената Благовещение Богородица често да е доста далеч от архангел Гавриил и да не гледа към него, а да чете задълбочено Писанието. Понякога дори сцената е редуцирана до светата Дева, стояща замислено пред библиотеката си. Всъщност богомилите  проповядвали, че целта на всеки истински християнин е точно тази – да стане вместилище на Светия Дух, да приема изцяло и да отдава безкористно Словото, поради което наричали себе си богородици (Евтимий Зигавин, Narratio, 25) .

Този ред на мисли налага едно изключително важно уточнение относно богомилския възглед за брака. Отвращението от брака става проблематично дори само ако се отчете, че според богомилската антропология Божественото дихание снабдява телата на Адам и Ева с „блясък“ и „много прелести“, че в сектата се вливат цели семейства и че лидерите й са както мъже, така и жени. Безбрачието е изискване за съвършените богомили, така, както впрочем, е изискване в официалната Църква. На Запад най-късно от 12 в. цялото духовенство е безбрачно. На Изток духовенството е бяло, но оглавяващият го патриарх е задължително монах. Уважението към монашеския чин е толкова голямо, че в равна степен монасите биват наричани „ангелоподобни“, а ангелите биват рисувани с монашески одежди.

Равенството на половете и хармоничното единение между тях символно се изразява както в свещеното коло (вж. Ил. 75 б, 75 д), така и във вярването на някои богомили в раждането на Христос от свещен брак между Йосиф и Мария.[6] Идеята за хиерогамията, свещеният брак на мъжкото и женското начало се открива с лекота в редица богомилски иконографии. Можем да я видим например върху стечките в стилизираните изображения на мъж и жена, понякога държащи дървото на живота. Тази иконография е съзвучна със специфичното православно изобразяване на св. св. Константин и Елена, които държат Дървото на живота (Животворящия кръст). Осемдесетгодишната майка на св. Константин се изобразява не само като равноправен партньор на императора, а и като негова млада съпруга, изцяло в духа на тракийските орфически изображения на Великата Богиня майка и хероса, нейния син.
            Не на последно място същата идея доминира в типично балканската иконография на редица новозаветни сцени, където свидетели на събитията стават Слънцето и Луната (мъжкото и женското начало). В българските стенописи и икони Слънцето и Луната не само са изобразявани най-методично, а и изрично са персонифицирани, т.е. снабдени с лица и индивидуални черти.

Накратко, богомилите не са отричали брака, освен като знак за принадлежност към най-висшия духовен ранг. Отричали са само ефективността на църковното тайнство брак. Точно както са отричали спасителната същност на практикуваното в църквата водно кръщение.

 Още за богомилилите тук