В ГЕЕНАТА ОГНЕНА НА АБСУРДНИЯ СМЯХ

24.02.2019

Идва новият роман на Петър Маринков

В ГЕЕНАТА ОГНЕНА НА АБСУРДНИЯ СМЯХ

България – мигновение преди комунистите да извият врата на мръсните фашаги и да настъпи сталиниски рахат. Лековато, забавно, весело и малко смахнато се лее разказът, безгрижно като в квартална софийска клюка – с дребнобуржоазен привкус и патриотична мерудия, сочна слугинска засуканост и екзотични персонажи в сложния паноптикум на абсурда.
А любовта е невинна като розови дамски кюлотки.
Ще се смеете ли, или ще плачете, когато се надвесите над преизподнята?
Ще издевателствате ли върху автора, защото ви е сблъскал челно с адска мъка?
Или ще сте му благодарни, че ви стоварва арогантно в адски дълго изречение, перверзно дълго, където да си отдъхнете. И авторът ли е този, който реди историята, или незнайният разказвач, който пък има брат близнак от друга майка?
Ох! Да, читателю, няма да ти е лесно, но ще ти бъде хубаво!
Хубаво по български и мааалко по ориенталски! И не само! Как иначе ще преживееш земетресение в гръцка таверна, плаване с руски кораб под панамски флаг, взрив в немска подводница! И най-после да си дойдем на думата и да попитаме какво става с прословутите 300 килограма злато!
Ами афионът? Papaver somniferum, сънотворният мак и как политиката изглежда по друг начин от този ъгъл погледната.
Фикция и педантична историческа достоверност в превъзходен меланж.
Очарова ме една проникновена обрисовка на българите: “Поставих на първо място вродената и неизкоренима завистливост, после хроничната подозрителност, след тях ненаситната, каквато може да роди само една вековна мизерия, алчност, пословичната несговорчивост, ориенталската подлост и подкупност, умствената и душевна леност и не на последно място самоубийствения инат.“
Зашемети ме верността на главния герой – авантюрист, убиец, виртуоз в своите агентурни превъплъщения, интелектуален дискант в едни ситуации, безмозъчен звяр – в други. Вярност не към народ и родина, както се казва, и не към любима, не към идея дори, а към друго човешко същество, към човек, който го омагьосва със своята отдаденост на онова, което прави, на нечовешката точност в изпълнението, на изумителната акуратност и професионализъм. Колко жалко, че това магнетично лидерство и верността към него са посветени и вложени в унищожение, мародерства и разруха!
Петър Маринков е безпощаден в своя човеколюбив гърч. Разюзданият апокалипсис в края на Втората световна война няма да ни отвее. Накрая ще сме спокойни и ведри като в достолепна снимка на “Фото Папакочев“.
Читателят преминава обгорен през геената на този роман! Какъв шанс да акумулираме жажда за живот, докато се наслаждаваме на талантливо написана история! И на историята – страшно и весело приключение в пъкъла на събитията.

Людмила Ламбовска
 
 

ПЕТЪР МАРИНКОВ

Из романа  „ПРЕИЗПОДНИК“ 

     На държавния изпит ми се падна задача, която един малък мой физиологичен проблем, за който единствен капитан Йонко Йолов знаеше, можеше да я усложни фатално. Наскоро бяха ликвидирали генерал Луков. Говореше се, че атентаторът е млада жена, елегантно облечена, на висок ток с перфектно опънат копринен чорап. Сиреч кой би допуснал, че в  дамската си чантичка държи револвер девети калибър с пет патрона  и изтрити номера. Появи се обаче свидетел, който твърдеше обратното. Жената била с голф, туристически обувки и раница, от която извадила наган. Генералът попитал, ама защо. Нелегалната отговорила, защото си гад, и стреляла от упор. Имаше и трета версия, но тя се споделяше под сурдинка. Поръчката била дошла от най-високо и дотам. Който се сетил, сетил. Не вярвам друг от курсантите да е получил по-сложна  задача. Трудно се печели доверието на капитан Йонко Йолов. Генерал Луков имаше много трески за дялане и екзекуцията му възмути само един много тесен кръг германофили. Тогава капитан Йонко Йолов, за да компрометира така наречените бойни групи, решава по подобен начин да бъде ликвидирана напълно безобидна персона с добро име, високо тачена от свободните и неутрални интелектуалци, но трън в петата на нелегалните. Труден избор, защото безобиден може да бъде само лудият. Да намериш високо тачена личност от свободните и неутрални  интелектуалци е още по-трудно, защото аз специално не познавам такъв интелектуалец. Колкото до тръна в петата, у нас всеки за всекиго е трън. Принуден е на компромис. Спира се на инженер Кулчо Янакиев. Скромен, тих, неутрален в най-широкия смисъл на думата, съвестен и, за което най-вече се хваща капитанът, уважаван радиоспециалист, наричан от колегите си Палаша. За него се носят легенди. Само като подуши ефира и моментално засича, проследява и заглушава лъжите на Вълко Червенков и Станке Димитров, които в последствие се оказаха истини.  Тъй като вражеските станции предават на вълните на Радио София и става една смешна какофония, радиослушателите негодуват, когато гласовете на Червенков и Димитров надмогват останалите и смешното се губи. Затрупват Кулчо с препоръки и с кое от кое по-глупави желания. С други думи, един достатъчно популярен сред народа инженер, за да се провокира всенародно възмущение. Изпитът траеше точно 24 часа. За това време трябваше да проследя обекта, да набележа маршрута му, да разкрия слабостите и пороците му, ако има такива, да избера мястото, часа и най-важното – оръжието. Реших, че най-удачно ще е да го ликвидирам пред входа на жилището му. Винаги комшията от съседния апартамент ще бъде по-шокиран от случайния минувач. Имаше опасност печатът да раздуха най-различни хипотези. За да няма съмнение, че е извършен терористичен акт, а не битово убийство, трябваше да се дегизирам подходящо и да произнеса на висок глас някаква запомняща се фраза. Доста се колебах как точно да се маскирам. Всъщност стоенето пред огледалото ми отне най-много време. Ако можех да се посъветвам с някой, най-добре, разбира се, би било с капитан Йонко Йолов, щях да спестя часове за сън и медитация, но това е държавен изпит и мерките са драконовски. Подсказването се наказва с анулиране на изпита и десет дни карцер в гарнизонния арест, където провинили се разузнавачи на РО лежат килия до килия с най безотговорните елементи в царството. По голяма от тази обида аз специално не мога да си представя. Накрая избрах образа на нелегалния, действащ в градски услови, такъв, какъвто го рисуваха карикатуристите във вестниците на българския лорд Нортклиф Атанас Дамянов „Дневник“, „Утро“ и понякога   „Заря“. Нещо средно между Гаврош и Кларк Гейбъл, но задължително с каскет и фас в устата. От огледалото ме гледаше формен екзекутор. Само ако можеше да ме  види отнякъде тате. Сигурно щеше да е много горд. Първото условие, покушението да не бъде обявено за битов инцидент, бях изпълнил, да не кажа отлично, но много добре. Оставаше да съчиня думите, които щяха още по-категорично да докажат, че става дума за атентат. Търсех кратка, ударна фраза. Камо ли не да заглуши изстрела. Толкова впечатляваща. Съчиних дузина. Коя от коя по-бойки. И понеже не успях да отлича нито една, доверих се на сляпата случайност. Написах ги на малки листчета, разбърках ги и изтеглих едно. На него с най-изящен Етрополски полуустав пишеше: „В името на народа.“ Напуши ме смях. Щях да екзекутирам в името на народа лице, на което цял народ денонощно пише писма. Винаги се смея, като се сетя. Капитанът обаче разглеждаше фразата от друг ъгъл. Коментарът му бе кратък, но гениално точен: „Колкото е по в името на народа, толкова по е против народа.“ Призна, че всичко друго да бях сгрешил, само зарад тия думи, щял да ми пише отличен. Аз обаче реших задачата от край до край бляскаво. Избрах най-доброто време за показна екзекуция – шест следобед, когато всички се прибират след работа. Улиците са пълни с автомобили, тротоарите и магазините – с хора. Естествено, предпочитах оръжието да е конструираното от капитан Йолов шило, но в задачата се налагаше безапелативното условие да се ползва револвер, но, ново условие, в никой случай най-подходящия за подобни мероприятия съветския компактен модел „Брамит“ от 1927 година , разработен специално за кадрите на НКВД, калибър 7.5, със седем патрона и със заглушител за безшумно-безпламъкова стрелба, за да не дадем на гламавите наши управници повод за скъсване на дипломатическите отношения със Съветите. Препоръчваше се моделът на братята Емил и Леон Наган от 1895 година, девети калибър, също със седем патрона, самозареждащ се, но с по-слаба ударна сила и поради това доста по-неточен. След като бях изпипал всички детайли и усъвършенствал до виртуозност боравенето с тежкия наган, точно в шест без четвърт аз застанах с ниско нахлупен каскет и фас в устата пред входа на „Фердинанд“ 26. Точно в шест и четвърт по тротоара откъм Университета се зададе жертвата. Имаше загрижен вид. Пред входа на зоологическата градина спря. Мигновено прецених, че ако го ликвидирам в зоопарка, ще е доста екзотично, но не и по-показно. След като пребърка всичките си джобове, и намери това, което търсеше, оказа се ключът от входната врата, продължи с разведрена физиономия. Когато бе вече на разстояние, удобно за стрелба и аз бях насочил през нарочно разпрания десен джоб на шлифера си револвера, получих непоносима пичогонна позивна. Проклех пикочния си, с по-малък по рождение обем, мехур. Щях да съм първият в света килър, изпълнил, уринирайки, мокра поръчка. Тогава някой силно ме стисна за лакътя. Провал?! Мина като мълния през съзнанието ми и ми се отпика. И миг преди да извърша двойна екзекуция, чух в ухото си познатия глас на капитан Йонко Йолов. Съобщаваше ми, че отлично съм издържал изпита и моментално да се изнеса. Не бях направил и десет крачки и чух изстрел. Последва кански писък. Кулчо Янакиев се показа на входа окървавен, а група граждани, явно негови съседи, влачеха по посока на „Граф Игнатиев“ и млатеха, кой както може, хлапака, люпил, през цялото време, докато чаках Кулчо, семки на отсрещния тротоар. Подобно съвпадение може да се сравни само с голямата печалба от лотарията. Но тъй като винаги има съмнение, че тия печалби са нагласени, мисля си, че и в моят случай има някаква игра. Например капитанът е знаел за готвения от нелегалните атентат и е решил да го дублира за по-сигурно. Както и да е. Комисията прецени, че освен всичко друго съм проявил и рядко срещано самообладание. В очите ми, когато ме хванал за лакътя и аз съм се извърнал, капитан Йонко Йолов видял гранитна решителност и нито сянка от паника.