Съветската шпионска мрежа в България

19.06.2018 6

Разузнавачи, шпиони, симпатизанти, присъдружни елементи

Откъс от "История на БКП - 1919 - 1989" на проф. Никола Г. Алтънков

Отечественият фронт, на вид неформална организация в опозиция на власт­та, фактически се ръководи от Москва и служи като проводник на съветските интереси в България. Легацията в София, съветското консулство във Варна и търговските представителства в страната служат като връзка и извор-дос­тавчик-получател на шпионски и политикоинформативни съобщения (и средства!) за положението в България, духа на армията и настроението сред народа.

Постепенно Отечественият фронт се легализира, без да е формално признат от властта, и през 1944 г. представителите му установяват връзки с регентите и министрите. С течение на времето се създават връзки в армията главно чрез левичарски настроени запасни или действащи офицери и бивши дейци на Военната лига. Особено активни са запасните полковници Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които са опитни конспиратори с два успешни пре­врата зад гърба си. Симпатиите на К. Георгиев към СССР са известни: една от първите стъпки на деветнадесетомайците от 1934 г., когато той е минис­тър-председател, е признаването на СССР и установяване на дипломатически отношения.

Някои от запасните офицери са пряко свързани със съветското разуз­наване. Такъв е генерал Владимир Заимов, който е разкрит като съветски шпионин (кодово име Азорски), осъден на смърт и през 1942 г. екзекутиран за шпионаж и предателство. Неговият арест води до разкриването на цяла верига от съветски шпиони в няколко страни, арестуваните са повече от 40 души.

През пролетта на 1942 г. Държавна сигурност с помощта на немското Гестапо разкрива и разбива важен съветски шпионски център с разклоне­ния в Чехословакия. Замесена е съветската легация в София, БРП и кому­нистически нелегални групи в Чехия. В центъра на конспирацията е генерал Заимов, който е арестуван на 22 март 1942 г. Той е син на Стоян Заимов, революционера от Априлското въстание от 1876 г. Генералът е важна фигура във Военната лига и неин председател през 1935 г. През същата година и той е участвал в замисления контрапреврат на Дамян Велчев. Бил е арестуван и съден, но освободен поради липса на доказателства. По същото време – спо­ред материали от съдебния процес срещу него – той се е свързал със съвет­ски разузнавачи и е започнал да работи за СССР. Чрез връзките си в армията е могъл да достави важни материали за състоянието на българската армия и шпионските му връзки са продължилр дълго време – повече от 6 години.

Задграничното бюро на БРП също е било във връзка със Заимов и е из­ползвало радиопредавателната му станция за връзки с местните комунисти. Практиката на съветското разузнаване показва, че – може би необичайно за традиционните шпионски и разузнавателни похвати – легацията в София, която е центърът на разузнавателните мероприятия в България, е работела на равна нога с местните комунисти, както и със специализираните вербувани шпиони. Гестапо е знаело за съществуването на шпионския център далеч пре­ди арестите на Заимов и помощниците му в България и Чехословакия, но ги е използвало за снабдяване на съветското разузнаване с фалшива информация.

Арестът на генерал Заимов става по настояване на цар Борис, който съ­щия ден се среща с Адолф Хитлер. Смята се, че монархът е желаел да използва този случай, за да покаже на фюрера размера на проруските симпатии сред българския народ и по този начин да отслаби натиска на германците върху България за по-мащабно участие във войната.

Пред следствието се установява, че генерал Заимов е получавал редов­но суми от съветското разузнаване, възлизащи на над 300 000 лв. Заимов е изправен пред военен съд, осъден на смърт за шпионаж и разстрелян на 1 юни 1942 г. През 1964 г. съветското правителство го награждава посмъртно с орден „Червено знаме“, а на 30 май 1972 г. за проявена „смелост и героизъм в борбата срещу фашизма“ през Втората световна война генерал Владимир Заимов получава посмъртно званието „Герой на Съветския съюз“.

Активните деятели от българската група на генерал Заимов са неговият сестрин син Евгений Чемширов (с шпионски псевдоним Хедрал), инженер Никола Белопитов (Драмин), Георги Ковачев, Тодор Прахов, журналистът Генчо Попцвятков (Бутон), Янко Янков, Юстин Пеев, Димитър Дарвин, Митю Шивачев, Николай Петров, Георги Енев (Алеутски) и други. Във Варна работят – също във връзка със съветското разузнаване посредством генерал Заимов и секретаря на съветското консулство Плакунин – българите Никола Василев, Янко Георгиев, Стефан Вълков, арменецът Арам Хаджолян, руснакът Бениамин Дубавицки, Софка Дилянова, Моис Мамуш и други, между които и синът на Заимов, подпоручик Стоян Заимов, който служи в Шумен. Техен ръководител е Пантелей Сидеров. В Румъния шпионира бъл­гаринът Пехливанов, който предава сведения за петролните извори в Плоещ.

Но групата на Заимов не е единствената, която работи за съветското раз­узнаване. Димитър Ананиев, съден през1925 г. заедно със Станке Димитров (Марек) и Петко Напетов по т.нар. процес „Чеката“, е активизиран по време на войната и формира своя шпионска група под ръководството на съветски­те военни представители в България Савченко, Дергачов и Ал. Яковлев.

Меродавна документация относно българия вербувани от съветските разузнавателни служби преди 9 септември 1944 г., е изнесена от БАШФ и Антон Тодоров (вж. библиографията). Следващите страници са взети от техни изследвания, както и от други извори, споменати в бележките.

Любен Лукаш, брат на генерал Константин Лукаш, който става начал­ник-щаб на 6 август 1941 г., е съветски агент. Братята Лукаш са и много близ­ки до Двореца. Генерал Иван Маринов (1896–1979), военен аташе в Париж след 19 май 1934 г. и командир на V армия в Битоля през войната, става ми­нистър на войната в правителството на Константин Муравиев. Той също е свързан със съветските служби. Участва в преврата на 9.ІХ.1944 г., макар че е министър в току-що сваленото правителство. Става главнокомандващ на българската армия, след това заминава пак като военен аташе в Париж. Такъв е и майор Стефанов, военен аташе в Букурещ.

Запасните полковници Кимон Георгиев, Кирил Станчев, Дамян Велчев и майорите о.з. Стоян К. Трендафилов, Владимир Стойчев, Крум Лекарски и Тодор Тошев, които извършват преврата на 9.ІХ.1944 г., са свързани пряко или косвено със съветските служби.

Има множество агенти в полицията и в българските разузнавателни служби. Между тях е Янаки Почеканов, служител в полицията и състудент на Никола Гешев. Той е племенник на Тодор Самодумов, наречен „суперре­зидента“ на съветското разузнаване. Никола Гешев, началникът на отдел „А“ в Дирекцията на полицията, изглежда, е бил наясно с принадлежността на тези хора, понеже има сведения, че той ги е използвал за свои цели.

Софийският адвокат Александър Пеев (Боевой) е съветски шпионин – резидентът на съветското военно разузнаване в България – и води група (Пеев–Никифоров), която действа в подкрепа на съветската армия. През 1939 г. той посещава Съветския съюз, където се запознава със Станке Димитров – Марек. Той го свързва със съветското военно разузнаване, кое­то го вербува и му дава псевдонима Боевой. Формираната от него нелегална разузнавателна група снабдява съветските служби с важни сведения за пла­новете и действията на германските войски в България.

Чрез сътрудника си Александър Периклиев той събира сведения и от Германия, а чрез връзките си с началника на генералния щаб генерал Лукаш, началника на Втора армия генерал Марков, дивизионния командир полковник Стефан Димитров, генерал Стойчев, о.з. полковник Е. Василев и депута­та Говедаров редовно снабдява съветското разузнаване със сведения от поли­тически и военен характер.

Както и в случая с генерал Заимов, Боевой попада в обсега на Гестапо, което засича емисиите на неговата радиостанция в София и свива обръча около разузнавателната група. Радиооператорът е арестуван и прави пълни разкрития. На 15 април 1943 г. конспирацията е разбита и членовете ѝ са арестувани. Александър Пеев и другарите му Иван Владков и Емил Попов са осъдени на смърт и на 2 ноември 1943 г. са екзекутирани в Софийския централен затвор.

Съветското правителство награждава Пеев посмъртно с ордена „Ленин“. Негов братовчед, който също съдейства на групата, е дипломатът Янко Пеев (кодово име Тан). След като е бил пълномощен министър в Кайро и Тирана, през юни 1942 г. той е изпратен като посланик в Япония. Между сътрудни­ците на съветските служби има и други дипломати. Някои от тях работят в чужбина, други са в Министерството на външните работи.

Съветски агент е бил и генерал Никифор Йорданов Никифоров с псев­доним Журин. Роден през 1890 г. в гр. Елена, завършва Военното училище и участва в Балканската и Европейската война. Назначен е за съдия, после за прокурор при Софийския военнополеви съд в периода 1920–1923 г., впо­следствие оглавява Русенския военнополеви съд. От 1925 г. е председател на Главния военен касационен съд, началник на военносъдебния отдел на во­енното министерство. През периода 1937–1943 г. е член на Висшия военен съвет.

Завербуван като съветски агент, става заместник-ръководител на разуз­навателната група на Александър Пеев (Боевой). Чрез него ГРУ получава важна информация за заседанията на Висшия военен съвет при военното ми­нистерство, както и данни за състава на немските и българските войски, тях­ното въоръжение и дислокация, за немските самолети и летища в България, както и за охраната по Черноморието. През април 1943 г. след провала на групата е уволнен от армията, но не е съден. След 9 септември 1944 г. е арестуван, но скоро е освободен. По-късно е репресиран покрай делото на Трайчо Костов и е изпратен в лагер. След Априлския пленум на ЦК на БКП е реабилитиран. През 1966 г. е награден със съветски орден „Червено знаме“ и български „Народна република България“.

Присъствието на разузнавателните служби на СССР в България дати­ра още от началото на 20-те години на ХХ век. През първите години след Европейската война в страната работят РУ РККА (военното разузнаване на Работническо-селската армия, по-късно назовавана Червената армия), ИНО ОГПУ (външнополитическото разузнаване на Държавното политическо уп­равление) и ОМС (секретната служба на Коминтерна).

ОГПУ/НКВД, зловещата и всемогъща репресивна организация, има своите разклонения и агентура в България, както и службата на Коминтерна, която осъществява пряка връзка между Изпълкома на Коминтерна, Задграничното бюро на БКП/БРП и партийните организации в страната, но големите успехи на съветските служби на Балканите и специално в България се дължат на военното разузнаване.

Б. Я. Шпак (Базаров), Х. И. Салнин (Осип), С. Г. Пупко (Фирин) и Б. М. Иванов (Краснославски) са нелегални резиденти на РУ РККА (военно­то разузнаване/Четвърто управление), които работят в България през 20-те години на миналия век. Между 1935 и 1944 г. на работа в легалната резиден­тура на съветското военно разузнаване към легацията в София и консулство­то на СССР във Варна са: И. Ф. Дергачов, Я. С. Савченко, К. Ф. Винокуров (Виноградов), В. Т. Сухоруков, И. А. Иконников, А. И. Бенедиктов (Хикс), И. С. Плакутин (Укротител), Л. А. Середа (Зевс), С. Д. Зотов, Г. Я. Горбачов.

През юли 1934 г. България установява дипломатически отношения със СССР, а съветският пълномощен министър пристига през ноември. Два ме­сеца по-късно се създава първата легална резидентура на НКВД в София. Резидентът има прикритие като втори легационен секретар, а помощникът му е технически сътрудник (радист). Първият легален резидент на външно­политическото разузнаване е Василий Терентиевич Яковлев, който пристига в София през март 1935 г. Той е отзован в Москва във връзка със скандала с пълномощния министър Фьодор Разколников, който след отказ да се завърне в СССР през април 1938 г. заминава в Париж. В. Т. Яковлев преживява ре­пресиите от 30-те години на ХХ в. и след Втората световна война е резидент в Австрия.

Друг служител на външнополитическото разузнаване в София – Василий Путин, успява в края на 30-те години да вербува агент в японското посолство в София и чрез него да се добере до японски тайни шифри. Благодарение на това в началните месеци на руско-германската война СССР успява да де­шифрира част от дипломатическата кореспонденция между Токио и Берлин. В. Путин е в ГПУ от 1921 г. и преди пристигането си в София е работил под прикритие в Китай и Монголия.

На 5 септември 1944 г. Дмитрий Яковлев, съветникът в съветската ле­гация в София, връчва на министър-председателя Константин Муравиев официалното потвърждение, с което СССР обявява война на България. Това фактически е Дмитрий Георгиевич Федичкин (Яковлев), резидентът на НКГБ у нас. Работил е за съветското разузнаване в Китай (Манджурия), след това в Естония, Полша и Италия. Под прикритие като втори секретар в съветската легация в Рим, той сменя на същия пост Павел Журавльов, който още през 1934 г. е успял да вербува като „агент за влияние“ Иван Стаменов, третия ни секретар в българското посолство в Рим, който от 1940 до 1944 г. е наш пълномощен министър в Москва.

Същият този Федичкин-Яковлев пристига на работа в София през но­ември 1943 г. в изпълнение на новите директиви, изготвени от Всеволод Меркулов, министър на Държавна сигурност на СССР. Задачите са изясня­ване на вътрешнополитическата ситуация в България и позициите на отдел­ните политически групировки в страната. През зимата и пролетта на 1943–1944 г. Яковлев, съвместно с пълномощния министър в София Александър Лавришчев, осъществява срещи в курорта Чамкория (Боровец) с редица политически дейци от опозицията, между които Никола Мушанов, Никола Петков, Атанас Буров, Димитър Гичев, професор Петко Стайнов, митропо­лит Стефан и др. Повечето от тях са евакуирани в курорта след бомбарди­ровките от януари 1944 г., а някои имат и вили там. От друга страна, майор Георгий Горбачов, който работи за съветското военно разузнаване, прави сондажи с военни дейци от кръга „Звено“ и с бившата Военна лига за осъ­ществяване на евентуален военен преврат с помощта на съветски военни части. Чрез тези връзки съветското ръководство в Москва получава далеч по-достоверна информация от България от онази, доставена по каналите на БРП–Коминтерна.

Разузнавателните групи на Азорский (генерал Заимов) и Боевой са само малка част от изградената в България в продължение на дълги години съ­ветска разузнавателно-шпионска мрежа. Според архивни материали, които стават достъпни през последните години, числото на съветски агенти, кои­то работят за гражданското разузнаване – НКГБ (Комитет за държавна си­гурност към Министерството на вътрешните работи), или военното – ГРУ (Главно разузнавателно управление към Министерството на отбраната), са стотици, ако не и повече. Между тях са видни български политици и общест­веници, министри от правителства преди или след 9 септември 1944 г., дори министър-председатели, висши военни, интелектуалци, редови, „обикнове­ни“, „нормални“ граждани. Повечето от тях са свързани с комунистическата партия, но има и лица, които са работели за Съветския съюз не само заради идеологически афинитет, но за пари и облаги или като обикновени авантю­ристи.

Полковник Стефан Савов Недев е военен от кариерата, който още през 1918 г. става член на Военния съюз и до 1944 г. служи в различни гарнизони на страната и заема важни управленски постове. Той е активен участник в преврата на 19 май. Като военно аташе в Букурещ по собствена инициатива е завербуван за съветски разузнавач. Той е в тясна връзка с резидентурната група на разузнаването в България, която е под ръководството на Савченко, дипломат в съветската мисия в София. Полковник Недев снабдява съветско­то разузнаване с важни военни сведения и решения до отзоваването му през февруари 1941 г.

Българските власти получават информация от германското контра­разузнаване за измяната на полковник Недев, но вместо разследване през април 1942 г. той е назначен за началник-щаб на I софийска армия, а през май 1943 г. – за началник на РО при щаба на войската. По същото време той установява връзка с представителя на Абвера (немското военно разузнава­не и контраразузнаване) в София подполковник Ото Вагнер (д-р Делиус). През юни 1944 г. Недев е освободен като началник на военното разузнаване на армията и изпратен като строеви командир в Скопие, където остава до 9 септември. След завръщането му в София е арестуван и е осъден на смърт от Народния съд. Но е запазен от съветските войски, намиращи се у нас след преврата, по-късно дейността му е официално призната от Андропов, председател на КГБ през 70-те години. Съпругата му е братовчедка на ге­нерал Никола Михов, който става военен министър във второто правител­ство на проф. Богдан Филов (1942–1943), а през септември 1943 г. е регент на малолетния цар Симеон II. След 9.ІХ.1944 г. тя работи със съветските разузнавателни органи и по нейни донесения са разкрити и наказани учас­тници в конспирациите „Цар Крум“, „Нелегален офицер“ и „Военен съюз“ през 1944–1947 г. След произнесената смъртна присъда на Народния съд срещу Недев, по разпореждане на генерал Вул (Волков) от съветската ми­сия в СКК (Съюзническата контролна комисия) той и Андрей Праматаров, бивш началник на външното контраразузнаване (отделение „Б“ на Държавна сигурност), който също има смъртна присъда, са предадени на разпореж­дане на съветската инспекция в България и веднага след това са изпратени в Москва. Там те са старателно и подробно разпитвани и дават сведения за дейността на немското, английското и турското разузнаване и за политиче­ски партии, организации и отделни политици и общественици в България. (Информационна справка № 2239 на съветското КГБ, където е описана как­ва е била тогава идеята на НКВД за него: „Набелязване на оперативни меро­приятия, които да се проведат с негово участие и използване“.)

С Указ № 11 от 13 декември 1945 г. полковник Недев е помилван, като смъртната му присъда е заменена с петнадесет години строг тъмничен затвор. По-късно с нов указ той е окончателно помилван и освободен. Почти до последните си дни Недев и Праматаров – вече като сътрудници на Държавна сигурност – са принуждавани да дават сведения и да се явяват като свиде­тели по политически дела. През 1976 г. ръководството на МВР отпуска на Недев еднократна помощ от 3000 лв., а пет години по-късно му се отпуска лична пенсия с решение на Държавния съвет на НРБ и секретариата на ЦК на БКП.

Борис Мануилович Афанасиев с псевдоним Гамма е българин, роден през 1902 г. в гр. Лом. От 1922 г. членува в БКП. Арестуван и обвинен за подготов­ка на покушение срещу министъра на образованието. По решение на БКП е изведен нелегално от страната с документи на казак белогвардеец. От 1923 г. е член на РКП(б). През 1927 г. става научен сътрудник в Комунистическия университет „Я. М. Свердлов“. Свързва се със съветското разузнаване и през 1932 г. е изпратен на нелегална работа във Виена.

През1936 г. ръководи нелегална група във Франция, където прониква в ръководството на троцкистката организация в Париж и ръководи агента Марк Сборовски (Тюлпан), внедрен в близкото обкръжение на сина на Лев Троцки. На 4 септември 1937 г. в Лозана, Швейцария, заедно с разузнава­ча В. Правдин (Роллан Аббия) ликвидира невъзвращенеца Игнат Рейс, взел активно участие по похищаването на генерал Милер. След връщането си в СССР става заместник-началник на отдела на специалното бюро при нарко­ма на вътрешните работи.

През март 1941 г. е назначен за началник на отделение в Първо управле­ние на НКГБ на СССР (външното разузнаване). Изпратен е в Берлин през 1941 г. и прави опити да проникне в обкръжението на Мартин Борман. През юли същата година през Турция се завръща в СССР. По време на Втората световна война е един от близките сътрудници на Павел Судоплатов и води разузнавателно-диверсионната работа в тила на нацистите.

През 1947 г. е уволнен от органите на МГБ заради отрицателна харак­теристика. След смъртта на Сталин е върнат на работа, като му е дадено звание „полковник“. От 1958 до 1965 г. работи като заместник-редактор на литературни списания. Награден с ордените „Червено знаме“, „Отечествена война“ – I степен, „Червена звезда“, почетен знак и други медали. Обявен за заслужил деятел на културата на СССР.

Друг виден българин и съветски кадрови офицер от военното разуз­наване е генерал Иван Цолов Винаров с псевдоним Март, за когото стана въпрос в предишните страници. Той е роден през 1896 г. в Плевен. Член на БРСДП (т.с.) от 1916 г. и е активен сътрудник в нелегалния партиен канал Варна – Севастопол, по който се пренася оръжие за България. Арестуван е през есента на 1921 г. и осъден на осем години затвор, но през декември 1922 г. избягва от ареста и заминава за Съветския съюз. Вече като съветски разузнавач участва в група на РУ на щаба на РККА и през 1924–1925 г. се занимава с прехвърлянето на оръжие за БКП и разгръщаните от нея парти­зански чети. След атентата в църквата „Св. Неделя“ помага за извеждането от страната на комунистически функционери. От 1926 до 1929 г. е съвет­ник в Китай по въпросите на разузнаването в групата на Христофор Салнин (Осип). Същият Салнин е бил резидент на РУ РККА в България през 20-те години на ХХ в. В Китай е била и съпругата на Винаров Галина Лебедева, която работи като шифровчик в съветските представителства в Пекин и Харбин.

От 1930 до 1933 г. Винаров е главен резидент на съветското военно разузнаване в Австрия, където организира разузнавателна мрежа в редица европейски страни – Полша, Чехословакия, Румъния, Югославия, Гърция, Унгария, България и Турция. Организира разузнавателна група в чешките военни заводи и в заводите „Шкода“. От декември 1936 г. на Иван Винаров е възложено ръководството на разузнавателна група в Париж, която обхваща­ла не само Франция, но и съседните страни. Една от главните ѝ задачи било набирането на бойци и материали за републиканските сили в Испания.

През юли 1938 г. е уволнен от РККА заради „служебно несъответствие“, но след две години е възстановен. През Втората световна война е офицер в състава на Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН). Бригадата е била част от групата специални войски при НКВД на Съветския съюз, която се е занимавала с диверсионни операции в тила на немците. В нейния състав е имало и около 100 българи.

През 1941–1942 г. изпълнява разузнавателна задача в Турция. През 40- те години е съветник на Георги Димитров по въпросите на разузнаването. През май 1944 г. Винаров е изпратен в Черна гора и се присъединява към комунистическите партизани в Югославия. След 9 септември 1944 г. Иван Винаров завежда военния отдел при ЦК на БКП, става министър на стро­ежите и пътищата в първото правителство на Вълко Червенков. През 1960 г. той е произведен в чин генерал-лейтенант, а през 1964 г. получава званието „Герой на социалистическия труд“.

От голяма важност за съветското военно разузнаване са успехите на шпионско-разузнавателните групи, организирани от опитния съветски агент Стефан Богданов. Той е роден през 1910 г. в Трявна. Става член на БКП и завършва Висшата партийна школа на Коминтерна в Москва (1932–1933). През 1937 г. е вербуван от съветското военно разузнаване. След завръща­нето си в България участва в нелегалната дейност на БКП, заради което е арестуван и съден и излежава пет години в арести, затвори и лагерите „Гонда вода“ и „Кръсто поле“. Едновременно с тази дейност – известна на полиция­та – организира изграждането на специални разузнавателни групи, снабдени с радиопредавателни станции за директна връзка с Москва.

През 1942 г. нелегалната му работа, свързана с БКП, е засечена, той е арестуван и осъден на доживотен затвор. Дейността му в полза на СССР остава незабелязана и той спокойно доживява в затвора септемврийския преврат. Неговият брат Петър Богданов е заловен, осъден на смърт и раз­стрелян през 1942 г. по процеса срещу ЦК на БКП.

След 9 септември 1944 г. Стефан Богданов завежда отделение „Б“ (кон­траразузнаване) на Държавна сигурност. През септември 1949 г. той е арестуван и в продължение на две години е разследван и изтезаван, осъден е на 15 години затвор по обвинение, че участва в тайна организация, ръководена от Трайчо Костов. Излежава седем години в Бургаския затвор и Белене и е освободен след Априлския пленум в 1956 г. Става директор на Българска фо­тография, а после е търговско аташе в Швейцария.

През 1970 г. е уволнен като съветник на министъра на земеделието, защо­то изпраща писмо до ЦК на БКП в защита на съветския писател Солженицин. През 1981 г. отново е арестуван, разследван и изключен от партията. Умира през 1986 г. През 1991 г. посмъртно са издадени спомените му „Две смърти няма, а без една не може“.

Помощник на Стефан Богданов в софийската разузнавателна група е Любомир Антонов Пентиев с псевдоним Крит. Той е един от най-спо­лучливо законспирираните съветски агенти преди 9 септември 1944 г. Пентиев е роден през 1910 г. в Шумен и завършва право в Женева. Той е разкрит и задържан чак през юли 1944 г., но в периода на разследването му настъпва превратът и той е освободен от затвора на 9 септември 1944 г., без да е съден.

Неговият заместник Стоян Петров Шарланджиев успява да се ук­рие, преминава в нелегалност и продължава да работи за съветското раз­узнаване. Сведения за дейността им полицията получава от показанията на Христо Лолов Атанасов, който е задържан по това време. След 1944 г. Любомир Пентиев работи в органите на МВР. Назначен е за генерален кон­сул в Истанбул през 1948 г. и е бил посланик в Швеция и Мали (1962–1965). Почива през 1970 г.

Стоян Петров Шарланджиев с псевдоним Хемус е заместник в разуз­навателната група на агента на ГРУ Любомир Пентиев. Той е роден през 1915 г. в Мелник. Завършва висше образование, специалност „Химия“. Присъединява се към БКП и през 1939 г. като студент е привлечен в софий­ската разузнавателна група на Стефан Богданов. След това става заместник на Любомир Пентиев. Организира тайна работилница за взривове на група­та в с. Църква, Пернишко. В тази дейност участват също Анушка Драгиева и Лиляна Милошева. След 9 септември 1944 г. е директор в системата на бъл­гарската кинематография.

По-големият брат на Стоян Шарланджиев, Тодор Шарланджиев, също е привлечен като агент на ГРУ с псевдоним Родос. Той е роден през 1912 г. в Мелник. През 1940 г. става участник е в софийската разузнавателна група на съветското военно разузнаване, ръководена от Стефан Богданов. След 9 септември 1944 г. е на работа в един от софийските районни съвети.

Друг съветски агент от разузнавателната група на Стефан Богданов е Методи Кирилов Христов, роден през 1912 г. в Радомир. Той е завербуван през 1942 г. като информатор. След 9 септември 1944 г. е командир на Втора пехотна дивизия до 1950 г., а от 23 февруари 1950 г. е назначен за началник на Политическото управление на войската с решение на Политбюро на ЦК на БКП. Достига до звание генерал-лейтенант. Умира през 1975 г.

За ГРУ работи и Нейчо Йорданов Стоянов с псевдоним Дол. Той е роден на 17 юли 1904 г. в с. Караумур, Силистренско. Става член на БКП и през 1940 г. е привлечен в разузнавателната група на Стефан Богданов със задача да набира и предава разузнавателни сведения за района на гр. Русе. В начало­то е бил на пряко ръководство при Стефан Богданов, а след началото на вой­ната между Германия и СССР е предаден на ръководство към Варненската разузнавателна група.

Иван Будинов Стоянов е роден на 14 август 1918 г. в Перник. Завършил е висше образование, специалност „Агрономство“. Член на БКП. Завербуван от ГРУ и участва в дейността на групата на Стефан Богданов. През 1942 г. е използван като радист. Радиостанцията му е била разположена в с. Църква, Пернишко. След 9 септември 1944 г. работи в държавната администрация. През 1962–1968 г. е министър на външната търговия, народен представител (1966–1976), член на ЦК на БКП.

Асен Митов Търговски е друг член на разузнавателната група на Стефан Богданов. Той е роден в с. Църква, Пернишко. С негова помощ в къщата му е инсталирана радиостанцията на шпионската група, чрез която радистът Иван Будинов Стоянов е извършвал предаването на разузнавателните све­дения.

Крум Петков Каишев е роден през 1913 г. в с. Чокманово, Смолянско. Следва химия и още през 1940 г. като студент е завербуван към ГРУ и е участ­ник в разузнавателната група на Стефан Богданов. Квартирата му също е слу­жила за явка на ръководството на групата. След 9 септември 1944 г. Крум Каишев става професор по инженерна химия и през периода 1963–1964 г. е ректор на Висшия химикотехнологичен институт в София.

Други членове на групите, ръководени от Стефан Богданов в полза на ГРУ, са Иван Зафиров Тупачки и Анастаска Тополигова. Информацията за тях е оскъдна. Тупачки е родом от радомирските села, но живее главно в София. Има сведения, че той и квартирата му в София са били използвани от резидентурата на ГРУ за явка. Анастаска Тополигова е привлечена към гру­пата на Стефан Богданов през 1941 г. Известно е, че е събирала разузнавател­ни сведения до 9 септември 1944 г. Не е допуснала провал в разузнавателната си дейност и доживява до преврата на 9 септември 1944 г.

Христо Атанасов Христов е бил особено ценен агент на съветското воен­но разузнаване в България. Той е роден през 1916 г. в Севлиево. От декември 1940 до септември 1941 г. под ръководството на Леонид Середа, помощник военен аташе при легацията на СССР в България, и чрез Стефан Богданов Христо Христов е изпълнявал специални задачи в София, Пловдив, Казанлък и в други градове на страната. След продължително следене през май 1944 г. той е арестуван от българското военно контраразузнаване. След кратко раз­следване и процес е осъден на смърт като шпионин и е разстрелян на 7 юни 1944 г.

Загива и друг ценен агент на ГРУ. Кръстана Иванова Янева не е много известна като деец на съветското военно разузнаване, но дейността ѝ не е за пренебрегване. Тя е родена през 1914 г. в с. Височен, Драмска околия, днешна Гърция. През 1918 г. семейството ѝ се преселва в България и се установява в София, където Янева завършва висше образование – педаго­гика в Софийския университет. Членка на БОНСС, а от 1939 г. е член на БКП. През 1941 г. Янева е била привлечена на работа във Военния отдел при ЦК на БКП в помощ на Атанас Романов, друг съветски агент, който през 1942 г. е осъден на смърт и екзекутиран в София. Тя не е разкрита и през ноември 1942 г. е изпратена да работи в системата на съветското военно разузнаване в Германия. Изпращането на Янева е станало по ис­кане на полковник Леонид Середа, военен аташе при съветската легация в София, чрез Стефан Богданов, който по това време работи в системата на съветското военно разузнаване под псевдоним Арбатов. През 1944 г. е разкрита от Гестапо, подложена на разпити и съд и е осъдена на смърт чрез гилотиниране.

Известният български композитор, диригент и общественик Светослав Обретенов Попов е бил съветски агент. Той е роден през 1909 г. в Провадия. През 1934 г. завършва Държавната музикална академия и композира пес­ни с пролетарска тематика за постановки на театрите с левичарски уклон „Народна сцена“, „Т35“ и „Реалистичен театър“. Заедно с поета Николай Хрелков съставят и издават нелегално партиен сборник с революционни песни. От август 1941 до юни 1943 г. Светослав Обретенов е директор на Радио Варна. През 1943 г. е завербуван за работа в разузнавателна група на съветското военно разузнаване, на която е доставял ценни разузнавателни сведения. Не е известно дали е бил разкрит.

След 9 септември 1944 г. Обретенов създава масови песни, кантати и оратория.

Той е основател и диригент на Държавния радиохор, който през 1955 г. е преименуван на Българска хорова капела „Светослав Обретенов“. Двукратен лауреат на Димитровска награда и посмъртно удостоен със званието „Народен артист“. Починал на 16 май 1955 г.

Друг ценен, макар и не много известен съветски агент е Иван Първанов Пейчев. Той е роден на 15 май 1901 г. в гр. Фердинанд (дн. Монтана). Член на БКМС в периода 1919–1923 г., на БКП от 1924 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Занимава се и с радиолюбителство. След атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. е осъден задочно на 12 години затвор.

Избягва в СССР и завършва КУНМЗ в Москва (1925–1928), както и радиокурсове в Минск (1929–1930). От май 1930 г. е сътрудник на радио­службата на Изпълнителния комитет на Коминтерна. През 1933 г. е изпра­тен нелегално в Гърция, за да организира радиовръзка с ЦК на Гръцката ко­мунистическа партия. След това до 1934 г. е в Чехословакия, където подгот­вя радисти за нелегална работа в полза на СССР в различни държави. Със същите задачи е изпратен в България, където през 1934–1936 г. организира радиовръзките на ЦК на БКП с Москва. След завръщането си в СССР участ­ва в създаването на портативни радиостанции за РККА, както и в подготов­ката на радисти за съветското военно разузнаване. През 1941–1942 г. отново пристига в България, за да изгради връзката на София с Центъра, и след това се връща в Москва.

Българската полиция с помощта на германски специалисти успява да разкрие множество радиогрупи на съветското военно разузнаване. Поради това през есента на 1943 г. ГРУ изпраща Иван Пейчев в България, за да въз­станови част от загубените връзки. Той не смогва да се добере до България, но съумява да изпълни задачата чрез оборудване, което му осигуряват юго­славските партизани. Оцелява и след преврата на 9 септември 1944 г. работи в органите на МВР и Министерството на съобщенията.

Никола Райков Белопитов е друг съветски агент, който успява да оце­лее. Роден е през 1901 г. в Панагюрище. Изучавал е електроинженерство във Виена. Член е на БКП от 1920 г. Участва в септемврийския метеж през 1923 г., за което е арестуван. След освобождаването му от ареста заминава за Гданск, за да продължи образованието си. Там става член на Германската комунистическа партия под името Николаус Фрай. През 1928 г. е вербуван от ГРУ и получава псевдонима Паул Бекерт.

Белопитов завършва обучението си в Гданск и с диплома на електроин­женер се завръща в България, работи като електромеханик на ВЕЦ „Въча“, постъпва в Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. Още през 30-те годи­ни на ХХ в. участва в конспиративна дейност в групата на съветския разузна­вач Димитър Ананиев с псевдоним Мими. Белопитов предава на съветското военно разузнаване шифрованата държавна и дипломатическа поща, до коя­то има достъп в местоработата си. От 1939 г. е един от радистите в групата на съветския агент Владимир Заимов (Азорски). Арестуван е на 23 март 1942 г. по делото „Заимов“, но е освободен поради липса на доказателства. Веднага възстановява контакта с ГРУ и през периода 1942–1944 г. е сред най-важни­те съветски агенти в страната. През лятото на 1944 г. оборудва и започва дей­ност с втора нелегална радиостанция. След 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. От 1947 до 1950 г. е директор на ДО „Елпром“, след това директор на Института по съобщенията, а от 1960 до 1963 г. оглавява Института по електропромишленост в София. Умира през 1972 г.

Интересен и много способен съветски агент е българинът с бесарабски произход Зиновий Зиновиевич Христов (Николай Иванов Добрев). Той е роден на 15 юни 1917 г. в с. Ботево, Запорожка област, Украйна. От 1938 г. е в РККА. През 1938–1940 г. получава разузнавателна подготовка в разуз­навателния отдел на щаба на Черноморския флот. През есента на 1941 г. е изпратен в България с моторна лодка. Установява се в гр. Добрич, използ­ва псевдонима си, легендиран като преселил се след Крайовската спогодба българин от Румъния. През август 1941 г. се установява във Варна, където открива гостилница за прикритие на дейността си.

През периода от октомври 1941 до септември 1944 г. ръководи разуз­навателна група на съветското военно разузнаване в България. Работата му е стегната и изключително дисциплинирана, без допускане на прова­ли. Първоначално предава информация на Зара Стойкова, радистка от групата на Гиньо Георгиев Стойнев, а след разкриването ѝ през август 1943 г. предава директно на Центъра чрез собствена радиостанция, нами­раща се в шивашкото ателие на неговата приятелка и любовница Такухи Бедросова.

Редовно информира разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот за обстановката и събитията в района на Варна – по суша, море и край­брежието. След демобилизирането си през 1946 г. се завръща в Съветския съюз и завършва история. Става преподавател по история в училище в гр. Николаев, след това е началник на отдел „Народно образование“ в същия град.

Генерал-лейтенант Щерю Атанасов от българската народна армия е виден съветски агент, който доживява до 9 септември и прави партийна и военна кариера (той бе споменат по-горе). От 1925 г. е член на ВКП (б). Завършва Комунистическия университет на националните малцинства на Запада (КУНМАЗ) в Москва през 1930 г. и работи в ЦК на ВКП (б) и Отдела за международни връзки (ОМС) на Коминтерна, който на практика е пред­ставлявал разузнавателната структура на Коминтерна.

През 1934–1936 г. е изпратен като агент на съветското военно разузнава­не в Испания. След 1938 г. създава и ръководи разузнавателен пункт на ГРУ в Турция, чрез който се поддържат връзки с България, Гърция, Югославия, Испания и Москва. През 1939 г. се завръща в СССР, където ръководи пункта за свръзка на Коминтерна в гр. Измаил. От 1942 г. участва в Отделната мо­тострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН) на НКВД, където се занимава с подготовката на командоси за саботажни и разузна­вателни дейности в тила на врага (на СССР) в Германия, Италия, Унгария, Румъния и Финландия.

През 1943–1944 г. е командирован за изпълнението на специални задачи в щаба на Народноосвободителната армия на Югославия. След 9 септември 1944 г. се завръща в България и става помощник-командир на I българска ар­мия. Заема множество различни висши длъжности в БНА, до 1962 г. е член на ЦК на БКП. Умира през 1967 г. в София.

Пипалата на съветското разузнаване се простират и в правителствените среди, в администрацията и в министерствата. За някои от тях е известно по собствени признания, за други се мълви, за трети е трудно да се докаже принадлежността им към чужди разузнавания по обясними причини. От друга страна, има изобилие от материали, публикувани преди 1989 г., които дават много сведения за съветски шпиони, активни през военните години. Архивите на българските служби още не са напълно отворени, но възмож­но е най-богатите и автентични документи и сведения да се намират извън страната.

В академичните среди и сред интелигенцията не липсват привърже­ници, последователи и симпатизанти на СССР. Между многото известни имена са тези на професорите Дончо Костов, стипендиант на американ­ската фондация „Рокфелер“, специализирал в САЩ и СССР, председател на Българо-съветското дружество и работил в полза на съветското разузнаване, и Димитър Михалчев, философ, първият пълномощен министър в Москва след 1934 г. Бъдещият регент, философът Тодор Павлов участва активно в мрежата на съветското разузнаване и служи за връзка между съветската лега­ция в София и чужденци – съветски агенти, главно от Чехословакия.

Други известни имена са професор Асен Златаров, който посещава СССР през периода на Сталиновите чистки и след това публикува хвалеб­ствената за болшевишкия режим „В страната на съветите“ (неговата съпруга Евдокия сътрудничи активно на генерал Заимов); юристът професор Гаврил Кацаров, поминал се в Швейцария през 1953 г., професор Иван Лазаров и съпругата му д-р Лазарова, Асен Бояджиев, Лулчо Червенков, адвокатът Найден Николов, професор Ст. Белинов, председател на Българо-съветското дружество, професор Никола Долапчиев, звенар и активен деец в същото дружество, и други.

Писателите Славчо Васев, Павел Вежинов, Кръстю Белев, Владимир Русалиев и други журналисти и интелектуалци сътрудничат на вестник „Воля“, издаван от генерал Заимов със съветски пари за кратко време през 1939 г.

Причините за характера и същността на политическите виждания, ста­новището спрямо войната и воюващите лагери, избора на България и на­строенията на значителна част от българската интелигенция са комплекс­ни. Всички тези хора принадлежат към елита на България, те са уважавани интелектуалци, професори и – както и да бъдат оценявани – не могат да бъдат отстранени от духовния елит на нацията. А той е дълбоко и отдавна прояждан от левичарски, марксистки и анархистки идеи и немалка част от него изповядва чужди, небългарски веяния и идеологии. Към това се при­бавя специфично българската нихилистка нагласа, традиционна още отпре­ди Освобождението, привързаността към Русия и Изтока, както и следи от комплекси за малоценност, съпровождащи интелигенцията от момента на създаването ѝ.

При оценката на тези хора трябва да се има предвид, че те не са ком­пактна група. Възгледите, схващанията и настроенията им не са еднакви, в някои случаи не са и сходни. Някои от тях са убедени републиканци, други са привърженици на идеята за „интегрална Югославия“, в която да бъде вклю­чена и България, трети са свързани финансово или икономически с Англия и Франция. Много от тях уважават, ценят и обичат Русия и всичко свърза­но с нея, което пренасят и към Съветския съюз. Особено значение изигра­ва и продажността: немалко от заловените изменници, предатели и чужди шпиони работят за пари или поне приемат финансова издръжка от СССР, Югославия и от другаде извън поеманите разноски и средства за вербуване и екипировка.

Това, което ги обединява в преценката на времето, е отрицателното от­ношение към държавността и това е, което в края на краищата води към не­гативна оценка на дейността им по време на войната и около преврата на 9 септември. Преследването на по-голямата част от тях от комунистите, след като до голяма степен те бяха помогнали за установяването на новия режим, е още едно доказателство, че политически грехове, както и такива от идеен характер, лични предпочитания и моментни настроения са простими, но подкопаването на държавността – никога. Дори когато се изгражда държав­ност от съвършено различен тип от тази, против която са се борили интелек­туалците, за които става дума.

Между многото интелектуалци, писатели, художници и музиканти, сим­патизиращи на СССР, са се намирали и такива, които през войната са били свързани пряко с нелегална работа в полза на Русия. Такъв е бил писателят Кръстю Белев, нелегален радист, също Кирил Николов, приятел на поета Вапцаров, съден заедно с него.

В средите на индустриалци, търговци и предприемачи също има привър­женици на левите идеи. По-често това не излиза извън рамките на убежде­ния или идейна привързаност, но понякога, както в случая със семейството Славови, индустриалци от Сливен, те биват използвани за нелегална дейност. Някои от тях стават ятаци на партизаните, други служат пряко на съветското разузнаване.

Към Отечествения фронт гравитират и други офицери и левичарски настроени общественици от различни течения. С тях започва да работи 360

Никола Петков, земеделец, брат на убития през 1925 г. земеделски деец Петко Д. Петков и син на Димитър Петков, опълченец и сподвижник на Стефан Стамболов, министър-председател (1906–1907). Официално БЗНС „Пладне“, към който принадлежат Коста Тодоров, д-р Г. М. Димитров и дру­ги земеделски дейци от 30-те години, не се присъединява към Отечествения фронт, но при разни незаконни прояви спрямо държавата действа пара­лелно с него. Пладненците, главно по линия на югославските си връзки, се оказват замесени в шпионска и разузнавателна дейност на страната на Великобритания и САЩ.

Също както комунистите и пладнарите не странят от открита дейност против своята държава за чужди интереси. През 1942 г. са разкрити други пладнарски заговори и се състоят съдебни процеси за предателска и шпион­ска дейност в полза на Англия. Осъден на смърт и обесен е инженер Георги Вълков. По същия процес е съден задочно и Гемето. В Пловдив е осъден Георги Хълчев с друга група шпиони.

Във въоръжената съпротива от 1941 до 1944 г. наред с комунистите, които са мнозинството от партизаните и ятаците, участват и леви земеделци. След установяване на новата власт на 9.ІХ.1944 г. пладнарите имат 4 минист­ри в правителството на Кимон Георгиев, толкова, колкото имат и комунисти­те. Никола Петков е един от тях.

През лятото на 1944 г. особена активност развива Отечественият фронт. Тогава към него се присъединяват редица политици и общественици, дото­гава непознати (или добре прикрити) като приятели на комунистите. Сред тях са хора като професор Петко Стайнов, бивш сговорист и звенар, Димо Казасов, бивш социалдемократ и звенар, радикалът професор Петко Стоянов, социалдемократите Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков, както и прия­телите на Никола Петков от „Пладне“ Ангел Держански, Борис Бумбаров и Асен Павлов. Всички те стават министри в кабинета на Кимон Георгиев. През лятото на 1945 г. министър става и Стоян Костурков, радикал.

Двама от тримата нови („революционни“) регенти са бивши сговористи. Народнякът Цвятко Бобошевски дори е бил министър в деветоюнското правителство на професор Александър Цанков. Юристът професор Венелин Ганев е формално от радикалната партия. В навечерието на преврата от 1944 г. към Отечествения фронт се прехвърлят личности, които идват от неочаквани места, даже и от лоялната опозиция. Явно за тях той се оказва печелившата карта.