Елит и поведение в Елада

26.06.2018 2

На 3 юли 2018 г. проф. Александър Фол щеше да навърши 85 години

 За да бъде разбран един историк, трябва да се види атмосферата, в която е расъл и е формиран като личност.

И по бащина, и по майчина линия предците на Александър Фол се занимават с изкуства - литература, музика, архитектура, рисуване – и с образование. По бащина линия прадядото на Александър Фол, Георги Софиянски, е бил строител. Изградил е  Горната черква с камбанарията в  гр. Берковица. Наричат се Софиянски, тъй като по време на чумна епидемия са се преселили от София в Берковица. Георги Софиянски се жени за фелдшерката на града Марушка. Първородният им син Тодор (дядото на Александър Фол) учи в педагогическото училище в гр. Лом, след което учителства в Плевен и Берковица, където създава първия у нас църковен хор и сформира първия самодеен театрален колектив от учители. Дори се изявява като постановчик и актьор. Съпругата му Николина е родом от Русе. Завършва Нанчовото педагогическо училище в гр. Шумен, а по-късно френски колеж. Била е актриса в учителския театър на Тодор. Интересен е фактът, че двамата получават стипендия да учат в Женева – той цигулка, тя медицина, но не заминават, за да се оженят. По време на войните за национално обединение Тодор работи като банков чиновник. Имат четири деца – момче на име Николай и три момичета. След войната семейството се премества в София.

Николай Теодоров Георгиев (бащата на Ал. Фол) е роден през 1899 г. в гр. Берковица. След като завършва Търговската гимназия в София заминава за Германия и учи режисура и драматургия при знаменития Райнах в Лесинговия университет в Берлин. След завръщането си в София се движи в интелектуален кръг с Христо Смирненски, Елин Пелин, Гео Милев, Александър Балабанов, Александър Жендов и др.. Заедно със Смирненски издават вестник “Маскарад”, сътрудничи на вестник “Литературен глас”, четири години редактира вестник “Българан”, прави множество преводи, пише книги и детски пиеси. Наред с това той създава първата детска театрална школа в България (втора подобна школа сформира през 1951 г.). Николай Тодоров е първият преводач на Бертолт Брехт в България и за пръв път през 1929 г. поставя негова пиеса на българска сцена – “Опера за три гроша”. Сценограф е Дечко Узунов. В този спектакъл за пръв път у нас звучи джаз, а в оркестъра свирят най-известните тогава музиканти. Постановка е твърде подранила и критиците я определят като екстравагантна. Николай Тодоров пише под различно псевдоними, но узаконява в държавен вестник Фол – името на кентавъра учител на херои, но на латиница го изписва с F, а не с Ph, за да е лесно за помнене.

Майката на Александър Фол, Вера Бояджиева-Фол, е родена в София. Родът й е от Бобошево. Дъщеря е на архитекта Христо Бояджиев, завършил в Германия, и е сестра на известния художник и архитект Иван Бояджиев. Вера Бояджиева-Фол е завършила българска филология в Софийския университет. Изявява се като писателка и сътрудничи на вестници и списания. Има публикувани над 350 статии и десетки разкази. През 1930 г. посещава Египет и написва известния пътепис “До Египет”. Вера Бояджиева-Фол е сред основателките на Съюза на писателките в България и Съюза на детските писатели. Изнесла е 232 сказки за учителки и за за жените и майките на известни дейци на културата на България. Владее немски и френски език, свири на пиано, шие театралните костюми за детските постановки на Николай Фол. Тя е българска представителна на Първия световен конгрес на феминистките (превеждан на български език Първи световен конгрес на жените равноправки) в Германия.

Пътят към науката

Александър Фол се ражда на 3 юли 1933 г. в гр. София в родовата къща, построена от дядо му Христо Бояджиев. Той е кръстен от митрополит Кирил, който по-късно станава патриарх. Кръстен е на Александър Балабанов, който е близък приятел на Николай Фол. От съвсем малък владее немски език, тъй като майка му, баща му и дядо му говорят с него на този език. Започва училище във Френския колеж в София, а след закриването му продължава обучението си във 2-ра мъжка гимназия. Учи пиано при известния пианист и композитор Димитър Ненов. Пише музика. Запазен е ръкопис на негова детска опера „Йо-хо-хо. Един училищен ден”. Когато завършва гимназия и се колебае дали да не продължи да учи композиция Димитър Ненов казва на Николай Фол „Много сте бедни, за да учи композиция”.

Детството на Александър Фол минава сред театралните кулиси в София, Пловдив, Варна, Сливен, Пазарджик, Русе, Габрово, Плевен, Бургас, Враца, сред писатели и музиканти, но и в работа. От 13 годишен работи. Започнал е в завод „13” в София, работил е в книговезница, в печатница и къде ли не, за да може да допълва семейния бюджет.

След обезкуражаващите думи на Димитър Ненов, Александър Фол кандидатства режисура във ВИТИЗ, но не е приет. Димитър Митов (критик) му връчва анализа на пиесата, направен ат Александър Фол, с отрицателната оценка с думите „Тъй като баща ти те е учил да правиш анализ на пиеса, няма да те приемем във ВИТИЗ”. Чак след този неуспех Александър Фол приема съвета на семейния приятел проф. Алексаандър Балабанов да учи история в Софийския университт. Под негово влияние паралелно изучава и класическа филология. Ученик е на проф. Александър Милев.

Отваряне на вратите към древността и към света

Накратко разказаното формиране на родовото поведение и обучението на Александър Фол обясняват защо, според него, поведението е смисълът на културата. „Културата е обучено и възпитано поведение, което се проявява във всички сфери на живота”, пише Александър Фол. Възпитаните чувства, ум и гражданска доблест превръщат един човек в интелектуалец, един род в интелигенция.

            Като студент Александър Фол работи при проф. Христо Гандев, който има затруднения със зрението. Работил е и като редактор във вестник „Студентска трибуна”. През 1966 г. успешно защитава докторска дисертация на тема “Траките в Италия и в западните провинции на Римската империя, I - III в.” и получава научната степен “кандидат на историческите науки”. 1972 г. е избран за редовен доцент, а през 1975 г. за професор в Софийския Университет „Св. Климент Охридски”. През 1985 г. защитава научната степен доктор на историческите науки.

            На 12.05.1972 г. с Разпореждане № 185 на Бюрото на Министерския съвет на Народна република България е създаден Институт по тракология при Българската академия на науките. Негов основател и пръв директор става професор Александър Фол. Той ръководи института до 1991 г., когато подава оставка, за да не бъде закрит и „емигрира“ при траките, в резултат на което написва десетина монографии. Автор е на повече от 400 научни монографии, студии и статии, публикувани в български и чуждестранни издания, както и на десетки научно-популярни статии и студии.

Една от основните цели, които Ал. Фол преследва през годините, е излизане на тракологията и на българските учени на международната научна сцена. Затова още същата година, когато е създаден Института по тракология, инициира и организира в София първия международен конгрес по тракология. С неговото активно сътрудничество следват международни конгреси в Букурещ (1976), Виена (1980), Ротердам (1984), Москва (1988), Палма де Майорка (1992), Констанца-Мангалия-Тулча (1996), София-Ямбол (2000), Кишинев (2004), Комотини-Александруполи (2005). През 1988 г. международната траколожка общност го избира за Главен секретар на Международния съвет за индоевропейски и траколожки изследвания, позиция, която заема до кончината си. През 70 и 80-те години организира следните международните археологически изследвания – българо-италианска (Рациария), българо-японско-холандска (селищна могиля Дядово), българо-немска (селищна могила Драма), българо-френска (неолитно селище Ковачево). Най-бляскаво е популяризирането по света на тракийската култура чрез тракийската изложба, гостувала в най-големите музеи по света, организирана и научно ръководена от Александър Фол от 1974 до 2005 г.

За научните достижения и развитие на изследванията на българските земи в древността Александър Фол получава признание в Европа и България. Той е е член-кореспондент на Германския археологически институт в Берлин (1975 г.),  член на Академията “Медичи” във Флоренция (1988 г.), на Академия МИДИ в Париж (1988 г.), на Европейското общество за култура – Венеция (1992 г.), на Академията“Лайбниц” – Берлин (2002 г.), член-кореспондент на Югославската академия на науката и изкуствата – Белград (1991 г.), почетен член на Румънския Институт по тракология – Букурещ (1998 г.), кавалер е на Ордена за изкуства и науки на правителството на Франция (1998 г.), носител е на почетния знак с образа на Св. Кирил със синя лента на СУ “Св. Климент Охридски” (2000 г.), на ордена “Св. Св. Кирил и Методий” I степен и на орден “Стара планина” I степен (2003 г.).

За културната политика и развитието на образованието от средата на 70-те до промените вече има написани бакалавърски и магистърски тези от млади хора, които са родени след 10 ноември 1989 г. Наистина, времевата дистанция не е достатъчно голяма от времето, когато Александър Фол е бил заместник-председател на Комитета за култура (1974-1977), първи заместник-председател на същия комитет (1977-1979), министър на Народната просвета (1980-1986), но необременените умове забелязват положените усилия и постигнатите резултати за отваряне не българската култура и образование към Европа и света.

Лекция на проф. дин Александър Фол, 1998 г.

Елит и поведение в Елада

             Госпожи и господа,

            Най-напред да се ситуираме във времето, в линейното време, тъй като ще говоря за Античността. В европейската историография е прието под “Античност” да се разбират древна Гърция и древен Рим. Нейното линейно време горе-долу също е уточнено, би трябвало този период да завърши към края на IV век след Христа, когато император Теодосий I забранява изповядването на всички езически обреди, вери, религии дори. Горната граница, ако се върнем назад във времето, трябва да бъде VIIІ в. пр. Хр., се измества, слава богу, заради нови открития, които ни пращат, дай боже да ни оставят по-дълго време там, към средата на ІІ хилядолетие пр. Хр., тъй като микенската култура проговори с ранна форма на гръцки език. Споменах “линейно време”, за да ви напомня, че ако желаете, можете да се намерите в друго време – в митологическо, циклическо, хероическо, спирално, и по този начин Античността да не бъде мъртва за вас, а да бъде част от континуум, в който живеете. Повтарям това е ваш избор. Тук ще говоря в линейно време, за да бъда по-ясен, но самият аз не го обичам много.

            Това е първото уточнение към лекцията. Второто пояснение се отнася за понятието “поведение”. В съвременните езици това понятие търпи различни тълкувания, които общо взето се люшкат между добро и лошо поведение, т.е. между презумпцията, че човек действа и сътворява нещо добро, и презумпцията, че той, бидейки пасивен, инертен, безразличен, твори злини.

            В свята, за който говоря, няма дума “поведение”. Думата на хората, с които поне аз се опитвам да се сближа, е “пайдейа”, както тя звучи на старогръцки. Тази дума стои в много текстове и е доста добре изяснена, но ще цитирам, по-точно ще преразкажа, един от тях, този на Изократ от неговата прочута реч в прослава на Атина. Изократ смята, че една разединена държава трябва да бъде обединена. Това е Елада. Той призовава Филип ІІ да я обедини и да поведе гръцките градове-държави – полисите в победоносен поход на Изток срещу Персия, за да спаси цяла Елада от криза. Изократ казва, че “нашият град Атина” направи така, щото името елини да не означава произход, място, където си роден, а промисъл, която обуславя твоята пайдейа, която пък обуславя поведението.

            “Пайдейа” може да се преведе на български и на всички съвременни езици с “култура”. Разбирането за “култура” в този случай ще бъде едно предварително промишляване на основни добродетели, на основните ценности, които могат да обосноват това, което човекът ще свърши. С други думи, в свята, за който говоря, къде си роден не е толкова важно, важно е как промишляваш добродетелите, които носиш, за да ги превърнеш в действие, т.е. в “пайдейа”.

            Героите, за които говоря, не разбират под “култура” броя на концертите и изложбите, те искат да знаят как се държи човек в обществото. Това се налага от едно много важно обстоятелство и то е, че идеята за гръцкия град-държава трябва да се прецизира – тя представлява корпус от граждани. Гърците много добре съзнават, че те са граждани, за разлика от големи пространства в околния свят, между които и Тракия, където няма граждани. Понеже са обширни територии, там хората живеят другояче, казват гръцките автори. Докато в Гърция живеят в полиси, други около тях живеят по етноси, етносно. Гърците нямат идея, че етнос е расов или народностен белег. В тяхната политическа теория “катà èтне” е начин да се организира обществения живот. И тъй, за да не остане съмнение, поставям знак за равенство между поведение и култура в Елада.

            И другото пояснение, което искам да направя, е към думата “елит”.  “Елит” произхожда от средновековния латински, въпреки че има и класическа форма на глагола, но във Франция към ХІІ в. вече е известно, че той означава “избирам”. “Елит” означава “избор”. Това са избрани, но те не са само призвани, те са и призовани. Ясно е, че веднага възниква питането кой прави този избор – те самите или други ги избират.

            Сега искам да сглобя един кратък разказ за Елада и по-специално за града-държава Атина. Аз нямам друга възможност, освен да говоря за Атина, тъй като нашите извори от всякакво естество са най-богати и най-подробни за този град-държава. За другите те са по-малозначителни, не толкова красноречиви, и малко дори колебливи, но за Атина между края на VІІ в. и смъртта на Филип в 336 г. пр. Хр. са много изразителни.

            Ще започна с един епизод. Трябва да си представите битката при Маратон в 490 г. пр. Хр. На крайморското поле срещу персийската пехота, дебаркирала с кораби на този бряг, за да атакува Атина, застава 10 000 атинска тежковъоръжена пехота, съставена от свободните мъже на града, които съставляват корпуса на гражданите. Те са същите, които отиват на бойното поле. Преимуществото на персите е толкова голямо, че стратезите, които командват атинската войска, не смеят да поемат отговорност за атака. Те са 10 души, тези стратези, тъй като колегията е съставена от 10 избрани от Народното събрание пълководци. Всеки един от тях има един ден, за да води войската, ако желае. И понеже никой не смее да поеме отговорността пред една евентуална катастрофа, Милтиад прави този избор. Когато идва неговият ред, той повежда атиняните-хоплити, тежковъоръжената пехота, в бой и побеждава персите. Битката е много красива и се описва във всички военни истории и ако имахме лектория по военно изкуство, мога да ви я разкажа и даже начертая, което би било занимателно. Но в случая това не е важно. Важното е, че побеждава Милтиад! Той е „елит“, избранникът, той е от рода на Филаидите в Атина, потомък на един род, който е носител на всички добродетели, позволяващи промишляването на действията да завърши с една пайдейа, (култура – поведение), която да донесе резултат.

            Е, добре. Кои са добродетелите? Не бих правил списък, тъй като това би отнело много време, но ще се спра на аретè. Аретè е една много хубава дума. Тя е много ранна, датира от микенската епоха, фиксирана е на пилоските таблички. От нея произхожда Арес, т.е. бога на войната, но Арес е един неприятен бог в Гърция, за разлика от действията му в Тракия, където той се чувства в свои собствени води. Това, което лежи в неговата същност е аретè, т.е. коренът е същият. Аретè са качествата на мъжа.

             Граждани в Атина са само свободно родените мъже, които имат баща и майка, регистрирани в някои от общинските списъци, или притежават парцел земя на територията на този град. Те заседават в Народното събрание. Те имат право да избират всички колегии – аз споменах една от тях в атинската държавна уредба. Те са хората, които ще бъдат срещнати на агората, на пазарния площад, за да спорят. Те ходят и в кръчмите. Те би трябвало да бъдат носителите на аретè.

            Аретè значи да си смел и храбър, да си куражлия, но да си милосърден и състрадателен, да си добродетелен спрямо по-слабия от теб, да можеш да отстъпиш, когато не си прав, и да настъпиш, когато си прав. Аретè е съвкупността от всички бойни качества на мъжа, като в случая бойни качества означава граждански, които да се проявяват както на бойното поле срещу врага, така и в народното събрание, или във всеки момент, в който градът има нужда от тебе. Аретè е съвкупността от най-доброто, което един атински гражданин трябва да носи в себе си, но то не се раздава даром, за съжаление, не може да се срещне на градския площад, поради което е ясно, че ще бъде за елита, т.е. за онези, които са избрани. Те са избрани от традицията. А традицията ги е избрала, защото родовете, които са действали векове наред в Атина, са доказали онова, което римляните ще нарекат ауторитас, фидес, дигнитас. Тези три думи съставляват в превод от старогръцки на латински най-доброто от аретè, т.е. един мъж от такъв род трябва да има фидес, т.е да е носител на вяра, доверие, която не се купува. Атинските родове, които имам предвид, аз споменах един от тях, това са Филаидите, но ще спомена и Алкмеонидите, защото без Алкмеонидите няма история, са засвидетелствани поне три столетия със сигурност и четири с известно колебание, т.е. те са носители на доверието, че подхванат ли нещо, те ще го свършат. Те са носители и на ауторитас, което означава, че това, което те кажат, не може да бъде поставяно под съмнение, то ще бъде изпълнено. Дигнитас е достойнство. Неговите носители знаят как да умрат за града и как да му служат. Разбира се, тези преводи са доста свободни от старогръцки на латински, но във всички случаи точно показват, че тези три групи качества трябва да се съдържат в онова, което големите атински родове носят – Алкмеонидите, Филаидите, поне да спомена два от най-големите.

            Към Алкмеонидите принадлежат големите атински демократи и Платон. Това са те, високо образовани, чиито предци, според легендарни, но изглежда доста сигурни известия, са учили в Египет при египетските жреци, от Мемфис, при делтата на Нил. Те са първокнижовници, които са между малцината в Атина, които могат да четат и пишат. Тази книжовност се съхранява в техните частни библиотеки. Това са хора, които се изразяват в писана реч и стихове. Това са хората, които развиват начина на образование в Атина.

            Ако четем Платон, ще останем с впечатление, че музиката и математиката са основните образователни дисциплини поне по неговата версия на „идеалната държава“, към която се добавя и словесността. Музиката и математиката – това е ритмизацията на обществото и на Космоса, видяна в числа и звуци, ритмизация, която ние понякога погрешно наричаме симетрия. Тя няма нужда да бъде симетрична, тя е една проекция на хармонизацията на псюхе, на душата. Думата „душа“ е малко компрометирана на български език, а и на всички останали славянски езици, и затова трябва, може би, да предпочетем думата духовност или дори ако искате „дух“, каквато възможност има на латински език. От хармонията на псюхе зависи всичко, за което говоря до този момент, сиреч умът, чувствата, волята и моралът да са в хармония. Думата „хармония“ е на Платон и се знае много добре какво той още е казал: думите са тези, които хармонизират нашите мисли. Нашите мисли са тези, които ни смущават. Но имайки този инструмент – словесността, ритмизираната словесност, ритмизираната „звукост“, ние можем да постигнем равновесието между тези четири същностни сили, които съставляват нашата духовност.

            Ако ние има това равновесие, т.е. ако те не са противопоставени една на друга, а се допълват и взаимодействат, тялото (сòма), ще бъде в хармония с духа и тогава ще има онова, което всъщност е стремежът на елита, калокагатията, т.е. стремежът да се постигне хубост и доброта. „Хубост“ е преди всичко духовната хубост, която ще се отрази и на тялото. А тялото трябва да бъде хубаво, за да бъде мощно, а то трябва да бъде мощно, защото елитът, този, за когото говоря, носи на гърба си и воинските повинности. Той ще бъде следователно годен за изява, проява и действие не само в Народното събрание, но и в изпълнението на литургиите, както казват старите гърци, т.е. на обязаностите, на повинностите, които богатите трябва да изпълняват към своя роден град и на бойното поле. Следователно „пайдейа“, зависи от това, в каква степен този елит, който ръководи града-държава в даден момент, хармонизира своя дух със своята телесност, онова, което промишлява с онова, което върши. Само при тази хармония може да се очаква онзи резултат, който всъщност не само той, представителят на рода търси, но и обществото иска от него.

            Атинската демокрация всъщност е създадена от тези хора. Казано на езика на историка, Алкмеонидите създават атинската демокрация, защото желаят в даден момент да превъплътят в граждански дела онова, което носят като стремеж към хармония на мисъл и действие. В това отношение може би най-доброто, което имаме от античната литература, е речта на самия Перикъл в 429 г. пр. Хр. на гроба на първите паднали атиняни в голямата война със Спарта. Тази реч е запазена у най-големия античен гръцки историограф Тукидид. Можем да предполагаме и да се опитваме да предполагаме не съвсем успешно, че самият Перикъл я е произнесъл, но и че може би е написана от Тукидид. В тази реч Перикъл, истински представител на този величествен род, обяснява каква е разликата между Атина и противниците на града. Той казва онова, към което ние днес много често се връщаме спонтанно и може би не съвсем подготвени. Той казва, че разликата между Атина, и онова, което представляват нашите противници в момента, се състои в това, че атинянинът сам избира своята позиция. Нашите противници – спартанците не избират сами, те имат закони, които ги задължават да бъдат храбри, които ги задължават да паднат на бойното поле, закони, които ги задължават да защитават своя град, своята държава, своите ценности. Ние нямаме такива закони, ние нямаме закон, който да задължава гражданите на Атина да отидат да се сражават. Ние обаче имаме традиция, ние имаме нашата пайдейа, ние имаме нашите добродетели и това е достатъчно всеки от нас да направи своя избор и този избор да бъде само общественополезен.

            На старогръцки общество и политика са едно и също. Това може да бъде изненадващо, но е едно и също. Когато някой върши „политика“, той върши само общополезни дела от полза за полиса, в който живее и който е негова държава. Той е носител на „пайдейа“-та на този град. Значи съществената разлика, и с това мисля да приключа, за да имаме възможност да говорим, е в това, че според Перикъл, истинският гражданин се отличава от онзи, който е заставен, по това, че имайки възможност да избира, той избира винаги онази позиция, която допринася за благото на неговия град-държава.

            Само още едно изречение. Остава открит въпросът за избора. В Атина, където сме в момента, този въпрос обаче не е открит. Родовете, които вече споменах, са вече избрани, тъй като те са доказали своето достойнство, своя авторитет и доверие. Те са доказали, че са главните носители на идеала за гражданина. Следователно, ако мога да формулирам загадката, тя се състои в дилемата имаме ли сега избор или той вече е направен.