Новото издание на "Защита на Православието" е вече тук

02.04.2019

В края на ноември 2018 г. излезе от печат третото, допълнено издание на книгата на Отец Матей Светопреображенски "Защита на Православието, нападнато от протестантските мисионери с разни брошури" - (ISBN 978-954-92151-5-1). Това трето, допълнено, издание се посвещава на 190-годишнината от рождението на великия български просвещенец, роден през октомври 1828 г. във великотърновското Ново село.       

Съдържа нормализиран текст на изданието на "Защитата..." от 1870 г. на съвременен български език, кратък откъс (Предисловието и слово от Патерика) от книгата му "Притчи Варлаамови и други йощ прибавления" (1868 г.), студиите на: Румяна Николова, Книжовното дело на Матей Петров - Светопреображенски в системата на българската възрожденска култура през втората половина на ХІХ век; Петко Франгов - "Едно забравено народно светило - Отче Матей Миткалото"; проф. Елена Налбантова -  "Нужен ли ни е днес Матей Преображенски, наричан Миткалото, и неговата "Защита на Православието"; доц. Иво Братанов - "Кратки бележки за езика на Отец Матей Преображенски" и Румяна Николова - "В проекта за костница на Отче Матей Леон Филипов вгражда възгледите си за вяра и чест". Отпечатали сме и снимката, намерена от Александър Алексиев, за която той твърди, че е на отец Матей.

        Ако сме предизвикали интереса Ви към личността и творчеството на този достоен българин – постигнали сме целта си.

         От съставителя Румяна Николова

За Отец Матей Светопреображенски
и неговата "Защита на Православието"

        “Блесни от небото като молния, Господи Боже наш, и озари помрачените ни сърца, за те познаем тебе, истиннаго Бога и Спаса нашего Иисуса Христа. Тебе, който си слезнал от небесата, за да просветиш помрачените, да дадеш прозрение на слепите и да изкупиш пленените от дяволското робство.” – тази вдъхновена молитва Матей Петров изрича  спонтанно в “Защита на Православието”. Противно на очакванията, в момент когато българският народ все още е под турска власт, а официалната религия е мюсюлманската, патосът на “Защитата...” е насочен в съвсем друга посока.

        За да можем да вникнем по-задълбочено в тази изключителна книга, родееща се едновременно и с “Беседа против богомилите” на Презвитер Козма, и със “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, най-добре ще бъде да разгледаме някои подробности от предисторията на конфликта “Православие – Протестантство” в българските земи, защото издаването на “Защита на Православието, нападнато от протестантските мисионери с разни брошури” има своя конкретен повод – появата на “чужда вяра”, която застрашава българското единство. Ето как е видяно нахлуването на протестантството от тогавашния архимандрит Максим[1] – после пловдивски митрополит. През 1890 г. той праща писмо №01197/2.Х до Екзарх Йосиф I, в което се обрисува дейността на протестантския пастор Байнгтон и настроенията на православните българи в Ямбол.

        През 1858 година Байнгтон се появил неканен в Ямбол. Той познавал настроенията на българите – “Горски пътник”, “Историята” на Паисий, “Царственика”, Критското въстание, героичните подвизи на хайдушките чети – пробудили въжделения за български царе и патриарси. Байнгтон раздавал даром “лъскави книжки”, “хубави листчета” с песни: “Там оттатък Йордан, в Ханаанските полета, дето тече вода животна, има покой за уморения, покой за нас... Боят е наченат, ще е страшен навред, опасани сме, ще ходим напред”. Ясно е, че в тази песен се говори за духовна борба, за духовно освобождение от греха, но българското съзнание съзирало между редовете призив за реална борба с турчина, за българска свобода, и... отивали да слушат “смелия апостол”. Той говорел за Христа, за “велики и свети мъже” като Мартин Лютер, Ливингстон и др. Уж случайно, започнал да говори, че Светото Писание отрича кръщението на малки деца. Прочитал някои места от Библията, от които ставало ясно, че кръщаемият трябва да има вяра. Слушателите му си отивали смутени. По-рано те не си били задавали такива въпроси, може би и никога не били отваряли Библията. Книжките, лъскавите думи и обноски, даже панталоните на Байнгтон, свършили своето дело. Чужденецът спечелил авторитет и станал по-смел – започнал да говори, че полученото даром, даром трябва да се дава. Говорел против паленето на свещи, каденето на тамян, поклоните, почитането на светиите и иконите. Православните се чувствали неподготвени да дадат оправдание за вярата си. Така през 1858 година в Ямбол Байнгтон основал първата Евангелска църква. Православните – духовни лица и миряни – реагират бързо и остро срещу опитите за приобщаване към “новата вяра”[2]

        Като отпор срещу ренегатсктата злоба и слепия фанатизъм на новите сектанти се появяват редица статии и брошури сред които “Православний глас против протестантите”, Издава Рилският монастир. Русчукъ, 1869 г., статията във “Време”, год.2, бр.10, “Защита на Православието” – издал М. Петров, 1870 г. Възмущението им (меко казано) идва и от това, че протестантските книжлета като правило са анонимни и най-често представляват стандартен текст, приспособен за българските условия. Православните българи, за които думите не са изгубили силата и смисъла си, били смутени от “мъдростите” в протестантските брошури. Редакторската статия от “Време”, която предизвиква отговора на протестантските емисари, отбелязва: “Кога им се прави забележка, че пропагандите посичат в корен народний живот на българете, като ги раздробяват и че препятствуват в напредванието на този народ, като уничтожават сегашното му единство по религията и вкарват едно от най-дълбоките разделения, което се неизглажда и с едно твърде горно просвещение (...) те дирят това истото, което и Iезуитите.”[3]. Всеки що-годе образован българин вижда в протестантството потенциална опасност за националното единство.

        На много от църковните лица е било познато съчинението на Стефан Яворски “Камень веры”, в което се предупреждава за опасността от новите сектантски догми. Познавал го е и Матей Светопреображенски. Не един път досега отбелязахме дълбоката и духовно извисена вяра на Отец Матей в Православието. Затова неговото лично участие срещу лютеранството не изненадва. През 1870 година той издава книгата “Защита на Православието”. Според Атанас Лазовски “Отец Матей използвал прочутото по негово време богословско съчинение “Камень веры” от руския автор Стефан Яворски”[4]. Ние смятаме трите твърде обемни части на “Камень веры” по скоро за концептуална основа на “Защита на Православието”, още повече, че с първото изречение Светопреображенеца недвусмислено заявява, че времето, когато Стефан Яворски е писал "Камень веры" отдавна е отминало и Православието вече се сблъсква с проблема протестанство. По своята архитектоника, по своя верски, нравствен и пробългарски патос “Защитата” е далече от езотеричното богословско съчинение на рязанския митрополит и колкото да е странно, повече напомня за “Беседа против богомилите” на Презвитер Козма.

        Матей Светопреображенски е имал необходимата теоретическа и практическа подготовка, за да напише такова произведение – познавал е в подробности книгите на Православието и каноните на православната църква, а сред оцелелите книги от личната му библиотека откриваме “Полемика” от Т. Х. Станчов, Русе, 1871, “Православното нравствено богословие”, у Београду 1863 (на сръбски език), “Исторически прегледъ на българската църква” от Марин Дринов, Пловдивъ, Русчукъ, Велесъ – 1869 г. и др.26[5], които свидетелстват за интересите и теоретичната основа от която тръгва Матей Петров. Безспорно “Защита на Православието” принадлежи към противосектантската, популярно-апологетическа църковна литература. По своя характер представлява емоционална, вътрешно съпреживяна проповед, при която са използвани няколко метода:

        1. Апологетически — при който се отбиват нападките против Христовите истини и се посочва несъстоятелността на Протестантството.

        2. Полемически – при който критичното разглеждане на протестантските догми се съчетава с изтъкване на превъзходството и правотата на Православната църква.

        3. Исторически – отхвърлените и изопачавани истини на Православието се доказват и разясняват от свидетелства на църковната история, на светите отци и учители на църквата, от древните литургии и богослужения.

        Съчетаването на тези методи обуславя нееднозначно адресата на произведението. От една страна посланията са отправени към обикновените хора, които никога не са се замисляли върху основанията за своята вяра. От друга – острата полемика е насочена към противниците – лютерани, което е точно фиксирано в обръщенията “вий, о, противници”, “сквернословци”, “буесловци” и други подобни.

        “Защита на Православието” се състои от десет глави, всяка от която разкрива отделен определен аспект от цялостния аргументен материал. Първа глава започва с цитат от “Камень веры”, чрез който просто се посочва, че това, което е мотивирало написването на това съчинение, днес е реално съществуващ факт и е дало повод за издаването и на “Защита на Православието”. Още с първия живо обрисуван образ, Матей Светопреображенски се отдалечава от църковното богословие и се приближава до понятията на своя читател. Същността на протестантизма е пример, близък повече до фолклора, отколкото до религиозните представи: “... както змийният цар (сиреч дракон) като улови някое животно, че като му изсмуче кръвта, после го намазва с едно лигаво вещество и тогава го цяло поглъща, тъй и те (протестантите – бел.м. Р. Н.) като ни изсмучат с прелъстителните си увещания и като ни помажат с ласкателството си като с лигаво вещество – тогава лесно цели ни поглъщат”[6].

        Самият текст е предназначен сякаш повече за слушане, отколкото за четене – някои изводи са многократно повторени, което цели да внуши тяхната важност. Ето защо конструкции, започващи с “Казах и пак ще повторя...”[7] се срещат често. За автора е от голямо значение да предизвика у читателя си съответни на своите намерения и чувства. Особено се набляга на психическите състояния, при които може да се очаква, че слушателят ще реагира на фактите като лично заинтересован. На тази своя цел Матей Петров подчинява редица функционално използвани примера от неговата съвременност – случките от Босна (стр.8), Железник (11 стр.), както и множество библейски случки, на които им дава целесъобразна обработка. Удивителна е способността му да открива при всеки казус подходящия пример, като най-често това са различни доказателства, илюстриращи разбиранията за добро и зло, за морално и аморално.

        Във втората глава писателят изцяло разчита на историческия подход – представени са отделни примери от историята на църквата, чиято хронология цели да убеди читателя в непреходността и хуманната същност на Православието. Същевременно все по-категорично се открояват няколко смислови пласта на изложението.

        Първият е свързан с противопоставянето на Православие и Протестантизъм. Вторият третира високо нравствения проблем за духовно и бездуховно, а третият противопоставя българското на не-българското. Проблемът, който възниква с пристигането на протестантските мисионери в нашите земи не се разглежда в абстрактно-теоретичен план, а е обвързан с историческата действителност. Народът ни се е нагледал и натърпял на кръвопролития, убийства и насилие, поради което е недопустимо българи да се противопоставят на верска основа, недопустимо е да се делят според вяра, защото това би ги откъснало от основните задачи на времето.

        В центъра на трета глава е поставено отношението “свободна човешка воля – божия воля”: “Бог е направил человека самовластен – направи го помежду небото и земята, помежду ангелите и скотовете – (тъй) че той със своята самовластна воля (да реши) като ще става небесний жител или пък земний”[8].

        Православието проповядва, че животът не свършва на земята и след смъртта на плътта душата продължава да живее, но от земните дела на човека зависи как – в рая или в ада. За Отче Матей вярата е тази, която отличава човека от животното и дава смисъл на живота му, смисъл на добротворството в този живот: “А може ли словесен человек да е без вяра? Как може да се нарече безбожен? Не е ли (това) най-големият срам, от който по-голям не може да бъде?”[9]. Това е един от най-ценните моменти в книгата — Отче Матея не е елементарен отрицател на “другата вяра”, той признава правото на всеки човек да бъде вярващ. Той е за верската толерантност, но категорично не приема агресивното налагане на протестантски преиначените идеи на християнството, които по своите нетърпимост и презрение към Православието се родеят с безбожието.

        Според православната философия “минало и бъдеще се превръщат във вечно настояще, в живо творчество”[10] и тази основна идея пронизва всички произведения с религиозна тематика. Нравствен дълг на православния християнин е да върши добрини днес, в протичащото настояще. Ето защо придържането към този творчески принцип влияе върху изграждането на текстовете и позволява използването на библейски мотиви – чрез тях по един универсален начин се изразяват проблемите на настоящето.

        Не са редки случаите когато с различни изразни средства Матей Петров е показвал отношението си към съвременните нему събития – от споменатите вече християнски символи и алегории до характерните ораторски похвати: остроумие, ирония, повторение и др. Нерядко силата им се подсилва от съответната интонация – “Току рекли нашите българи – развитие, развитие! Да се развиела веднъж нашата България, че тогава щяла да успее във всичките си работи. Ето тя веч отчасти се разви, но и цъфна. А нещо плод завърза ли?”[11]

        В случая интонацията изпълнява комуникативна и модално-емоционална функция, за което съдим по словореда, силата и темпото на ударенията, които позволяват на писателя да придава нюанси на съдържанието на речта, като стига дори до отрицание на словесното съдържание по интонационен път, но не го прокарва докрай.

        С трета, четвърта и пета глави на книгата, започва истинската полемика и апологетика на богословско ниво. Емоционалният градус с всяка страница нараства, иронията преминава в подигравка – “О, безумни буесловци! (...) Вий обърнахте религията като на жените модата – да я менявате всяка година”[12].

        Друг обикнат от Матей Преображенски похват е оформянето на цял абзац от въпросителни изречения, които имплицитно съдържат и необходимия отговор: “Че какво ли толкова голямо зло са му направили калугерите? Каква толкова голяма обида са му направили? Какво ли толкова са го повредили, че толкова вика връз тях?” [13].

        Всички тия макар и бегли наблюдения сочат, че Матей Петров е писал книгата си като живо си е представял на кого говори, как говори и какво говори. Всеки цитат, всеки извод цели да убеди конкретен адресат – от обикновения непросветен селянин до умелите протестантски емисари. Нищо не е писано просто така – заради удоволствието от играта с думите. В “Защита на Православието” намираме умело използвани много от описани в теорията ораторски похвати. Особено характерни за него са градацията, реторичният въпрос, обръщението, повторенията, синтактическият паралелизъм и др., които ни дават право да смятаме “Защитата” за един късен образец на ораторската проза, запазил в себе си най-важните черти на старобългарското красноречие.

        Глава шеста е посветена на нещо твърде любопитно – манастирите. Наречена е “Защищение на монастирите”. От какво ли пък трябва да се защитават православните манастири? Нали точно те са мястото, където протестантите не би трябвало да намерят свои поддръжници? И действително това е така. Оказва се, че дават поводи за недоброжелателна критика с ред небогоугодни работи. Но докато като цяло се отстоява православието “нападнато от протестантските брошури”, в тази глава авторът се изправя срещу българи, също православни, които критикуват манастирите и монасите за тяхната разпуснатост и алчност.

        Главното, което Матей Петров иска да разясни на своите слушатели и читатели е, че ако и да има недостойни монаси, то не вярата ги прави такива и не тя е виновна за падението им и, щом се налага, да се критикуват конкретни лица, а не вярата. Настоява да се разграничават, да не се смесват понятията.

        Струва си да се отбележи, че нападките срещу духовенството са започнали с борбата срещу гръцките фанариоти и по инерция са се пренесли и върху българските носители на православната вяра.

        В глава седма, осма и девета полемиката се води на ниво религия – за основните християнски истини и за отклоненията от тях. Тук откриваме и най-голяма близост с Презвитер Козма. Тук са приведени и многобройни доказателства в подкрепа на защитаваната теза от Стария и Новия завети. Често писателят разяснява и под линия основни понятия и ли пък подкрепя религиозните доводи с притчи и случки от историята.

        В десета глава авторът дава отговор само на една от  брошурите, сметната очевидно за най-вредителна.

        “Защитата...” завършва с нещо като своеобразен катехизис –  по-важните въпроси и отговори, тезисно изложени, които могат лесно да се запомнят и да служат на православните за защита на собствените им религиозни убеждения. Като специфичен художествен елемент от композицията на произведението е и стихотворението в края.

        Освен страстна полемика в защита на православната вяра и единството на зараждащата се нация, “Защита на Православието” е и един ценен източник за изследвачите на народопсихологията. Чрез това религиозно по тема и жанр произведение възрожденската действителност се разкрива неочаквано пълнокръвно. Притесняван от невежество и суеверия, българинът отново ще започне да търси параметрите на своето вътрешно духовно измерение – бавно, почти незабележимо. Ще се опита да противостои на новото поробване – от практичния ум, търсещ не само ползата, но и “келепира”. Произведения като тези на Матей Петров ще му помагат по-малко да се лута в усложняващия се около него свят. Тук религията на православието, набожността се явяват защитна реакция и показател за вътрешния свят на българина.

        От тази, не особено привлекателна за съвременния читател нравствено-дидактична проза, тръгва началото на съвременното философско-етично осмисляне, повишаването на степента на абстрактно-философското възприемане на текста. Така православната поучителна литература се опитва да възвърне своите позиции на идеал, на всеобща основа за духовен критерий. През Възраждането книжовници като Матей Петров – Светопреображенски, Васил Друмев, Теодор Хрулев, Пеньо Давидов, Недьо Жеков и др. хвърлят всички сили за възвръщане на предишния блясък на Православието – не като идеология, а като пълнота на световъзприемането. Противопоставянето на католицизма, на протестантството и на други отклонения, в същността си е отстояване на един нравствено-философски светоглед, много по-гъвкав и по-плодотворен в творческо отношение.

Румяна Николова