Хекзаметри на паметта

23.07.2017

Стихове от Светлана Евдокимова

 

Светлана Евдокимова е поет и литературовед. Родена е в Петербург, живее и работи в Провидънс, щата Роуд Айлънд. Публикувала е стихове в списанията „Нева“, „Звезда“ и „Северна Аврора“. Автор е на книги за Пушкин и на многобройни статии за Чехов, Толстой, Достоевски и Гогол. Доктор на философските науки, професор по славистика и компаративистика в университета Браун, САЩ. 

 Л. Д

 

                      ПИСМО НА ЕМИГРАНТА ОТ РОДНИЯ МУ ГРАД

 

Ще попиташ какво правих в този далечен град, дето

всичко тъне в чернилка и в дъх на бензин изгорял,

дето тежките злобни врати блъсват право в сърцето

всеки пътник в метрото, реката вони на отходен канал,

а комарът, объркал сезона си, стръвно нахлува

през декември и хапе в тропически топлите стаи, пък вън си е студ,

дето всъщност човекът ни рубла, ни долар не струва

за незнайното, младото племе, а старото вечно се гърчи от срам и от смут.

 

И съвсем не е нужно дори да припомняме тежката смрад

на пикня из кьошета и подлези в зимния хлад,

и очите присвити, и сивите боти, костюми, палта,

и че всичките котки там също са сиви в нощта,

и че къщите – гъбки с подрязано пънче – са мръсни, червиви,

да, фасадите, вярно, поне те са много красиви,

и музеите, рибките, лете – лисиците в храстите, вирът,

но през зимата – нищо и никакво... Да, да, театър, но туй

няма смисъл – та всички звезди често в САЩ гастролират,

в „Метрополитън“ пее Нетребко – иди и я чуй;

за какво да летиш, или, щом си решил, по-добре във Париж –

поживей на Монмартър, отгоре града в пъстротата му виж.

 

Аз поскитах из руските гробища, буйно обрасли,

всички гробове – къщи мечтаещи – дремят из меката пръст

немузейно, нестройно, тук – пейка и ястия разни,

и бутилка – на вилата сякаш, интимно. Поникнал е с бъз.

Ни некропол, ни парк, ни музей е – във странен уют

си съжителстват всички, което направо покъртва.

Пер Лашез, Сан Микеле са същ побеснял Холивуд

във сравнение с руското село от мъртви.

Никой няма кураж и не иска да бъде в цял ръст извисен:

тук Петров, по-нататък е свит

някой друг, „от живота до смърт отегчен“,

немец явно, с фамилия Шмидт.

 

Колко улички глухи изръшнах и скрито

зад огради прониквах без страх – като дух,

гледах същите сгради, похлупени сякаш със старо корито,

странни стъпки отекваха, тях разпознавах по слух.

 

Петербуг, мой заварен, далечен мой брат,

твойте гени долавям в пресечки, градинки, табели,

а петната на твойте площади ме връщат назад

чак към детството, дето чугунени кончета звънко препускат, а залци от френски франзели

ми засядат на гърлото чак, твоя профил и мирис познавам –

с черно млято кафе есента ме свестява.

Имената на твоите улици знам наизуст,

Питер, синя вода в твойте жили тече – ти си чужд

и си мой, и даечен, и роден. Със странни черти –

като бръчки – фасадите скръбно мълчат,

ала пулсът ти син ми подсказва, че ти

си ми брат, си ми брат, си ми брат, си ми брат.

 

 

 

ЗА ЛОШОТО ВРЕМЕ

 

Небето днес е гнойно и подуто –

туберколоза. Няма как да спре

да храчи, с пристъпи да кашля люто,

да се задъхва, сякаш ще умре.

 

Самата медицина е смутена –

светилото отгоре си мълчи.

Придворни лекарю, о, мъдри Авицена,

спаси небето, лек ми посочи!

 

Би бил полезен топъл южен климат,

такъв – за бани слънчеви от май

до август: Рим, Багдад го имат

и Ялта също, Баденвайлер и Момбай.

 

О, хайде оздравей, небе! За тебе

се моля! Дишай и се ободри...

Но то въздъхна немощно: „Ich sterbe!“

и светлината трепна и се скри.

 

Небето свъсено и мрачно чеховее.

Човек пред него е нищожна твар!

Туберколозен залез аленее.

Шампанско да отворим, пък макар...

 

 

 

ПРОКЛЕТИТЕ ВЪПРОСИ

 

Аз не зная защо всички жерави литват на юг

и снегът се топи, и животни се раждат в хралупа,

и – ютии чугунени – облаци тегнат без звук,

у Моне пък тревата е с вид на спаначена супа.

Аз не зная къде има път и къде е тъма,

а кога се разплождат козите – дори не гадая,

и че може би някога там – край река Колима

са умирали хора – мъже и жени – не, не зная.

И защо на небето блести онзи яйчен жълтък,

и в парижко-миланско-ню-йоркските старчески жили

електрически ток преминава и в жълт полукръг

осветява витрини и мостове, дворчета, вили.

Аз не зная причината, също не зная защо

вечно жертви поглъща морето, без те да му втръснат,

а пък буренът тлъст избуява и с всяко листо

праща вест, че напролет тук мъртвите пак ще възкръснат.

Безнадеждни и празни „защо“ – есен, пропаст, табу,

от дете си ги спомням – ненужни, мъчителни, гадни,

като крави мучат всички техни въпроси на „у“,

като гладни оси те връхлитат – нахални, досадни.

 

През прозрачния въздух личи само синият цвят.

Трудно отговор май ще дочака смиреният Клавдий.

Красотата покорно спасява размирния свят.

Дорде бие, сърцето все търси най-святата, истинска правда.

 

 

 

 

ХЕКЗАМЕТРИ НА ПАМЕТТА

 

Търсим ли времето днес, е добре паметта да напрегнем,

иначе всичко се губи и – млад елен сякаш – побягва.

Пес из скалите напразно го гони, но то ще изчезне

както оназ костенурка, Ахил дето тъй и не смогва

да я догони, при все че е уж бързоног и коварен.

Не Хераклит, всеки може в реката два пъти ще влезе,

ала водата, изтекла преди, той не ще да намери.

Пак пълноводна ще бъде реката, но някак по-друга,

като лале яркоалено, многоезично, чиято

грудка поне отначало е имала вид на смокиня.

 

Слънчево зайче, опитвам се вярно във тебе да вникна:

знам, ще успея, защото душата назад все я тегли.

Аз много повече искам не раят блажен да се върне –

раят изгубен – а нещо небивало, ново и ведро.

 

 

 

 

НА СИНА МИ

 

Искам с теб да поговоря днес.

Кабели, антени – не такава

връзка имаме и всяка вест

между нас не с думи се предава.

Мислите ни повече тежат

и звучат чепато до полуда.

Вавилон е мит, погребан свят.

Забрави какво е сторил Юда.

Думи, думи, думи са това –

елементи от конструктор „Лего“,

спящ фенер над морната глава

на бездомник, сгушил се под него.

 

С кулата ще рухне твойто детство,

ще се разлети и ще се смачка

и ще ти остави във наследство

спомени, но те не са играчка,

нито думи – а сърдечен пулс

и душевен, в морз потракващ, ритъм.

Чувствата ти – те са твоят плюс,

с мислите ги пращай да се скитат.

 

Има начини да си щастлив,

но те моля в тайната да вникнеш:

нужно е най-вече да си жив,

само гледай с болката да свикнеш.

 

Превод от руски Людмил Димитров