Книга надзърване към чудното село Драганово

01.03.2018

Поетът и преводач Румен Стоянов събра в книга поместния говор на родното си селище

 Възхвала на поместните говори

По време на турското присъствие/съжителство/владичество/робство, ощастливявало ни в продължение и протежение на едва половин хиля- долетие, въпреки бащинските грижи на падишаха, условия за пълноценно развитие на езикознанието няма/ме. Че и от къде? В кои османски висши училища да следваме тая наука? Нейсе. Ала тогава, край чалмоносците, за- почва обособяването на книжовния новобългарски език. За 68 години оте- чеството милодраго (1877–1945) преживява пет войни: Освободителна, Сръбско-българска, Балканска, Междусъюзническа, Първа световна, Втора световна.

Най-меко речено, предходилото ги бездържавие, а сетне и всена- родните кървави усилия за обединяване на земите и людете ни възпрепят- стват успешното, сиреч равноправно, равнопоставено, изковаване на кни- жовния език: в него заляга явен и крещящо несправедлив превес на източ- но-среднобалканските говори в ущърб на останалите, най-вече югозапад- ните. Понятно: родното любословие съвсем малолетно, прохождащо било, пък трябвало да решава един много сложен въпрос, какъвто е изковаването на литературната словност. И грешките са може би неизбежими: общона- родният устрем да събрем земите и човеците си поглъща вниманието и при тия обстоятелства езиковата цялост остава пак на заден план: люти битки се водят, кръв щедро се лее, не са години за филологически умишления. В това състояние заварва ни славният и героичен 9-и.

Когато другарята бързешком и бързешката (наши мъже воюват, даваме 30 000 убити), в мътна вода се лови едра риба, провеждат своята кривописна промяна, изхвърли- ла кръстоносния знак ѣ, унизително, злодейски туряйки милионите екавци под якавците, внася още по-ярка неправда в книжовния език. Нашите прекрасни, преобилни местни говори са яко загърбени тоже по идеологически причини: според марксизма-ленинизма работничество- то, пролетариатът е челният отряд на обществото, селяните притежават средства за производство (ниви, гори, ливади), та бидейки собственици, остават на заден план, а с тях и говорите им. От това партийно станови- ще губи националната книжевност, българщината. Из диалектите има хи- ляди, хиляди красиви думи, изрази, които биват пренебрегвани, оставени единствено там, не приобщавани към официалната словесност, на тях се гледа сякаш са нещо втора ръка, още повече щом мнозина селяни не искат да влизат в принудителните кооперативни стопанства. Поместните гово- ри са дело предимно на селяни, а и как инакояче, като през 1944 г. над 70%  от населението е селско, а турим ли градчета с бит почти селски, мигар ще славим диалектно партията, комунизма, великия Съветски съюз, Бащата на народите?

Социалистическият реализъм, по-скоро догматизъм, с вносните предписания, тоже допринесе за неприязънта към тия говорения. Общественият строй, натрапен с Червената армия, се променяше, включително отношението към поместните говори: те ставаха предмет на много- бройни проучвания, извършвани от подготвени учени. Ала тия изследвания не целяха да вливат каквото и да било в общонародната словесна съкровищ- ница, предназначението беше за съвсем тесен кръг люде, дори за институт- ско употребление, дълбоката пропаст между поместни говори и книжовна реч стои непокътната до ден днешен, а вероятно и завинаги.

Подир тоже славния и героичен 10-и отпаднаха всякакви ограничения как да творят поети, писатели, но постарому не присягаме осезателно към онуй благодатно бранище. Причините:
         
           v Унаследено високомерие, че местни говори не могат, не бива да под- хранват високословие.
           v Срам у пишещи да не простеят: в очите на снобарията, която гнусливо бърчи нос пред според нея селяндурщини.
           v Мързел. Обидно е, но трябва да призная: българските словесници сме езиково много, много лениви (оти да преобръщаш обуквени слоеве, шопът е отсъдил дважди: най мразим да мислим, оти се потим; я кога ми се приработи, легам и чекам да ми мине).
            Защо да се туташ с тая времеядка занимавка, дорде ти се халосваш по нея, други бичат хартиени произведения, отличия, пари, да не съм аз будалата, чопвай наготово и толкоз. Комуто се види пресилено твърдението ми, нека премисли какво правят западняци с измите, латиноамериканци с новата повествователност.
            v Бестселърщината, неистово диреща големи тиражи, преводи, бяга като дявол от тамян да употребява думи, техни съчетания, които биха затруднили прехвърляния в доходоносните, мечтани другословия, защо си търсиш белята да затрудняваш издатели, преводачи, редактори, чи- татели, кой ще си блъска блъските над твоите писания, карай по царския, всяка отбивка е гибелна за преследването на големи количества финикийски знаци.
            v Най-важно: липсата на каквато и да било езикова политика у нашите общественици, управленци. (Езикова политика ли, туй пък що е?) Ха, че от нея как бе, как ще краднат и ако все пак нещинко гушнат, то ще да е смехотворно малко, зарежи я тая, нали всички говорят български, пе- чатат се книги, вестници, учебници, даже судоку, какво повече, зарежи я тая, ей ги къде-къде нам по-изгодни политики. Народът мъдро е казал: „Имаш ли цел, път ще намериш.“ А ние, личности, общество, учреждения, държава изобщо не си поставяме за цел да черпим от местните говори с оглед обогатяване книжовния език.
           
               Разбираемо: това изисква трудене, а преди него: друг подход към тях. Отлично помня Възхвала на поместните говори 9 как, следвайки българска филология в Софийския университет, професорята наставляваха, че езикът се развива по свои закони, човеци не можело да се месят. А по същото време во Скопие майсторосваха язикот, сиреч бъркаха му се и още как.
             У нас между управленци и езиковеди съществува безгласна договореност: вие учените няма да ни давате акъл какво да правим с езика български, в замяна ви предоставяме пълна свобода с него да се занимав(к)ате не като с общонародна безценност, а като учрежденско средство за вътрешно израстване и оправдаване на бюджет.

 Стожер

Мен милото, мило още и драго Драганово е разположено 14 километра североизточно от Горна Оряховица, върху десния бряг на Янтра и под една дълга хълмиста гънка, нея географическата наука зове Драгановски рид. Благодарение на свои будни люде това забележително селище има отпечатани девет (!) краеведски книги, обхващащи неговия път през хилядолетията, от предисторията до наши дни: Илия Гогев, Петър Иванчев, Елена Бонева (по времеви белег предхождат ги, ала неиздадени, Рашко Марков, Борис Каменов) обичливо са издирили, осмислили множество ценни сведения за развитието му, някои от които будят почуда: село с две банки, негови.

Случки от живота му описват и печатат, включая из столични вестници, Тодор Бочев, Иван Коларов, Денчо Куцаров, Тодор Атанасов, Илия Гогев, Петър Иванчев, Никола Чолаков, Илия Тихов. Разподобени по за- дълбоченост и обем родови проучвания, а и спомени, се дължат на Илия Гогев (за три рода), Григор Бялков, Петър Иванчев, Цони Гацов, Илко и Петър Боневи, Кр. Ениманев, Ангел Шишков, Георги Стамболиев, Петър Попов, Георги Калицов, Петко Атанасов, Любен Хубев, Илия Хайлазов, дори в Съединените щати: Росен Николов, Майкъл Иванов, Димитранка Суванджиева Гарднър. Драгановският говор е предмет на бегло внимание в дипломната ра- бота (1945) на завършилата Софийския университет „Свети Климент Охридски“ Дарина Тошкова „Етнографско изследване на с. Драганово, Горнооряховско“, 346 с., РКС 93: в две страници тя отбелязва слова, без да обяснява техните значения.

Думи извадих от друго „Етнографско изследване на село Драганово, околия Горнооряховска“, дипломна работа на Славка поп Маркова, тоже Софийски университет (1947), с. 330, РКС 189. Най-много думи намерих в първото (1941) от трите проучвания: „Етнографско изследване на село Драганово, Горнооряховско“, дипломна работа на Вера Л. Тошкова, Софийски университет, 334 с., 31 собствени ри- сунки с туш, РКС 176, погрешно заведена в справочника Тошева: на заглавната ръкописна страница е Тошкова, пък и Тошеви няма в Драганово. Петър Иванчев, писател, поет, преводач, съхранил е тоже думи, предоставени в читалище „Съединение – 1888“, тях също прегледах и каквото ми липсваше допълних: „Диалектен речник на редки, остарели, турски, чужди и местни думи от с. ДРАГАНОВО, В. ТЪРНОВСКО“ (1999).

Илия Гогев, писател, в „Драганово, село на градинари и поети“ (Св. Евтимий, Патриарх Търновски, 2000), „Драганово – летопис на едно будно Стожер 11 село“ (Абагар, 2003) е приютил тамошни слова и направеното също ми бе полезно. Покрай изненадващо обилната писмена документираност на едно село ще упомена и работа, нямаща нищо общо с езикознание. Сторвам го с оглед да стане тя достояние обществено и някому да послужи за нещо, а не само да отлежава в читалището, гдето оставих преснимък: „Санитарна анкета на село Драганово, окол. Гор.-Оряховска, обл. Плевенска“, машинопис, декември 1941, с. 63, изготвена от кандидат лекар Спиридон п. Христов Чучков.

Бъдещият баща на проф. д-р Виктор Чучков, преподавател в Националната музикална академия и председател на Съюза на българските композитори, защитава труда в Софийския университет, по-точно пред Хигиенния институт на Медицинския факултет. Словата, които не съм записал аз, ги оставям такива, каквито са: без или с отбелязано ударение, придружени от примери как се използват или без тях. Доста словооблици приобщих не поради тяхното значение, а щото документират местен гласеж: как някога драгановчани са произнасяли тия думи. Кога учех за студент в Софийския университет (от чуждоугодници преименуван в държавен, ибо задължителният повик беше равнис по СССР, а там имаше Московски държавен университет, ка щяло да изостанем в май- мунясването), през летата на 1963 и 1964 вместо на селскостопанска бригада ходих на експедиция по топонимия, ако и да следвах друго, та се присламчвах о българисти, в качеството ми на бивш такъв: приеха ме в българска филология, а се прехвърлих в новооткритата (1961) испанска.

Преподавателят Борис Симеонов обучаваше бъдещите участници в събирането на топоними как да го вършат из различни краища. И барабар Румен с експедиционисти попаднах в най-западната точка на България, зад Гюешево. Подир месечен престой, отчитайки благородното социалистическо съревнование, оказа се, че нашата двойка е донесла най-много названия. Бря.

И за награда следващото лято ей сгода моя милост да избера село. Така отидох в далечния изток: до устието на Камчия, с друга колежка. Па видях Лонгоза. Обаждам предходното, защото по него време наумих да заничам по-инакояче в словесността на чудното село Драганово. Нали съм тутав и бутав, нужни ми бяха 54 години, че да отпечатам спастрените думи, изрази, гатанки, пословици, поговорки, а край тях и някоя приказка, песен, обичай.

Огромното бавене дължа отчасти на обстоятелството, че с петкратни престоя изживях сборно 18 години в Латинска Америка, поради което настоящият свод оставаше все на заден план. А и постоянно ме затискаха писателско-преводачески занесии, та не опирах до говора ни. Ала се многократно убедих, че в езиково отношение Драганово е брашнян чувал: върна ли се дори за три-четири дена, заговоря с тогова, оногова и хоп, току ръсне мен непознато думиче.

Така обемът на словника набъбваше, обаче си рекох: тая край няма, ще облека все по-близкия дървен балтон, поетически речно ще пукясам и тоя целият сбор, дето няма кой друг да го направи, оти умряха старите драгановчани, младите са телевизионно зависими, тоест езиково уеднаквявани, обезличавани, затуй от них няма какво да науча.

Погледнат чрез въпросното събирателстване, аз баберкувах: всеки усопш мой съселя- нин отнася/ше със себе си от мира сего безценни късенца из прекрасното ни словно богатство. И на мен, по милост Божия, съдено е било да съхраня кое-що, оцеляло от многотията. Предлаганите страници открехват пролука тясна, местна, към несметната, велелепна и безценна съкровищница на ези- ка майчин, още бащин.

Не възнамерявам да подхвана етимологически търсения, понеже нямам време за такива крайно привлекателни занимавки: целта ми е само да обнародвам от мен спастреното в протежение на десетилетия, а тълкувания оставям за по-млади. Даже кога бивах из латиноамериканските покрайнини на България, пак, четейки на испански, португалски, каталонски, български, в паметта ми изплаваше я дума, я израз от Драганово и съм си ги отбелязвал, сиреч родният говор ме съпровожда/ше винаги, в отечеството и вън от него. Той подхранва моите поето-писателско-преводачески деяния, затуй искам да му отдам почит с настоящите страници.

Впрочем тоя речник разкрива в каква среда са първем очи отворили, израснали влюбените в родната ни реч омайна, сладка Асен Разцветников, Камен Зидаров, Владимир Русалиев, Георги Бонев. По размер трудецът мой далеч надхвърли очакванията на дълготърпе- ливия съставител и е изява на дълбоко, искрено сполай: още не припарил до езици, чийто брой е тринадесет, аз говорех по драгановски, той е моята златна люлка в необятието на великия български език.

Неслучайно се дума: каквато го залюляла, такава го отвяла: срещна ли дума, изказ в наш поместен говор, едва ли не инстинктивно се питам има ли ги в Драганово или как биха го там рекли: неговата първосданна и основополагаща съкровеност ми е стожер в зърнодайния харман на отечествената словност. Нека езиковеди оценяват драгановската изказност, моята задача е да им я отчасти покажа, доколкото успях да опазя нещо от безжалостната уравниловщина, която помита народния езиков гений.

Книгата е само едно надзърване към чудното село Драганово. В него са дошли преселници и доне- сли свои думи, ала много слова, заварени, водят към глъбините на време- то: къде ли другаде може да препращат кèмбел (пеперуда), шувàда (мидена черупка), скап`у ри (врабци) и пр.? Не по-малка изненада буди уйг`у рин (зъл, свиреп, кръвожаден човек): как е могъл да оцелее до ХХІ век спомен за общуване с една от прабългарските народности, чиито потомци – със същото Стожер 13 име – днес обитават... Североизточен Китай, уйгурския автономен регион Синдзян (площ 1 660 000 кв. км., според едни източници 20 000 000 души, според други много повече)?

Езиковедци могат да установят коя от къде е в тоя кът на Дунавската хълмиста равнина, населен из памти и не знам ти века, за което свидетелстват археологически останки. Не възнамерявам тая книга да бъде научна работа, до каквато бих мо- гъл да я подоближà: тя е обяснение в обич към родно място. Затуй нарочно избегнах поотделното обособяване в раздели по думи, изрази, поговорки, пословици, приказлета, както би следвало да постъпя, ако вървях по утъп- кания път. Но аз искам любомъдрият читател, разлиствайки настоящите страници, да бъде изненадван (дано приятно), сиреч да не знае предвари- телно какво ще му попадне пред очите. Включил съм някои другадешности, попаднали ми случайно, и съобра- жението ми е, че може би никой няма да ги скрепи връз хартия, та ще из- чезнат безследно, което би било загуба, нищожнейша, но загуба, що да не я избегна като ги тук милозливо подслоня.

Топоними отминавам: Илия Гогев похвално ме изпревари, у него са над 300 (включая имена на чешми, пътеки и други малки обекти), не обнародва- ни. Също и прякори: спастрят ги той (към 200) и Анка Грошкова. Избягвам естественото за моите съселяни потъмняване на неударени гласни: искам онова, което употребяват в своето общуване, да стои по-бли- зо до общобългарската книжовност, с оглед нещичко от него тя да възпри- еме, а не да го нарочно затварям само в землището му. Примерите от „Песенна съкровищница“ (Петър Иванчев, изд. „Фабер“, 2005) давам както ги видях в сборника, без правоговорни ударения. Където съм могъл, добавям пояснения относно значението на думата, щом то не е достатъчно ясно. Заобикалям турцизми, които са общоизвестни (аба, адаш, адет) в стра- ната, областта, но все пак оставям някои, понеже без тях картината ще бъде съвсем невярна.

Краткото изследване „Унгарски думи в говора на село Драганово, Великотърновско“ привеждам както го четох в научна конференция (Софийски университет „Св. Климент Охридски“), а после излезе в списа- ние „Хемус“, Будапеща. Моите съселяни (а и не само те), нека бъдат живи, здрави, са критикари люти. Настоящият справочник предоставя обилна възможност да отсъж- дат за думи, изрази „Не е тъй, аз го знам еди как“. Възраженията са неизбеж- ни: едно и също слово бива изричано различно. Строго погледнато, моя смиреност едва ли е най-подходящият да струпа включените слова: завършил съм в Карибието испански език и испаноаме- риканска и кубинска литература (Хаванския университет), а от Драганово са излезли доста българисти, воглаве с проф. Христо Първев, но в крайна сметка все някой трябваше да свърши тая работа и сторих каквото можах.

Благодаря (включително на Народно читалище „Съединение – 1888“) на всички ония, които са ми някак помогнали в надхвърлилото половин век събирачество, дори без да си дават сметка, че с него се занимавам: чуя от уста им дума, изказ, па ги сетне отбележа. Да не забравим и покойните дра- гановчани, създали, обогатили, опазили говора ни: Бог да им прости грехо- вете и упокои душите.