"Един щурец със никого не спори..."

02.06.2017

и други стихотворения на Пламен Панчев

 

 ПЛОЩАД  С  ГЪЛЪБИ

 

Обществото  на градските гълъби

дефилираше в летния ден.

Седем котки се взираха кръгло

 в  този странен пернат парламент.

 

Двайсет майки с колички натруфени

обикалят площадно света.

Шадраваните  хвърляха струи

от сребро …  и от  суета

 

И следяха ги плахите старци.

И  от слънцето купили стаж…

Те от пейките литват  направо

към последния   божи етаж.

               

 

 

ххх

Тишина... Тишина ... Тишина...
Много близка и много далечна...
Като малкa фертилна вина
любопитствам над синята бездна.
И защо... На къде .. За къде..
Сняг ли духва... Засипва ли лято...
Всеки търси високо небе...
И накрая последният вятър.
Постинфарктвам .. Сега ... Докога..
Aкo утрото значеше нежност.
Всяка вечер донася тъга,
а тъгата е дълга надежда.

 

 

 

ххх

 

Такова слънце и звезди такива…

И всички искат да само първи.

А той захвърлен времето убива

в куплети от които капят кърви.

 

Не иска да участва в надпревари.

Един щурец със никого не спори.

Скрибуца просто песните си стари

и пред финала винаги е втори.

 

А всъщност пред финала е последен

и е прозрял във своята несрета,

че там от камъка съдбата гледа

с две цифри слепи помежду тирето.

 

 

ххх

 

Всички континенти  започват с буквата А

И само  Европа със  Е   -

Тя е…  Една и Единствена.

Кой я осъди  на  този ад

да бъде  не материк,  а  спасение.

 

Ако  човечеството

и е пришило крила

от свобода и нежност,

тя трябва да приласкава нищия,

да се грижи за нас.

Да  носи кошницата с надежди.

 

Малката тя  - между големите мечти.

Дали може да се вземе в ръце

 щом искат от нея

 всички  да  приюти

до изящното си сърце.

 

Невъзможно е...

Ако  искате  тя да оцелее

Ако не искате тя да се задуши

Някой трябва да извади костта от небцето и…

Ако иска да я спаси…

 

                                          ххх

                                        

                                        Не любопитствай Не разчиствай.

                                         Не мога   друго  да  ти  кажа…

                                         В живота има лабиринти

                                         и запечатани етажи.

 

                                         В  деня ни  тегнат много скрити

                                         неназоваеми пространства.

                                         Обичани…  неща убити…

                                         които са покрити с тайна

 

                                          За тях не пазим  документи

                                          Не вадим  екссертификати

                                          Те са кодирани в сърцето -

                                          неизличими експонати.

                   

                                           Не питай повече! Не трябва! 

                                           На всеки спомен слагам стража

                          

                                           И както винаги съм казвал.

                                           Не мога всичко да ти кажа.

 

 

 МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ

 

Там в Париж.И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
До червените твои коси.

 

Как ме гледаше ти. Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май -
              течеше край нас.

И по твойте коси.
                             По червените твои коси.

 

И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д,Орсе.
Не разбирах града... Не усещах града...
Само тези червени коси

И когато дъжда. Оня пролетен дъжд.
Над Париж отведнъж заструи.
Тръгнах горд като мъж. Със походка на мъж.
След червените твои коси.

 

И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда.... Всичко... Целият свят...
И червените твои коси!

 

 

ххх

 

Уморените коне ги убиват нали!
Аз съм коня простъргал копита.
Вяхме гриви... А сега, тук и там ме боли..
И за нищо фатално не питам..

Като всички препусках. Ускорено сърце.
Ек от шумни, звънтящи подкови.
Мойто име извикай. Мойто младо лице.
И при теб ...Без каишки и шпори..

Ех, как всичко се свърши… Ей така, отведнъж.
В кариер и галоп си отива....
Бях до вчера жребец. Днес съм възрастен мъж,
който крехкото време убива.

Пламен Панчев

 

 

 

 -------------------

Пламен Панчев е роден на 31 август 1948 г. в Разград. Завършил е ВИХВП – Пловдив, инженер-технолог, а по-късно Националната спортна академия. Работил е като професионален баскетболист и треньор на мъжкия отбор на „Лудогорец“. Бил е треньор и на националния юношески отбор. Майстор на спорта. Живее и твори в Разград. 

Автор е на седем стихосбирки: „Връхна нота“ (1987), „Все по-далеч от думата надежда“ (1994), „Тревожен хляб“ (1996), „Спиралата на спомена“ (1998), „Целувай ме, змия великолепна“ (2002) „Добро утро на залеза“ (2008) и „Среднощен реверанс“ (2014).

Превеждан на руски, английски, испански,сръбски, хърватски, турски, гръцки. Член на Съюза на българските писатели и на Славянска академия. Носител е на български и международни литературни отличия, между които награда от националния конкурс за поезия на името на Пенчо Славейков (2011), Специална награда от конкурса „Биньо Иванов“ (2013), Голямата награда от литературния конкурс „В полите на Витоша“ (2013), златен медал „Михаил Лермонтов“ на Московската писателска организация (2014), Втора награда от Втория национален конкурс за поезия „Николай Лилиев“  (2015), удостоен от Управителния съвет на Съюза на българските писатели с почетна грамота и знак „Златен Пегас“ за високи постижения в областта на културата (2015) , Съпътстваща награда от националния конкурс „Христо Фотев“ (2016).