За 2018 г. журито на наградата „Хеликон“ в състав Димитър Шумналиев (председател) и членове Албена Стамболова, Катя Атанасова, Бойко Ламбовски и Валери Стефанов реши да не я присъжда. Щях да разбера решението, 1) ако сред номинираните 12 заглавия нямаше нито едно достойно; 2) ако българската литература беше в творческа криза (в каквато криза е, да речем, българската драматургия); 3) ако разни секс-скандали и движения тип #MeToo бяха разтърсили българското жури (това последното е майтап, нали се сещате :-) ). Нищо такова обаче, нито 1), нито 2), нито 3): от страна на журито няма оплаквания за тормоз и неприлични предложения :-), в настоящия момент българската литература е в отлично здраве, а сред 12-те заглавия поне 6, според мен, тоест половината от номинираните биха заслужили наградата без който и да е да се срамува и изчервява, че точно тази книга на точно на този автор е била връчена.
А сред тези шест книги моят безспорен фаворит е „Кедер“ на Йорданка Белева и е странно, ама наистина много странно, че журито на наградата „Хеликон“ не успя да я открие. Странно е, защото – освен че „Кедер“ е книга талантлива и литературно компетентна, тя е и книга, която начертава и утвърждава едно писане, което, струва ми се, все по-силно ще навлиза в характеристиките на българския почерк. (Има и друга книга, отново с разкази, която също задава тенденции, обещаващи устойчивост и берекет, ама за нея журито отново е останало сляпо… Нейсе, запуши я!… :-) ) Тенденцията, на която се натъкваме в „Кедер“, е да се разказват „малки истории“, но не като тези на Деян Енев, в които почти нищо не се случва – късове сурова действителност с почти невидим жест изваяни, а такива със сюжет, но минималистичен, домашен и топъл. Нашите големи разказвачи, макар и привързани в кратката форма, най-българската форма, все са опитвали да изградят около сюжета и някое монументално платно, епично дори – през 20-те и 30-те Йовков и Елин Пелин, през 70-те и 80-те Хайтов и Радичков (от чиито нагласи например е много повлияна Екатерина Томова в „Забравени от небето“); и това е въздействало върху по-късни разказвачи, колкото и далечни (или пък близки) да ни се струват с темите и привързаностите си от посочените по-горе образци. Има го също този стремеж към по-широк аршин и на навеждащ ни към обобщаващи мисли околен пейзаж и у Емил Андреев, и у Палми Ранчев, и у Кристин Димитрова, и у Георги Господинов, и у Васил Георгиев, и у Радослав Парушев, и у Венцислав Божинов… Няма го у Йорданка Белева. Нейните разкази са интериорни, не екстериорни, дори действието им да става навън, и в този смисъл тя прокарва една линия на разказване по български, която не се придържа към внушенията, които непряко, по обиколному писателят иска да предизвика у читателя, а просто ей-така си ги произнася я пред огнището, я на пейката пред двора. Заради самото произнасяне, заради самото бъбрене, заради самата фатична функция на езика :-). Казано иначе и по-литературно-филологически, Йорданка Белева в „Кедер“ освобождава българския разказ от сказа – този толкова любим сказ на Енчо Мутафов, за да го превърне в непретенциозна история, скромна и непридирчива. „Кедер“ всъщност поставя началото на края на сказовостта в българския разказ. 
Затова ми е необикновено, че едно такова знаещо и можещо жури, в което всеки един е и епистемологически, и ценностно (вкусово) подготвен, не е успяло да открие значимостта на този мъничък сборник с разкази. Прибавям към това и лъха на доброта, които той излъчва, способността му да извиква у читателя нежност и съчувствие; изобщо цялата човещина, която струи от него – и се чудя на решението. Макар че – от друга страна – какво тук значи някакво си решение? :-) Нищо, ако „Кедер“ успее да намери своите почитатели, своите поклонници, които да го оценят не в някакво си там съревнование, а в цялата му вселенска благодеятелност, която ще събуди у тях. Ще я събуди и никога няма да остави да заспи. Та нали всъщност това е и едно от предназначенията на добрата литература – да ни държи будни и с отворени очи за даровете, които ни изпраща светът и хората в него, както и за зложелателствата, също идващи оттам, от света и хората в него. И да създава у нас онзи гений – съвсем всекидневния човешки гений, да сме в състояние да отличаваме едното от другото. И да знаем, че дори когато сме убедени, че всичко около нас е кедер (ще рече тъга, печал, скръб), пак ще имаме основания да се радваме на живота и на щастието, което е той, просто защото го живеем, просто защото ни има…