Да родиш сина си на пътя

13.11.2018 | автор:  На 14 ноември се навършват 133 г. от вероломната Сръбско-българска война

Из романа на Неда Антонова „Не умирай вместо мен”.

Годината е 1885-та. Сръбско-българската война.

Те са млади и всички се обичат тъй, както се обича за първи път –
за първи път след пет века робия. Защото вече имат не само
за какво да живеят, но и за какво да умрат.

Те имат Отечество! И любовта им е споделена.

Сръбско-българската война. Първата отечествена война
на Третото българско царство. Сами срещу цяла Европа.
Срещу Берлинския конгрес и волята на Великите сили,
срещу подло изоставилата ги уж братска Русия...

Само Бог не ги е изоставил...

А във войската – цяла България: редовна армия и доброволци с цървули;
стари учители и ученици от Петропавловската семинария;
овчари с ямурлуци и госпожи с червенокръстки ленти на ръкава…

Всички заедно летят към Сливница... 
А там – болка, студ, смърт, още смърт, много смърт...
И победа!

И любов!
Любят се когато и както сварят, за минутка макар, но като завинаги...
И понеже войната им обещава само смърт, те един на друг си
обещават вечност. И я дочакват.

Онази вечност, с която само народната памет може да се отплати.

 Неда Антонова

ОТКЪС ОТ РОМАНА "Не умирай вместо мен..."

Болката беше внезапна и Зография извика. Чуха я, но не си дадоха труд да различат във вика й изненада, животински страх и благоговение. Жени с шапки и мъже с цилиндри, шопи с бозави елеци и шопкини с осланени цветя, деца, кучета, монаси, търговци и про­ститутки — всичко се бе струпало от двете страни на пъ­тя за Сливница и дишаше в изнурения спасителен такт на прииж­дащите южнобългарски дружини. Беше студено, пре­хвърчаше сняг и хората се притискаха един в друг да си пазят студа и страха.

Втория път болката се въззе като пламък, засили се и за­почна да бие навсякъде, където имаше плът. Зография стисна устни и напиращият отвът­ре вопъл излизаше през слепените й от студа ноздри като топла  съскаща струя. Звукът й се удави в тропота на конете от запенен южнобългарски ескадрон, ескадронът приближи в бърз ход, конниците бяха по двама на кон, един падна от коня, а върху му се струпа народ и се опи­та да го изправи на крака.

В същия миг от другата страна на шосето падна Зо­графия. Извика глухо, сниза се и усети как главата й се удари в нечие рамо, после в нечии колене. Бузата й докосна земята. „Родилка“ — пошушна някой и се отмести, за да не я настъпи. Десетина минути всички гледаха ескадрона и маршируващите по шосето доброволци, като инстинктивно се отдръпваха от падналата в несвяст жена, защото войната бе наблизо, звукът й пълнеше всичко и раждането на един живот сред толкова много смърт изглеждаше напразно и не­навременно усилие.

Когато откъм завоя се зададе баревската доброволческа чета, Сте­фан Радов видя от коня, че до стълба с петролната лам­па тълпата се бе разцепила неестествено. Надигна се и забеляза върху замръзналата земя да се гърчи жена, а малко встрани се чернееше шапката й. Спря коня и слезе. Хората се отдръпнаха да му направят път и в погледите вместо срам и състрадание имаше укор и не­доволно учудване. Родилката се виеше като живот­но с пречупен гръбнак, опитваше се да се хване за не­що, което щеше да я изтегли от водовъртежа на болка­та, но ноктите й едва успяваха да докоснат вълнените чорапи и да усетят спасителната топлина на човек, ко­гато краката се отдръпваха с отвращение. Пред по­гледа й спряха ботуши. Тя не вдигна глава да погледне мъжа, а прегърна ботушите и за миг успокоена, отпус­на чело и усети, че кожата им е влажна. Стоя така секун­да и нещо, после болката отново я връхлетя, тя се обър­на по корем и несвестните й ръце зарониха вледенената пръст.

Стефан Радов я позна, с жест спря идващата колона и двайсетина души се откъснаха, свиха покрай стълба с лампата и изведнъж се разсъниха. Водеше ги Иван Каранфилов. Колоната продължи, а баревци се спус­наха към родилката, вдигнаха я на ръце, а тя се мята­ше като необуздаема божа сила и стенеше, както бяха чували нощем да стене природата.

Лелинпенин Димитър сне ямурлука си и го постла на земята. Миривой извади от раницата няколко лакти платно, дето Домна му го бе приготвила за партенки, Ралко изля в шепа малко вино от плоско шише и взе да разтрива слепоочията на жената, а Сусо ,прегърнал гъдулката ,се въртеше около всички и се стараеше да ги успокои:

— То е така. . ., виждал съм. . седем пъти съм виждал…

Завиха жената с шубата на Тянко Босия и трябва­ше вече да тръгват, но родилката отново извика и заблъска глава в земята, а отворените й очи гледаха във всеки един от мъжете. Иван се спусна и взе главата й на колене. Жената се опитваше да стане, да побегне и да се спаси, но болката избиваше на несдържани тласъци и безформеното жен­ско тяло трепереше като обезглавено.

Осемнайсет души от баревската чета обградиха ро­дилката, застанаха гърбом към нея и като прилепиха рамо до рамо и тяло до тяло, скриха я от възмутените погледи на града и от засилващите се набези на вятъра.

Разпопеният Василчо шепнеше молитви за облек­чение на хубави болки, каквито бяха родилните, но веявицата бе толкова силна, че вместо към бога вятърът отнасяше молитвите му към дявола, рогатият се намесваше и бол­ките ставаха още по-страшни, а жената — по-грозна. След малко виковете взеха да отслабват и Иван Каранфилов забеляза, че Зография заспива. Лицето й пребледня, отпус­на се и тя се унесе.

—  Не й давайте да заспи! — извика тичешком жена и разсече кордона.

Беше градската баба Хриса Джансъзова.

—  Ставай, жено! — извика пресипнало и удари Зография в лицето.

Родилката отвори очи, червенина изби по удареното място и тя отново започна да вика. Гласът й бе самотен и остър като крясък на птица, а студът го правеше още по-див.

В този миг Зография мразеше Тодор, детето, себе си и това, че се бе родила жена. Искаше да се спаси от огъня вътре в утробата си, молеше се за смърт и вече някол­ко пъти от челото към очите й слизаше нещо сладко и топло, заливаше я и притъпяваше жежките езици на огъ­ня, но някой отново я удряше по лицето, събуждаше я и я връщаше в ада. Няколко пъти губи съзнание. Прехвръкваше сняг, снежинките се лепяха по нея и се стопя­ваха, мъжете стояха гърбом и си мислеха за жените и майките си, а в далечината дънеше артилерията.

Повече от час баба Хриса се опитваше да свести Зография. Биеше я, ругаеше я и поръча и на мъжете да я ругаят, за да свършат по-лесно мъките, но те не по­смяха да го направят и мъките продължиха още два часа. Родилката за­спиваше. „Ще задуши детето!” Бабата запретна поли, възседна жената и започна да я натиска с юмруци в корема. Натиска, бие, пак натиска, пак бие. . . Коремът взе да се смъква надолу, жената загуби глас и дишаха само очите й.

Рано следобед баба Хриса поиска топла вода и одея­ло: темето на детето се беше показало, тя запретна ръкави и коленичи между краката на полу­мъртвата родилка.

— Напъвай се, жено, напъвай се, ще го  съсипеш…!

Мъжете чуха как нещо глухо изпльока, сякаш ка­мък бе хвърлен във вир, бабата изпъшка и новороденото рязко проплака.

Зография се усети изгребана, болката се оттече в земята, а светът — топъл и сит — едвам се полюшваше пред очите й. Нещо ситно и бодливо я засипваше по лицето, въздухът миришеше на цървули и евтин тютюн, скрибуцаха колела и някъде стреляха безразборно и вкупом. . .

Показаха й детето, но тя видя само, че едното кюше на виненото одеяло бе изядено от мишка. Равнодушно се обърна встрани и забеляза, че е заобиколена от стена. Отначало не позна, че това са гърбове, и й се стори, че лежи край зида в градината на баща си в Търново. . . Стената наистина приличаше на дувар, са­мо дето от време на време помръдваше и иззад нея из­пълзяваше цигарен дим.

Детето веднага бе отнесено на топло, а родилката увиха в ямурлука на Лелинпенин Димитър и я нато­вариха на волска талига върху чували с булгур. Баба Хриса седна до талигаря да му показва пътя.

Баревци разкършиха тела от студа и вцепенение­то, погледнаха се с щастлива умора и само Иван Каранфилов продума:

— Колко трудно се ражда човек, а колко лесно е да го затриеш.

Стрелбата откъм Сливница продължаваше.

Баревската група пристигна на позициите седем ча­са след колоната. Млад и изнервен поручик ги чакаше в края на селото и безчинствуваше с глас:

 — Доброволни ли? Грозни предатели! Ще ви съдя за държавна измяна.

 — Чуйте, господин поручик . . . — опита се да му обясни Иван Каранфилов.

— За предателство — смърт . . . Вашите братя ги­нат, а вие се разтакавате в моабети... Разстрел за пре­дателите!. . 

 — Човек спасявахме, господин поручик. ..

 — Златен трябва да е бил този човек, щом сте го спасявали осемнайсет души.        

 —  Може и златен да стане, де да го знаеш. . . Сега се роди. . .

Поручикът усети нещо като предчувствие, но не допусна да бъде размекнат. Войната вилнееше наоколо и нямаше време за доказателства. Всичко беше така, както изглежда.

— Страхливци! Със смъртта си ще измиете своя по­зор. Бегом марш на предната линия!. . . И който ожи­вее, ще бъде простен. . .

Бревци изпълниха заповедта и затичаха към сражението като към милост.

 —Те спасиха сина ти, глупако! — извика Стефан Радов и препусна след тях.

Поручик Тодор Иринин усети, че се изгубва. Олюля се, измъкна сабята и хукна напреко през полето, настигна тичащите доброволци и се хвърли да ги прегръща...

— На ямурлук се намери. . . — запъхтян обясняваше Лелинпенин Димитър. — А онази му работа..., мъжковината де..., ей такваз...

И виреше палец пред очите на Тодор. А Тодор Иринин хлипаше с глас, смееше се със сълзи и така — смеещ се и просълзен — поведе атаката.

Беше яростен, свенлив и безсмъртен.

Убиха го същия ден.

Откъс от романа "Не умирай вместо мен" на Неда Антонова, второ издание