Тайната армия на Съветския съюз

27.09.2018

Нова книга от Виктор Суворов

 

Виктор Суворов, СПЕЦНАЗ, Тайната армия на Съветския съюз, превод от руски Иван Тотоманов, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков, изд. „Факел експрес“

 Появи се новата книга на Виктор Суворов – СПЕЦНАЗ (Тайната армия на Съветския съюз).За първи път документалното изследване със заглавие СПЕЦНАЗ излиза във Великобритания през 1987 г. Заради пазения в дълбока тайна термин и частите със специално предназначение (СпН), чието съществуване Главно разузнавателно управление отказва да признае, нито едно издателство не се осмелява да го публикува в оригинал. В бившия СССР книгата се разпространява нелегално в превод от английски. Едва днес тя вижда бял свят и в Русия на руски – но вече основно преработена и допълнена от автора.

В българското издание, което „Факел експрес“ пуска от печат непосредствено преди руското, читателят ще намери своеобразно продължение на знаменитите книги на Виктор Суворов „Аквариумът“ (1997) и „Основи на шпионажа“ (2016). „Своеобразно“, защото ще научи някои нови, потресаващи подробности не само за методите на работа на най-могъщото военно разузнаване в света, но и за превъплъщенията на вездесъщия Спецназ в Путинова Русия. И не само в нея.
Авторът е завършил Киевското висше общовойсково командно училище, което е подготвяло офицери за съветското военно разузнаване, и е работил и на трите равнища на разузнаването – тактическо, оперативно и стратегическо. В 66-а гвардейска учебна мотострелкова дивизия на Прикарпатския военен окръг Владимир Резун две години подготвя сержанти в тактическото разузнаване за ротите за дълбочинно разузнаване, които взаимодействат с частите на СпН, минават през същата подготовка, разполагат със същото оръжие и използват същата тактика. След това Резун служи в Разузнавателния отдел на щаба на Приволжкия военен окръг, където проверява бойната подготовка на 808-а отделна рота на СпН. За да изпълнява тази задача, е било необходимо не само да познава тактиката и въоръжението на частите на СпН, но и да участва заедно с разузнавателно-диверсионните групи в ученията и тренировките им: скокове с парашут и безкрайно дълги и изтощителни преходи в дъжд и сняг, в студ и пек. Вече под дипломатическо прикритие в резидентурата на ГРУ, авторът обикаля нощем какви ли не местности, за да набележи местата за тайници и за десант на разузнавателно-диверсионните групи, да определи маршрути към обектите с особена важност и пътищата за изтегляне, да издирва и вербува агентура на СпН.

            Тази книга е уникален отчет – и начин да разберете с подробности службата в частите на СпН отвътре; тя е откровен разказ за елита на съветските Въоръжени сили, пълен с шокиращи подробности – за бойците, които в тила на врага трябва да убиват ранените си другари, бойците, които внезапно се появяват там, където изобщо не ги чакат, изпълняват си задачата и изчезват, бойците, които са способни да парализират живота на цяла държава. И които са готови да жертват живота си, за да изпълнят поставената им бойна задача.

Към последното море
Глава 26 

1

Следващата по ред държава е Афганистан.

Името на тази страна рядко се използва от съветска­та преса без хвалебствени епитети, най-често – приятел­ски Афганистан.

Страната е почти изцяло „прикрепена“ към Съветския съюз. Но на някои и това не им стига. През април 1978 година чрез кървав преврат на власт идват истинските комунисти, макар да не се наричат така открито. Партията им се казва Народнодемократична, оглавява се от Централен комитет и генерален секретар. Същото като в СССР.

Новият национален флаг на Афганистан става червен. В горния ляв ъгъл – златист герб, изкопиран от герба на Съ­ветския съюз: венец от житни класове, увит с лента, в гор­ната част на герба, там, където класовете се събират, има златиста петолъчка. Само по средата на венеца вместо земното кълбо, върху което са положени символите на ко­мунизма, има някакъв надпис с арабски букви.

Отдалече този флаг не можеш го различи от флага на Съветския съюз.

Страната се управлява от големия приятел на Съвет­ския съюз другаря Тараки.

На 16 септември 1979 година обаче другарите по пар­тия на другаря Тараки го свалят от власт и го убиват и на власт идва още по-големият приятел на Съветския съюз другарят Хафизула Амин, който става едновременно ге­нерален секретар на Централния комитет на партията, председател на Революционния съвет на Афганистан, ми­нистър-председател и министър на отбраната на страна­та. Заявява на членовете на дошлата да го посети съвет­ска делегация, че е повече съветски човек от тях.

За здравето на другаря Амин се грижат група съветски лекари, ръководени от полковника от медицинските служ­би В. П. Кузнеченков. (Другарят Амин, неизвестно защо, не вярва на афганистанските лекари.) Храната му също се готви от готвач, здраво свързан с компетентните органи на Съветския съюз. Прислужват му наши, родни съветски сервитьорки. Другарят Амин се е заобиколил със съветски съветници. Но и това му е малко. Другарят Амин настой­чиво иска Съветската армия да влезе в Афганистан. Поне с ограничен контингент. За три месеца другарят Амин се­дем пъти моли ръководството на Съветския съюз да пое­ме контрол над страната му. Тоест веднъж на две седмици другарят Амин моли кремълските другари: ама хайде оку­пирайте Афганистан най-после, докога трябва да ви умоля­вам!

Другарят Амин не вярва и на афганистанската си охра­на, така че моли в охраната на двореца му да бъде включен батальон на Съветската армия.

Съветските другари удовлетворяват желанието му: на 9 декември 1979 година в Кабул пристига така наречени­ят Мюсюлмански батальон, бойците са с афганистански униформи и за да не се различават много от останалите охранители, са от Туркмения, Таджикистан и Узбекистан. Тоест по външен вид, поведение и дори по езика си почти не се различават от местните жители. Батальонът се разпо­лага в района на президентския дворец и е включен в систе­мата на охраната и отбраната му. Дошъл е обаче не за да охранява другаря Амин и не да го защитава, а за да го свали и да го унищожи.

Така нареченият Мюсюлмански батальон всъщност е 154-ти отделен отряд на Спецназ на 15-а отделна бригада на Спецназ.

Открай време подразделенията и частите на Спецназ се комплектуват като цяло от руснаци, украинци и бело­руси. Бойци от републиките на Средна Азия в съветската десантура са нещо като изключение. За да се комплектува Мюсюлманският батальон, се налага да се преровят всички съединения и части на Спецназ на Съветската армия, като броят се попълни от въздушнодесантните дивизии.

На другаря Амин един батальон му е малко. Той продъл­жава да увещава съветските другари да вкарат в Афганис­тан много войски с танкове, с артилерия, с бойна авиация. Накрая успява да ги уговори. Другарите в Кремъл решават да вкарат войски, но и да отстранят другаря Амин.

И до днес никой не е обяснил ясно с какво другарят Амин не е угодил на кремълските си повелители. Разправят, че почвал да се ориентира към Америка. Да си разправят.

Макар че дали човек, който иска да си продаде душата на американските империалисти, ще позволи да го преглеж­дат и церят съветски военни лекари?

Дали изобщо ще посегне към вдигащата пара чиния, поднесена му от Маруся, която явно е на служба в държавна сигурност?

Дали ще използва средствата за секретна правител­ствена връзка, които са направени и се обслужват от съ­ветски специалисти? Правителствената връзка в Съвет­ския съюз се обслужва изключително от свързочните части на КГБ.

Дали човек, който възнамерява да служи на американците, ще моли кремълските вождове да му пратят съвет­ски батальон за охрана на президентския дворец?

Дали ще настоява Съветската армия да окупира собст­вената му страна?

Понеже другарят Амин моли и настоява. И постига своето.

На 25 декември 1979 година 781-ви отделен разузнавате­лен батальон на 108-а мотострелкова дивизия минава през афганистанската граница. След него в безкраен поток поч­ват да се точат полкове, бригади и дивизии. Същевременно започва прехвърлянето на частите на 103-та гвардейска въздушнодесантна дивизия на летищата на Баграм и Кабул.

Датата на началото на освободителния поход е избра­на специално. Целият западен свят празнува Коледа.

Щом разбира, че кремълските господари най-после са се съгласили да изпълнят многобройните му молби да окупи­рат Афганистан, другарят Амин направо ще се пръсне от радост. На 27 декември, докато съветските дивизии една подир друга навлизат на афганистанска територия, 154-ти отделен отряд на Спецназ, пристигнал за защита на друга­ря Амин, превзема с щурм президентския дворец.

Почетната задача да се ликвидира големият приятел на Съветския съюз (и семейството му също) е възложена на професионални убийци от КГБ, които нахлуват в двореца подир Мюсюлманския батальон.

Разделение на труда: батальонът на Спецназ превзема двореца с щурм, групата на КГБ довършва работата, като избива всички, които са є наредили да избие. В случая са из­бити и хора, които не би трябвало да умрат. Сред тях е старшият на групата лични лекари на Амин, полковник В. П. Кузнеченков.

                                                                   2

Освободителният поход в Афганистан е замислен от три­мата най-мъдри вождове, трима членове на Политбюро на Централния комитет на Комунистическата партия: пред­седателя на КГБ другаря Андропов, министъра на отбра­ната маршал на Съветския съюз Устинов и министъра на външните работи другаря Громико*.

Другарят Громико няма воинско звание и никога не е служил в армията.

Другарят Андропов има звание армейски генерал. Нико­га обаче не е служил в армията и няма никаква представа за военното дело.

Другарят Устинов има звание „Маршал на Съветския съюз“ и заема длъжността Министър на отбраната на СССР. Това е първата в живота му длъжност в Съветската армия. След Гражданската война Устинов е редник, но не в Червената армия, а в наказателните отряди ЧОН (Части със специално предназначение): потиска съпротивата на народа, който не иска да строи комунизма. След това цял живот е на ръководни постове във военната промишле­ност. На 9 юни 1941 година Сталин назначава Устинов за народен комисар, тоест министър, на въоръжението. Ми­нистърът е на 32 години. От този момент през цялата война и след нея, по времето и на Сталин, и на Хрушчов, и на Брежнев, Устинов ръководи производството на оръжие. Въпросите за воденето на война обаче почти не го инте­ресуват. Брежнев го прави министър на отбраната само защото го е страх от заговор на военните, подобен на заговора на Жуков срещу Хрушчов. На поста министър на отбраната на СССР Устинов е, така да се каже, предпазен клапан. Докато е на този пост, заговор на военните е не­възможен. За съветските маршали и генерали Устинов е пришелец от друг свят, човек, на когото не могат да дове­рят замислите си, да не говорим за живота си.

И ето тези трима ръководни дейци, Андропов, Громико и Устинов, вземат решението да се вкарат войски в Аф­ганистан. Съветските маршали и генерали са категорично против. Особено яростно възразява срещу тази авантюра началникът на Генералния щаб маршал на Съветския съюз Николай Василиевич Огарков.

Позицията на военните е разбираема. Още преди две хиляди и петстотин години великият китайски пълково­дец и стратег Сун Дзъ казва една истина, която е валидна за всички времена: войната не бива да е продължителна.

 

3

Но ето го въпроса: защо им е Афганистан на вождовете на Комунистическата партия другарите Устинов, Громико и Андропов?

Често се изказва мнението, че войната в Афганистан била ненужна, че кремълските старци не разбирали какво правят, че напразно жертвали войниците и колосални ма­териални средства, че заради някакви си пусти голи напече­ни от слънцето и ненужни на никого планини се изпокарали с целия свят, съсипали икономиката на страната и в крайна сметка я докарали до разруха и разпадане.

Позволете ми обаче да изразя и друго мнение: много добре са знаели какво правят.

Войната в Афганистан е война за самото съществува­не на Съветския съюз.

В действията на кремълските старци има желязна ло­гика. Да се опитаме да вникнем в нея.

Първо. Съветският съюз е социалистическа страна. Тоест цялата икономика е в ръцете на държавата. Тоест в ръцете на бюрократите. Тоест е пределно неефективна.

Второ. Съветският съюз не може да съществува мирно редом със страни, които имат нормална икономика, прос­то защото обикновените хора виждат разликата в жизне­ното равнище на нормалните страни и социалистически­те страни. И хората бягат от социализма. Най-добрите хора. Най-талантливите, най-предприемчивите, най-сме­лите. Социалистическата икономика не може да оцелее ре­дом с нормалната икономика също както един мръсен опов­ръщан бар не може да оцелее до чисто и уютно заведение в съседство. Собственикът на бара има следния избор: или да затвори бара, понеже не може да издържи на конкуренция­та, или да запали омразното съседно заведение.

Точно пред такъв избор са изправени комунистически­те вождове: или се отказваме от социализма, или смъкваме целия заобикалящ ни свят на нашето родно съветско жиз­нено равнище със салам от боклуци и соя и километрични опашки.

Трето. С цел разпространяването на социализма по целия свят Червената армия нахлува в Европа и през 1918, и през 1920 година. С цел разпространяването на социа­лизма Съветският съюз създава и храни комунистически партии по целия свят. С цел разпространяването на социализма Съветският съюз довежда света до Втората световна война. С цел разпространяването на социализма Съветският съюз въоръжава и храни Северна Корея, Виет­нам, Куба, Индонезия, Ангола и още много и много различни страни и народи. Достатъчно е да кажем, че със съветско оръжие се въоръжава многомилионната армия на комунис­тически Китай.

Но всички опити за разпространяването на комунизма не водят до желания резултат. Затова още през август 1941 година, в най-страшните за Съветския съюз дни, друга­рят Сталин праща три съветски армии в Иран. В състава на трите армии има повече от хиляда танка. Германците громят Червената армия, стотици хиляди съветски бойци попадат в обкръжение. Трите армии, които другарят Ста­лин праща в Иран, биха могли да променят положението на съветско-германския фронт. На Сталин обаче му трябва нефт.

Трябва му не само за него, но и за да не го докопат дру­гите.

Другарят Сталин не успява да удържи Иран. След война­та САЩ и Великобритания с общи усилия успяват да разка­рат другаря Сталин от Иран.

Но опитите на Съветския съюз да овладее световните източници на нефт продължават. Цялата външна полити­ка на СССР след Втората световна война всъщност е борба за нефтените находища на планетата. Цялата ни външна политика води до колосални разходи за поддръжка и издръж­ка на нашите арабски приятели: Египет, Сирия, Либия, Ал­жир и много други. И всичко това с цел да стъпим в райони­те, където се добива нефт, или в районите, през които се транспортира.

Всички тези опити завършват с провал. Понеже Съвет­ският съюз няма общи граници със страните, които съвет­ските другари искат да приберат под топлото си крило. При това положение да се закрепим в тези страни е наис­тина трудно, а в случай на голяма война – невъзможно.

И ето я последната надежда – Белуджистан.

Белуджи живеят в Иран, Афганистан и Пакистан. Но ня­мат своя страна. От 1948 година народът на Белуджистан води борба за независимостта си. Земите на Белуджистан стигат до Индийския океан, точно около залива, през кой­то минава основният поток нефт за световните пазари. Покрай Белуджистан минават танкерите с нефт на Иран, Ирак, Саудитска Арабия, Кувейт, Арабските емирства. Ако Съветският съюз установи с Афганистан същите отноше­ния като с Монголия, тоест превърне Афганистан в протек­торат на Съветския съюз, то Белуджистан сам ще протегне ръка за помощ. Понеже никоя друга държава не иска да признае независимостта на Белуджистан. А Съветският съюз я признава и подкрепя. И ще сложи около управниците свои ле­кари, телохранители, готвачи, сервитьорки и най-различни съветници. Плюс „мюсюлмански“ батальон за охрана.

Та така: войските на Съветската армия влизат в Афга­нистан не заради някакви си там напечени планини и степи. А за излаз на Индийския океан. За да могат да стиснат све­та за нефтеното му гърло.

На Съветската армия изобщо не є трябва война. Ар­мии са съществували и ще съществуват при всички строеве и режими: при социалистите, при капиталистите, при монархистите и анархистите.

А за комунистическия режим в Съветския съюз война­та в Афганистан е последната надежда за спасение: или комунизмът ще рухне, или ще стиснем света за гръкляна, ще диктуваме цените на нефта, ще правим кризи когато си решим, онези, които се прекланят пред нас, ще дарим с всички блага, също както вождовете на Утопия даряват онези, които са готови да се предадат. Непокорните ще ги удушим с нефтената гарота.

Преди векове Чингис хан повежда ордите си да завладеят света. Призивът е – към последното море! Те знаят, че всичко си има край, предел. Предполагат, че земните простори все някъде трябва да свършат пред някое море. И като разоряват по пътя си процъфтяващи страни, като палят градове и села, като убиват и вземат в плен жите­лите им, мечтаят да стигнат до най-последното море, тоест да завладеят целия свят.

Кремълските вождове са си поставили същата цел. Но за тях последното море не е нещо незнайно зад безкрайни­те степи, гори и планини, а едно съвсем конкретно море, през което минават натоварените с нефт танкери. Изли­заме на това море – и светът е наш!

През всичките години на войната смятах, че Съветският съюз никога няма да се махне от Афганистан. Понеже изтеглянето му означава рухването на последните надеж­ди светът да бъде поставен на колене. А без това Съвет­ският съюз нямаше как да оцелее.

Признавам заблуждението си: Съветският съюз се мах­на от Афганистан.

Но същевременно се оказах и прав: Съветският съюз се изтегли – и рухна последната надежда светът да бъде стиснат за гърлото. А след последната надежда рухна и са­мият Съветски съюз.

Съветската армия воюва в Афганистан десет години. Това беше най-последната и най-продължителна война в ис­торията на Съветския съюз. И най-позорната.

Съединенията и частите на Спецназ играеха в нея клю­чова роля.

Няма да описвам тази част от историята. По прин­ципни съображения. За десет години през Афганистан ми­наха десетки хиляди бойци и командири на Съветската ар­мия, включително хиляди бойци на Спецназ. Никой не може да разкаже по-добре от тях за тази война.

 

4

Започнахме беглото си запознанство с чудовището Спецназ с разказ за малката пехотна лопата МПЛ-50.

Нека се върнем към това страшно оръжие.

Малката пехотна лопата изиграва доста важна роля в рухването на наглед нерушимия Съюз на съветските социа­листически републики.

И така, на 15 февруари 1989 година последните подраз­деления на

40-а армия се изтеглят от Афганистан. Както би следвало да се очаква, скоро след това Съветският съюз започва да се руши и да се разпада.

Не минават и два месеца, и срещу комунистическата тирания се надига Грузия.

Април. Нощ. В центъра на Тбилиси се е събрала огромна тълпа. Грузинският народ настоява за промени. Някой ня­къде взема решение демонстрацията да се разпръсне със сила. Разпръсването започва призори, в 4.00 ч. Нападение­то срещу демонстрантите е внезапно, също като нападе­нието на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз.

Пускат срещу демонстрантите газ, бият ги с гумени палки – и с малките пехотни лопатки. Настъпва паника. 16 души загиват на площада и на булеварда, по-късно още три­ма умират в болница, до един месец 4035 души търсят ме­дицинска помощ.

Навеки ще остане неизвестно кой, къде и кога е взел това решение. Понеже документи няма.

Апропо, за документите. Вечно ми повтарят: а бе уж всичко в „Ледоразбивачът“ е точно така, обаче къде са по­жълтелите листове с избледнелите подписи и печати?!!

Отговарям: ако даден документ не е намерен, това изобщо не означава, че събитието не се е случило. Да взе­мем за пример събитията в Тбилиси през нощта срещу 9 април през онази кървава година: на проспект „Руставе­ли“ убиват и осакатяват хора. Убити, ранени и натровени с газ има, обаче документ със заповед демонстрантите да се разпръснат със сила – няма. Нима да смятаме, че никой никога не е давал такава заповед? Пак ли ще ни е виновен стрелочникът или машинистът на влака?

Срещу демонстрантите действат следните сили:

– 345-и гвардейски Червенознаменен, носител на орден „Суворов“ парашутно-десантен полк;

– 4-ти мотострелкови полк на дивизията със специално предназначение „Дзержински“ на Вътрешни войски на Министерството на вътрешните работи;

– Пермският и Воронежкият ОМОН на Министерство­то на вътрешните работи;

– курсантите от Горкиевското висше училище на Ми­нистерството на вътрешните работи.

Това е официалният отчет.

И е истина.

Но не цялата. В отчетите не се казва нищо за органи­те и агентурата на КГБ. С антисъветските изказвания и действия се занимават другарите от КГБ, а не МВР, да не говорим за Съветската армия. КГБ обаче е структура, коя­то с всички сили се стреми да остане скрита. Просто няма начин да не са участвали хора от КГБ. Но документите не споменават нищичко за тях.

Освен това: сред десантчиците на 345-и гвардейски парашутно-десантен полк действат бойци от 12-а бригада на Спецназ. Съединенията и частите на Спецназ по онова време не се водят официално никъде. Все едно не съществу­ват. Затова ги няма в официалните отчети.

Цветът на пагоните им, на петлиците и на баретите им е същият като на обикновената десантура. Но именно те са използвали уменията си да поразяват недоволните от режима със страшното оръжие МПЛ-50.

 

5

За виновник за кървавото разпръсване на демонстрацията в Тбилиси кремълските вождове нарочват командващия войските на Задкавказкия военен окръг генерал-полковник И. Н. Родионов.

Но дайте да помислим малко.

В разпръсването на демонстрантите участват войски на МВР и войски на Съветската армия. И – повта­рям – това няма как да стане без участието на държавна сигурност. Взаимодействието на войските от различните ведомства е организирано по място, цел и време.

Заедно с частите на Съветската армия действат час­ти на 4-ти мотострелкови полк от дивизията „Дзержин­ски“. Този полк е от Москва. От дивизията на МВР. А войските на МВР не се подчиняват на Съветската армия и не биха изпълнили заповед на генерал от армията, ако няма нареждане от полицейското командване в Москва.

Нека обаче се запитаме защо им е на големите москов­ски полицейски началници без заповед от най-високо място да започват действия на територии, редът в които изоб­що не е тяхна отговорност?

Пермският ОМОН не се подчинява на командира на 4-ти полк на МВР. Подчинява се на ръководството си в Перм. Обяснете ми обаче защо им е на големите шефове в Пермското областно управление на МВР да се забъркват в събития, за които през тази априлска нощ не знаят нищо, събития, които се развиват на територия, за която те не отговарят?

Следователно: щом Пермският ОМОН се е включил в разгонването на демонстрацията, значи е имало заповед от Москва.

Същото се отнася и за Воронежкия ОМОН, и за курсан­тите в Горкиевското висше училище на МВР: без заповед те не биха се включили – а и защо? – в разгонването на де­монстрантите.

Но и това не е всичко и дори не е най-важното.

Най-важното е, че полицията не се подчинява на Съвет­ската армия. Съветската армия също не се подчинява на по­лицията. И нито армията, нито полицията се подчиняват на КГБ, както и КГБ не им се подчинява.

Няма начин генерал-полковник Родионов, та ако ще да е страшен кръвник и кръволок, да заповяда на московските по­лицаи от дивизия „Дзержински“ да изпълнят заповедите му.

Не може да заповяда и на Воронежкия ОМОН. Няма та­кива права. Не може да заповяда и на Пермския ОМОН. Не е началник и на Горкиевското училище.

Няма власт и над тайната полиция на КГБ, естествено.

Освен това Съветската армия не е предназначена за решаването на полицейски задачи. И генерал-полковник Родионов, и подчинените му никога не биха се забъркали в такава каша по свое желание. За какво са им излишни главо­болия, след като за въдворяването на ред отговарят другарите от КГБ и МВР?

Накратко: без заповед от Москва е невъзможно да се организира взаимодействие на подразделенията и частите на тези различни ведомства. Да не говорим, че войските им, без да известят за това московските си началници, не само не могат да се договорят, но и нямат това право.

Разнородните сили на МВР обаче, събрани от най-раз­лични краища на страната, действат рамо до рамо със за­щитниците на отечеството със сини пагони и десантни­чески барети.

По онова време съкращението СпН е строго секретно, така че впоследствие никой не си спомня за СпН. Основна­та вина се хвърля на 345-и гвардейски парашутно-десантен полк.

Генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз другарят Михаил Сергеевич Горбачов, тоест най-главният вожд на страната, свали и от себе си, и от цялото московско ръководство, отговорността за смъртта на загиналите: заяви, че не е давал такива заповеди, че не бил знаел нищичко за ставащото и че изобщо нямал към случилото се никакво отношение.

Като го чух това, вдигнах телефона и се обадих на моя приятел Владимир Буковски: Константинич, това е краят, Съветския съюз вече го няма. Съветският съюз ще се поза­държи още малко като прогнил баобаб. Не знам кога ще пад­не. Но това вече няма значение – СССР вече е мъртъв.

 

6

Не е необходимо човек да е велик аналитик, за да предскаже етапите на разпадането.

Дайте да погледнем Съветския съюз не от нашето светло утре, а от 1989 година, и да се опитаме да преценим какво ще последва.

Нека първо си спомним, че Съветският съюз е социа­листическа държава. Следователно страната не може да се изхрани сама. Нито една социалистическа държава никога не е могла да се изхрани сама. Та дори да е трудолюбивата Източна Германия или не по-малко трудолюбивият Китай. Дълги години Съветският съюз все някак се оправяше. Но още по времето на Хрушчов се наложи страната да купува храни от Америка. Докато нефтът беше скъп, купувахме зърно от Чичо Сам, а картофи от съседите си. Но в края на 80-те години на миналия век благодарение на усилията на президента на САЩ Роналд Рейгън цената на нефта падна и Горбачов нямаше с какво да храни народа. Никакви рецепти не помагаха – нито от страна на Комунистическата пар­тия, нито на нейния изключително мъдър генерален секре­тар. Защото просто нямаше рецепти. (Ако имаше, щяха отдавна да са ги използвали.)

След като магазините в цялата страна са празни, нор­мално е народът на страната да се устреми към Москва, нали? За салам. Московските управници са принудени да спа­сяват населението на столицата от наплива на гладните провинциалисти. И какво правят? Просто спират да про­дават стоки на пришълците в московските магазини.

Тогава обаче народът на страната ще остане съвсем без храна. И местните власти в Тула, в Тамбов, Калинин и Ярославъл, уплашени от гладни бунтове, ще откажат да доставят зърно, брашно, месо и масло в Москва. А в Мос­ква не растат картофи и в района на Садовое колцо няма свинеферми. Тогава пък ще се вдигне Москва. И ще излезе по площадите.

А любимата ни армия вече няма да бие повече никого с лопати. Тя също не е тъпа.

Съветският съюз просъществува дотогава, докато кремълските вождове даваха престъпни заповеди, но пое­маха отговорността за престъпленията.

През 1962 година защитниците на родината стрелят по участниците в работническа демонстрация в Новочер­каск. Властта не предава нито един от стрелялите, не съди нито един от тях, дори напротив – всички изпълнители на престъпната заповед получават награди и повишения. В Севернокавказкия военен окръг танковете са подчинени на командващия окръга армейски генерал Плиев. Без негова заповед нито един танк не може да мръдне от мястото си. Но танковете тръгват и си свършват усмирителната работа. Плиев е повишен.

Но щом властта (в лицето на другаря Горбачов) прес­тава да поема отговорността за престъпленията на под­чинените си, подчинените престават да изпълняват прес­тъпните є заповеди.

Две години след изтеглянето на съветските войски от Афганистан стана онова, което трябваше неизбежно да стане.

Ръководителите на съседните на Москва области, уп­лашени от гладни бунтове в поверените им райони, под най-различни предлози спряха да хранят Москва. Магазини­те на Москва се опразниха.

Жителите на Москва излязоха по улиците.

Кремълските вождове изкараха по московските улици танкове.

Докато кремълските вождове поемаха отговорност­та върху себе си, защитниците на отечеството стреляха по гражданите на собствената си страна (като в Новочер­каск) или биеха и сечаха любимия съветски народ с лопати МПЛ-50 (като в Тбилиси).

Но от момента, в който Горбачов заяви, че виновници за кръвопролитието са хората с пагони, и в частност гене­рал-полковник Родионов, Съветската армия спря да стреля по народа и да го бие с лопати.

И комунизмът рухна.

* Другарят Громико много обича да се представя като велик миротво­рец. Любимата му фраза е „По-добре десет години преговори, отколко­то един ден война“. За преговори не знам, но той е сред тези, по чиято вина Съветският съюз се забърка в една мръсна война, която продължи десет години и стана една от причините за разпадането на страната. На практика миролюбието на другаря Громико е: нито един ден прего­вори и десет години война. А войната трябва да е бърза, понеже заку­чилата се война разорява държавата и може да стане причина за краха є. Генералите разбират това. Както разбират и че война в планините, война срещу народ, който никога не е бил покоряван от никого, не може да свърши с блестяща победа. И че при това положение виновни за про­вала ще са те, генералите. – Б. а.

 

 

Превод от руски Иван Тотоманов