ФАКЕЛ

Трима български писатели в Полша

21.05.2019

ЕМИЛ БАСАТ, МИТКО НОВКОВ И ИВАН СТОИЛОВ В БКИ-ВАРШАВА, 12 - 13 АПРИЛ 2019 Г. Пристигнахме във Варшава след гостуване у Войчех Галонзка и съпругата му Ева във Воловице, край Краков. Там бяхме посрещнати &bdquo;царски”, в тяхната прекрасна къща построена в гората, от която я дели само една ограда. Оградата е за да предпази обитателите и от нашествие на всякакви животни – елени, сърни, диви прасета, лисици – всичко напомня на райска градина – с много зеленина и цветя. Сутринта на 12 април след обилната вечеря предния ден, Ева бе приготвила закуска за цяла рота. Не искахме да си тръгваме, а и стопаните ни не искаха да ни пуснат. Войчех се е уединил тук, след дългите години на дипломатическа кариера и е потърсил покой сред природата, за да може да пише своите неща и да превежда любимите си български автори. След превода на Под игото, се е захванал още един преводач съспоезията на Болеслав Лешмян и Циприан Норвид, мечтае си да преведе &bdquo;Строителите на съвременна България” на Симеон Радев и още много други неща – да продължи с поредицата си &bdquo;Възрожденска литера Пристигнахме във Варшава няколко минути преди представянето ни(преди началото на литературната среща. Намерени в превода, изгубени в критиката или обратното. На входа на БКИ (Българския културен институт във Варшава се прегърнахме с Камен Рикев, а пред залата ни очакваше Калина Станчева, директор на БКИ. Професор Галя Симеонова-Конах, благодарение на чиито усилия това гостуване се осъществи и д-р Магдалена Питлак също ни очакваха в залата, вече пълна със студенти от всички университети в Полша, в които се изучава българска филология над 30 души. Тук бяха и най-известните представители на българистиката (...най-известните преводачи от български език) в Полша Хана Карпинска, Атанас Атанасов и г-жа Ева Савицка, както и наши лектори в различни полски университети.

Г-жа Станчева ни приветства с няколко думи:

Позволете ми да поздравя нашите гости Емил Басат, Митко Новков и Иван Стоилов, които пристигнаха току-що специално за тази среща, която нарекохме Намерени в превода. Имаме и специален модератор на срещата проф. Галя Конах. Наричам я специален, защото тя е свързана с тази институция и с тази сграда. Галя Конах е един от предишните директори на БКИ.

Изкуството на превода е изключително важно, също така е важна и литературната критика, а това са нещата, за които ще говорите сега с нашите гости. Желая ползотворна работа.

Проф. Галя Конах: Уважаеми колеги, драги студенти Аз също бих искала да поздравя в началото нашите гости Емил Басат, Митко Новков и Иван Стоилов, които участват в срещата и като индивидуални творци и като представители на българската литература и литературна критика. Радвам се, че моите колеги преподаватели и студентите българисти приеха тази идея и са тук, за да говорим по два много важни проблема, каквито са литературната критика и преводаческото изкуство. Използвам случая да благодаря на Българския културен институт в лицето на неговата директорка г-жа Калина Станчева за тази отвореност и за усилията, които се полагат БКИ да бъде един истински дом за промоция на българската култура. Защото знаем, че в чужбина това е една много трудна мисия. Самото наименование, заглавието на нашата среща – &bdquo;Намерени в превода, изгубени в критиката” поставя много въпроси. Това заглавие веднага ни отправя към каноничния роман на Джон Барт Изгубеният в лунапарка. Изгубеният в увеселителния парк), а на полски произведение е преведено като Изгубеният в лабиринта на смеха. Разните варианти на заглавието на различните езици, ни насочват към сърцевината от трудности и отговорности, пред които се изправят преводачите. Обикновено казваме, че преводът е мост между литературите и културите, мост по който по-късно минават читателите. И това безспорно е така. За мен литературата и художественият превод е преди всичко свят, синтезираният живот, общуването, хората, комуникациите. Транслаториката в момента, в наши дни е добреразвита наука, имаме различни теории, школи, но днес ще се постараем да научим нещо повече за практическите, за човешките измерения на преводаческата работа Първопричината за днешната културна проява е наскоро излязлата книга на Емил Басат За Полша с любов. Българските гласове на полската литература, която книга стана акцентътна честванията в София, в България на 100-годишнината от обявяването на независимостта на Полша. Тя бе издадена с помощта на полските институции в България и това само показва, колко важна е тази книга. Колко важна е идеята, че преводачите формират мнението в дадена страна за другата национална литература, за културата на другата страна. В книга Емил Басат представя портретите на 19 български литератори, литературоведи, преводачи, но там намираме и много важни въпроси за създаването и функционирането на литературния текст и превода, за паметта, за културната идентичност, за полско-българските връзки и приятелства. Чуваме гласовете на неговите събеседници, но чуваме и гласа на самия автор и съставител, неговите толерантни мнения, неговите избор и убеждението му, че превод има същата мощ и вдъхновение, каквито притежава и самата литература.

Емил Баса известен български литератор и искам да кажа на студентите присъстващи тук, че от 40 години г-н Басат се занимава с литература, с културна журналистика, автор е на няколко книги и неговата литературна специализация именно портрет -анкета с писатели, преводачи от и на български език, с много художници.Според ментой е един от основоположниците на този жанр портрета-анкета, ако приемем, че това е жанр или поне поджанр в литературата. И тук моята лична рефлекс за публикацията на Емил Басат резултатът от тези негови усилия е една много ценна, бих казала много елегантна книга. Защото всички тези портрети са обединени от неговата личност, от неговия деликатен стил. Той познава няколко култури и всичко това се вижда, прозира в книгата му. Освен За Полша с любов трябва да спомен и друго подобно издание върху чешката литература, което Емил Басат е направил в съавторство с Величко Тодоров – &bdquo;Чешки триптих. Българската литература в профил и анфас, както и Словашките лица на българската литература още две книги с портрети на български преводачи. Като покритие неговите преводачески портрети обхващат най-големите по обем славянски литератури и делото на най-значителните преводачи.

Понеже сме обединили двама автори, бих искала да насоча вашето внимание към творческия ключ, който ги свързва.Какво свързва Митко Новков и Емил Басат? Изхождам от синтетичното схващане, че общото в творчеството им, това са книгите-портрети, споменатият жанр защото Митко също има една подобна творба Намерени в превода”. Мога да кажа, че двамата създа своеобразна карта на преводите и на преводачите един съвременен мапинг на преводаческото изкуство. Общото са и пътешествията, които двамата автори ни предлагат в преводите.

Митко Новков има специално място в българската култура и литература той е и писател, и медиен и литературен критик и есеист. Издал е шест книги досега две с есета и книгата за която споменах, с портрети, в която разказва за срещите си с изтъкнати преводачи. Есето е един много труден жанр, на границата на науката и литературата, в което виждаме и елементи от философския трактат, от рецензията, от репортажа. Може би този жанр отговаря на неговата многостранност. И това, което искам да подчертая, известен и независим литературен критик. Нещо, което в наши дни се случва рядко.

Емил Басат: И усмихнат! (смях) По определението на проф. Боян Биолчев Митко е единственият усмихнат български критик.

Митко Новков: Трябва да кажа: С усмивка те заколвам! (смях)

Галя Конах: Да. Това е също много ценно – тази независимост. Защото всички знаем, че живеем в едно време, когато съществуват различни университетски кръгове на взаимно възхищение, множествогрупи, работещи по проекти и някак си литературната критика е загубила от своята острота. Но както каза и Митко, той винаги има собствено мнение, собствен вкус и това действително е много трудно.

И накрая, нашият трети белетрист, който доведе двамата други автори с колата си, представител на по-младото поколение Иван Стоилов. Неговата творческа биография също е по-особена, защото той едновременно е и писател, и юрист. Има много писатели лекари в българската литература Димитър Димов, Чехов, Булгаков в руската литература, Кронин в английската, но юристи има малко. И той юристът е написал много интересен роман за приключенията на една младежка група, която пътешества до Унгария през 90-те години. От литературна гледна точка романът &bdquo;Екстрийм” е за съзряването на младия човек, за младежките субкултури. И за да започна нашия разговор, преди да дам думата на всеки един от тримата ни гости, бих искала да задам два общи въпроси, от които да тръгнем и да дискутираме. Единият е към Емил Басат.

- Дали преводаческият канон вече се е променил. Той сигурно се е променил, поне комерсиализиране на литературата превода. как ти стигаш до своите герои, какъв е кодът за отваряне на техни скрити портрети? И един въпрос към Митко и всички присъстващи, който винаги ме е интересувал:

- Доколко може да смятаме, че преводната литература е част от националната литература? Защото някои литературоведи поддържат, че литературата това е преди всичко превод, преработен творчески превод. Знаем какво влияние са оказвали върху всички национални литератури някои по-големи. И въобще може ли да смятаме, че преводна литература има фундаментално значение за развитие на националната литература? И давам тук микрофона на Емил Басат, за да разкаже за своето изкуство, за себе си и да разберем нещо повече за нашите автори.

Емил Басат: – Аз се вълнувам, защото тия прекрасни думи, които каза Галя, не знам доколко ги заслужавам. Но искам безкрайно да благодаря на БКИ, в лицето на неговата директорка г- жа Калина Станчева и на Галя, без чиито усилия и настойчивост тази среща нямаше да се състои. Много се радвам, че тук виждам една от най-големите преводачки на българска литература в Полша г-жа Хана Карпинска и предлагам да я поздравим с ръкопляскания и да я аплодираме. (ръкопляскания) Тук е и госпожа Ева Савицка. За мен тези две невероятни дами са лицето на полската българистика и на превода на българска литература в Полша.  Благодарение на техните усилия толкова много книги са се появили на полски, станали са част от културното наследство и са се влели в този поток от двустранните културни връзки между България и Полша. Много се радвам, че тук е и моя приятел д-р Камен Рикев, който е съученик на моя племенник Андрей, завършил полска филология в Краков. Както и д-р Магда Питлак. Безкрайно съм щастлив, че тук са студентите. Мисля си, че по начало смисъла на всички тези неща, които правим ние тримата, е в крайна сметка те да стигнат до младите, до студентите, онези, които поемат един безкрайно труден път. Госпожа Карпинска знае много добре  какви са перипетиите, през които трябва да мине един преводач, първо за да избере и да наложи един автор в една друга култура. Самият избор на автори вече говори за един естетически вкус, който трябва да е  изключително висок. Не можеш да поднесеш една друга култура, автори, които да не са сред най-представителните за националната литература. Радвам се, че  младите полонисти и преводачи Магда Питлак и Камен Рикев продължават една плодотворна традиция в областта на превода. Благодарение на Камен излязоха две библиофилски издания на две антологии на полската литература от Средновековието до Просвещението, които аз лично определям като уникат. Това са &bdquo;Зубър, видра и паун” и &bdquo;Два зубъра и муза”. Един невероятен труд, посветен на едно време напълно непознато за българския читател. Не зная как е успял за три-четири или пет години да събере и направи тези две издания.

Това, за което ме питаше Галя за преводаческия канон – не знам доколко канона се е променил, естествено лицата на българския превод  се променят, но слава Богу има една приемственост между поколенията преводачи – почти във всички езици. За мен винаги е било важна личността на преводача. Всичко започна преди 1984 година, когато направих първите си десет интервюта с изтъкнати български преводачи във в.Софийски вести”, издание на агенция София прес, излизащо на шест езика. Малко по-късно имах шанса да присъствам  и на един от  славистичните конгреси в България и да се запозная и разговарям с няколко от най-големите световни българисти – проф. Дмитрий Лихачов, проф. Рикардо Пикио, проф. Моше Алтбауер, проф. Санте Грачоти, проф. Джузепе дел Агата…И ако казвам, че аз съм един щастлив човек, то е защото аз още тогава разбрах с какво трябва да се занимавам и какво ми лежи на мене, какво ме интересува. А мен ме интересува Другия! Проблемът за Другия винаги ме е занимавал – кой как възприема другия, как една култура се оглежда в другата, какви рефлексии има в това, по какъв начин – тук не говорим само за положителните конотации, които са от едната или другата страна.

Започнах книгата си &bdquo;За Полшас любов още преди 3-4 години, заедно с колегите от Полския институт в София – директора му г-н Ярослав Годун и г-жа Халина Кръстева, които ми оказаха изключително съдействие още при изготвянето на списъка с имената на хората, които трябваше да влязат в нея и след това я подкрепиха и финансово. За мен винаги е било невероятно щастие да се срещам с хора, много по-издигнати в интелектуално отношение. Как работих аз? Винаги преди да започна да правя анкета с даден преводач, изчитам всичко написано и преведено от него. Ще ви дам само няколко  примера. За да направя анкетата с Иглика Василева – тя влиза в третата ми книга &bdquo;Преводът – лица и маски”, която предстои да излезе в “Парадигма” – изчетох към 30 хиляди страници, с проф. Александър Шурбанов за “вторите лица и маски” – над 4000 страници – преводи, есета, стихове, научни изследвания. Не можеш да отидеш неподготвен, не можеш да не си &bdquo;вържеш гащите”, малко неприличен израз, но много точен. Въпросът е ти да бъдеш равностоен с този, с когото разговаряш, да не се чувстваш с някакъв комплекс за малоценност. Но какво търся в тези разговори? Освен чисто преводаческото изкуство, защото за мен преводът е изкуство, това винаги съм го твърдял, както и съм твърдял, че преводачите са най-интелигентната част на една нация – те са по-интелигентни и от по-голямата част от писателите, които работят на нивата на националната литература, ме интересува и личността на преводачите. Те са универсални личности, хора с енциклопедична култура – макар и да се твърди, че отдавна е отминало времето на енциклопедистите. Но един преводач трябва да има познания в абсолютно всички области – независимо дали превежда художествена литература, научна, обществено-политическа, философска – няма никакво значение, но той трябва да е вътре в тази материя и да владее езика до съвършенство. Първо – разбира се, най-важното условие е да владее езика на който превежда. Можеш да владееш много добре езика от който превеждаш, но ако ти нямаш усет за родния си език, в най-тънките му нюанси, ти не би могъл да предадеш пък нюансите на другата литература в своя превод. За мен винаги е било важно да открия човека – той да разкаже собствената си история. Дори с риск това да се стори странно, много повече ме интересува личната история, отколкото технологията на превода, теорията на превода. Както казваше Тодор Нейков, един от най-големите преводачи от испански, превел &bdquo;Дон Кихот”, не е възможно да станеш преводач с четене на теоретични трудове. Всичко е от практиката, която се придобива с огромни усилия и труд в продължение на дълги години. Разбира се, хубаво би било един бъдещ преводач да познава основния труд на Джордж Стайнър &bdquo;След Вавилон” или трудовете на Анри Мешоник или на руските теоретици на превода, както и основния труд на Сергей Влахов и Сидер Флорин &bdquo;Непреводимото в превода макар че и без тях би могъл да се справи, ако е талантлив. Но ще повторя – той трябва да познава съвършено езика на който превежда и езика от който превежда – трябва да има абсолютна хармония и сливане. Та разказвайки личната история, аз искам да откроя човека – за мен той е важен в крайна сметка. Защото какво е човекът, какво е историята? Историята е низ от личните истории на всеки един човек и всеки един човек заслужава неговата история да бъде разказана, да бъде чута по някакъв начин. Няма неинтересен човек сред милиардите населяващи земята ни. Независимо какво прави, ти трябва да тръгнеш към този човек с отворено сърце. И когато ти си откровен се него и той отваря душата си.

Това е моята шеста книга, предстои да излезе &bdquo;Преводът лица и маски” – книга трета. Тази година на 26 април аз ставам на 70 години. И това е моята юбилейна книга. Винаги съм търсил да разкажа историите на тези хора и историите на техния път към другата литература, да обясня защо той се насочва точно към този автор, точно към тази култура и език, какво го мотивира в тази му дейност, откъде идва този интерес, кои са учителите му, кои са родителите му. Как е станал този невероятен човек, който дръзва – защото за това се изисква голям кураж – да се хвърли в морето на чуждата култура. И там или ще изплуваш или ще се удавиш. Винаги, винаги искам да познавам колкото се може повече хора, повече истории! Както казват моите колеги от СПБ, когато излезе моя книга – &bdquo;О, Басат написа поредния си роман!” Това са моите ненаписани романи, защото в тях са разказани историите на 10-12, 15 души. Това е най-хубавото! Да откриеш един свят, един човек – какво по-красиво от това! А пък той те е обогатил с една друга култура. Така че вие взаимно сте се прегърнали. Всичко с любов трябва са прави!

Галя Конах: – Да, благодаря! (ръкопляскания) Може би някои от участниците в срещата ни, от студентите, ще иска да разкаже своята малка история, ако нещо някога е превел, да сподели своя опит. Или това ще стане след като чуем и другите ни гости...

Митко Новков: – Здравейте! Тия благодарности могат да изглеждат формални, но са важни, защото по някакъв начин благодарността  е израз на почитанието, преклонението и усилието. Усилието, което е направил един друг човек за теб самия. Така че, поклон, много благодаря на Българския културен център, на г-жа Калина Станчева, на проф. Галя Симеонова - Конах, която така да се каже &bdquo;забърка цялата тази каша тук”, разбира се, на всички Вас, които сте направили усилието и сте отделили от времето си да дойдете – защото това също е и почит и уважение. Естествено благодаря на Иван Стоилов, който ни докара живи и здрави и се надяваме да ни върне живи и здрави и на последно място на Емил Басат, разбира се – но аз винаги го слагам на първо място – защото той е един от хората, който правят за превода в България изключително много неща.

Галя ни постави един въпрос, върху който аз също много съм мислил. Доколко едни преведени неща стават част от българската литература. Аз категорично твърдя, че определени произведения – разбира се, не всички преведени, се превръщат в такава част от българската и от всяка друга култура дори, ако щете, не само българската, че без тях не може да се разбере самата култура, не може да се разберат и поколенията, които произвежда, ражда тази култура. Във връзка с това искам да кажа няколко думи за книгата &bdquo;Екстрийм” на Иван Стоилов. Тя между другото спечели един конкурс за ръкопис, който се провежда в България. Беше една от трите отличени книги. Романът &bdquo;Екстрийм” не може да стане ясен и не може да се разбере без онова влияние, което са имали върху нашето поколение английските рок-групи, които сме слушали и на които толкова много сме се радвали и продължаваме да се радваме. През целия ни път слушахме Пинк флойд, а Рамщайн не слушахме заради Басат, който не може да ги понася! Е. Басат: – Слушахме и много полски джаз!

М. Новков: – Като каза полски джаз, ще призная, че напоследък съм изпаднал в тежка музикална зависимост от една полска група &bdquo;Живио лак” – не знам дали така се казва на полски. Които имат страхотни албуми!

Твърдя  и това е много характерно за едни по-малки култури като българската, които са много възприемчиви, много искащи да приемат, да вдишат някакви други неща, които са произведени от по-големи, по-силни култури, по-популярни в света. И това не важи единствено и само за наистина много големите и влиятелни култури като английската, германската, френската, руската или американската култури, но важи и за по-малки, такива, които се възприемат като такива, по-малки култури. Но за България те изобщо не са малки култури. Снощи си говорихме с един страхотен и преводач и познавач на културата, дипломат и литературен критик Войчех Галонзка за този полски мит, който съществува в българската култура. Българската култура има едно преклонение пред Полша. Много наши поети и писатели са се влияели от полски автори. Казват, че началото на този полски мит е поставен от Боян Пенев, но аз мисля, че той може би е от още по-рано. Това усещане за полското, което съществува у хората в България, които се занимават с култура, е изключително силно и съществено. Тук ще спомена Сенкевич и Мицкевич, както и много други полски творци, които са се превърнали в част от българската поетична сплав, материя. Разбира се, Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Вислава Шимборска. Ето, Емил е донесъл седем тематични броя на Литературен вестник, посветени на полската литература и на отделни полски творци, излезли в последните една-две години. Това говори за трайния интерес на българската полонистика към полската литература и рецепцията у нас.

Емил Басат: – Бих добавил към казаното от Митко, че повечето от тези броеве, които можете да откриете и в електронен вариант, бяха подготвени от проф. Маргрета Григорова от Великотърновския университет  и подпомогнати от Полския институт в София. За мен тя бе едно от откритията ми. А другото ми откритие е г-жа Магдалена Атанасова, която е на 80 години. Тя преведе Бруно Шулц – нещо невероятно, уникално. За мен тези хора заслужават да им се издигне паметник за това, което са направили и продължават да правят в областта на превода и популяризирането на полската литература и култура в България. И всичко е направено с огромен пиетет и любов. Тук съм донесъл и едно невероятно списание – &bdquo;Език и литература”, което излезе 2017 година, посветено на полонистиката в България и българистиката в Полша.

Митко Новков: – Изредих тези имена преди малко не за да показвам някакви ерудираности и компетентности, а за да покажа до каква степен те, втъкавайки се в поезията на българските творци, всъщност се превръщат в част от канона на българската литература, стават част от нея. И това не важи само за поетите и писателите от Полша, то е важно за малките литератури и култури въобще, които да се прилепват, така да се каже за някои по-големи и прилепвайки се за тях по някакъв начин не да ги имитират, но на собствена почва да ги правят свои. Всеки човек прави своя личен литературен и културен канон. Канонът не би трябвало и не трябва да се налага. Всеки избира авторите, които му бъркат в душата и го разбиват отвсякъде. И в тая връзка личния, индивидуалния канон винаги се променя, обновява. Разбира се, учебните програми имат своите длъжности, дългове. Ясно е, че българската учебна програма не може да мине без Иван Вазов, както в полската не може да мине без Мицкевич. Един културен човек трябва да ги знае, може да има своите съпротиви срещу някои техни произведения и трудно да ги чете, но в същото време трябва да ги познава добре.Всяка национална култура е повече национална с тези автори, които биват превеждани на нейния език. И ние когато говорим за българска култура включваме там и Мицкевич, и Сенкевич и Шимборска и Милош и кого ли не още от полската култура. Надявам се и полската култура също да има такива включвания от ст

Искам да представя Иван Стоилов и неговия роман &bdquo;Екстрийм”. Той много скромно е написал &bdquo;Една рок история с автобус”. Неслучайно на корицата на книгата е нарисувана една касета. Не знам дали вие знаете вече да пускате касети – те отдавна не се използват. Но всъщност под това скромно заглавие и подзаглавие имаме една книга за свободата и колко е важна свободата в днешно време, когато много лесно се отказваме от нея. Ние живеем във време, в което свободата по някакъв начин не е ценност. И това си личи през множеството риалитишоута, които гледаме в телевизиите. А тази книга е за ценността на свободата, както е и в &bdquo;Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” и &bdquo;По пътя”. Литературата и преводът на литература според мен са две от много красивите и важни сфери на човешка дейност, които увеличават свободата в света. И я правят да я има и да е устойчива и здрава. Тъй че думата е на Иван Стоилов.

Иван Стоилов: – Добър ден и от мене! Благодаря  най-напред на БКИ  и на всички вас, които са тука. Ще се извиня, че ще говоря седнал, но след 1600 км зад волана някак си не знам как ще ми понесе изправеното състояние. Ще имам чувството, че съм в задръстване, може би. А освен това, винаги изпитвам смущение, когато говоря прав, тъй като както каза Галя аз съм юрист, и по-точно съм съдия. И обикновено, когато говоря прав това е когато чета присъди. (смях) Днеска не съм на работа и  имам намерение за това да говоря в седнало положение. И ще бъда по-кратък от моите спътници. Само да допълня, че освен с Пинк флойд, аз се опитах да ги захранвам и с една от любимите ми групи – тя е полска – Ривърсайд. Даже преди месец бях на концерта им в София и мисля, че я харесаха. Винаги я определям като някакъв по-твърд вариант на Пинк флойд, по-прогресив. Радвам се, че успях да ги запаля и това най-добре обяснява защо аз съм написал тази книга.

По-особеното на тази книга е, че всъщност тя се ражда от една действителна история, в която имах честта да участвам. Случи се точно преди 25 години, разказва за едно пътуване на група млади хора до Будапеща и обратно. Те тръгват, за да посетят един концерт и покрай цялата тази история свързана с тяхното пътуване аз се опитвам в книгата да разкажа техните лични драми. А пък сами се досещате и като гледам вашата възраст какви могат да бъдат драмите на 22-23-годишните хора. Те са свързани със съзряването, с това, че принадлежат към едно поколение, което е малко разкрачено между тоталитаризма – тъй като са възпитавани по един начин – и демокрацията, в която попадат, малко след като навършват пълнолетие. Но това, което ги обединява, действително е рокмузиката. Рокмузиката, която е само повод, за да разкажа нещо свързано със съзряването на млади хора, които обичат свободата. А обичат свободата защото, както каза Митко, всички те са рокаджии. Това е.Аз не съм професионален писател. Разбрахте какво съчетавам с какво. Може би съм пример, че никога не е късно да пропишеш, тъй като това е дебютната ми книга. И пример за това колко ме е мързяло досега да започна това нещо. За което много ме е яд. Особено след като излезе книгата си казах: Абе какво си правил досега толкова много години!

Митко Новков: Писал си присъди и си

Иван Стоилов: Да. За съжаление писането на мотиви е различно. Аз не мога да използвам художествена измислица – за съжаление. Трябва да съм стриктен и прецизен. Останалото е едно наистина много щуро пътуване и тогава и сега. Само че тогава бях в раздрънкан автобус, а сега да чукна на дърво сме със здрава кола и дай боже да се върнем. Другото, което ме прави щастлив да съм тука е присъствието на моите спътници, които са много по-ерудирани от мене, но успяха да ме навият да тръгнем заедно, за да се озовем тук и да се чувстваме толкова прекрасно и щастливи пред вас. (ръкопляскания)

Емил Басат: – Много съм щастлив, че тук са толкова много млади приятели. Имам идея да направя една &bdquo;огледална книга”, такава каквато съм направил с българските полонисти и преводачите на полска литература на български, същата да направя и с полските българисти и преводачи на  българска литература на полски. И по този начин картината ще стане много по-богати. Понеже останаха още 19 български полонисти, направих предложение до Полския институт да направим втора книга &bdquo;За Полша -  с любов

- Бих искал да ви попитам, разбира се, стига да искате да споделите това с нас, защо сте избрали да учите български език и литература?

Митко Новков: – Басатович, както добре знаеш, това не е избор, това е случайност. Аз съм го написал.

Емил Басат: – Бих искал да споделите защо сте избрали тази специалност, какво ви привлече в нашата литература. За да стане все пак разговор. Аз съм донесъл тук двайсетина книги от &bdquo;За Полша - с любов”. Не знаех, че ще бъдете толкова много и толкова хубави. Как ще ги разпределите, не знам. Много бих се радвал да чуя вашия разказ, защото всеки има своя разказ за това, защо е тръгнал да се занимава с онова, с което се занимава.

Митко Новков поема ролята на водещ – нали си е медийна звезда –  и дава микрофона на всеки един от участниците в срещата. (Аз записвам цялата среща на диктофона си – понеже Митко пише за вечността, а аз записвам само за историята.) Младата ни аудитория очаква с усмивка кой ще бъде първият на когото Митко ще даде думата. Дава я на едно красиво момиче.

Десислава Минчев:Както казахте, това се случи случайно наистина, защото аз първо следвах арабски език, завършила съм арабистика в Краков и случайно се запознах с една преподавателка по българистика на Фестивала на науката и техниката в Краков и се разбрахме, че имаме една и съща фамилия – аз съм Минчев, тя е Минчева. И после си помислих защо да не следвам и български, за да си припомня езика. Сега уча в Краков. Това е историята ми.

Аз се казвам Олга и също всичко стана случайно. Много исках да следвам някакъв език, който не е сред толкова познатите. И избрах случайно българистиката. И после се оказа, че аз съм много, много щастлива сега. Избрах България, защото има планини, аз много обичам планините, и те са диви планини. Аз също много обичам хората в България, там мога да разговарям с много хора – всичките са много топли и много добре ни възприемат, когато говорим български. Навсякъде ни поздравяват – &bdquo;О, браво, много добре говориш български.” И в магазините, когато стоим на опашка, аз искам например, да си купя килограм месо. И казвам на продавачката: Бих искала да избера говеждо месо. Тя веднага ме пита откъде съм. Отговарям и, че съм от Полша. И цялата опашка ме поздравява. И така е и в банката и навсякъде, където отивам. Това е много приятно чувство. Сега много съм щастлива и бих искала хората да се чувстват като мен. И да познават България, защото е красива и е невероятна просто.

Митко Новков: – И дива! (смях)

Аз се казвам Юдита и започнах да следвам български, защото пътувах с баща ми в България в Царево.

Аз се казвам Аня. Следвам български втора година. Обичам българската култура, българската музика и това беше най-голямата причина да уча.

Аз се казвам Марта и не знам защо следвам български език. (смях) Когато завърших училище, не знаех какво мога да следвам и търсих в интернет и там намерих нещо на български език. Българският звучеше много приятно и това беше причината да го уча сега.

Митко Новков: Благодаря! Не се притеснявайте, не е страшно да се учи български. (смях) А и не е срамно!

Аз се срамувам говоря лошо б.а.?)и се казвам Елвира. Като Марта и аз не знам защо следвам български език, но много го обичам. И това беше случайност. Това е всичко.

Аз се казвам Юлия. Следвам български първа година, защото не говоря много добре. Не знам защо следвам това.

Митко Новков: – Няма нищо по-симпатично от млад човек, който говори български, с цялата жизнерадост, която струи от съществото му. Грешките нямат никакво значение.

Аз се казвам Жанета. Следвам български език в Познан. Обичам много българската култура и музика. Аз съм Адриана и следвам българска филология в Познан, заедно с Жанета. Ние двете сме от българистиката в Познан. Аз започнах да уча това, защото няколко години по-рано се запознахме с моето гадже от България, сега вече е бивше гадже, за съжаление, не сме заедно сега. (смях)Но любовта към България остана! И сега България е като моя втора държава. Полша и България са и двете в мен и не мога да ги разделя по никакъв начин. И мога да кажа метафорично, че имам две души в себе си. (ръкопляскания и овации) Да, така, както се казва за превода – че когато приемаме две култури имаме две души. Това го научих от моята преподавателка Галя Конах. (ръкопляскания)

Емил Басат: – Браво на учителката и на учениците й!

Аз се казвам Роберт. Защо започнах да следвам? Това беше много практическо решение, защото след матурата и гимназията щях да следвам руска филология. Дори матурата написах на руски, но ми липсваше една точка и просто приятно е да си студент и да имаш намаления (смях). Забелязах, че има свободни места за български – погледнах го – видях, че всичко е на кирилица, че всичко е едно. (смях) Първият семестър, когато вече четяхме нещо кратичко на български, аз винаги произнасях ер голям като твьордий знак на руски и  след два-три месеца в курса нещо ми трепна и почувствах езика и лека полека започнах да говоря и да правя и други неща. Такава е историята! Аз се казвам Каролина. И по-рано следвах в Люблинския университет балканистика, а сега следвам тук, във Варшава. Започнах да следвам балканистика, защото сестра ми се запозна с г-н Камен Рикев и той ми препоръча да уча български. Така беше! Аз се казвам Рафал Страдовски. Не съм вече студент, това се вижда. Аз съм композитор и писател. Преди много години бях като делегат на Съюза на полските композитори в София и там се запознах с едно българско момиче. Само с едно? (смях)

И тя беше и хубава. Много бързо съм се влюбил в нея и от нея научих български много бързо – за две седмици. После съм забравил много неща. Но после научих 15 чужди езика – всички не много добре, като българския.

Аз се казвам Дария. И досега не зная защо уча български език. Но мисля, че това не беше случайно, а съдба.Защото аз се запознах по време на моето следване с най-чудесните хора на този свят. (ръкопляскания) Добър ден! Аз съм Роман. Аз съм от Беларус. Помислих, че искам да следвам някакъв славянски език и реших, защо не  български и ето аз съм тук, във Варшава и следвам български език в университета.

Аз се казвам Калина. Половин българка съм, половин полякиня. Баща ми е българин, майка ми полякиня. Родена съм в Полша. Никога всъщност не съм живяла в България и помислих, че просто добре би било  да науча малко за българската литература и история и затова реших да следвам балканистика. И тук заедно с момичетата и с Албена – искам да кажа, че тук сме много международна компания – Албена е от Китай, Аня е от Русия, имаме едно момиче, което е живяло 12 години в Албания, за съжаление сега не е тук, защото е в София и така. Това е!

Добър ден. Казвам се Че Лауа (?), имам също българско име Албена. (смях) Защото аз имах една преподавателка, която е от България и сега тя работи в Китай и тя е много добра. И защото много обичам да уча български език. И също полски.

Митко Новков: – Кой е по-труден?

Албена: (с въздишка) – Полски! (смях) Много, много. Сега българския език за мене е може би по-труден, защото уча български в Полша и това е трудно.И аз трябва да кажа като почти всички, че това беше случайно решение. Трябва също да кажа, че е най-доброто ми решение.

Митко Новков: – О, браво! Супер!

Емил Басат: – Браво! Шестица! Като повечето от нас (от вълнение тя забрави да се представи б. и моето следване на български език стана случайно. Винаги съм искала да се занимавам с чужди езици. Първо следвах шведски език и беше ужасно (смях), но когато следвах шведски език имаше физическа култура с момичета от славянска филология и там се запознах с тях. И после реших да запиша славянска филология, но не бях сигурна каква да бъде – чешка или словашка, или друга. И когато дойдох в секретариата ми казаха, че има място само за сръбски и български. И аз бързо казах: Добре, български, български! (смее се) От тогава мисля, че съм по-щастлив човек, защото българската култура, както ни казва проф. Питлак не може да бъде превеждана, че българската култура трябва да я носим в себе си, че не можем да говорим за българската култура с думи, а само с чувства.

Здравейте! Аз се казвам Елиза и след завършване на средното училище ходих на балканско пътешествие и така стана, че се влюбих в България. И така.

Митко Новков: – Професор Питлак ще каже ли защо е научила български?

Магда Питлак: – Доктор, доктор, аз лекувам.

Митко Новков: – Професор, в онзи висок смисъл на учител.

Магда Питлак Да, малко случайно стана. Понеже аз съм малко по-голяма от нашите приятели и когато трябваше да реша какво да следвам – беше по време на т. нар. втора балканска война, от новите войни, и ми стана суперинтересно, че и те са славяни, но са съвсем други. И защо нещата винаги започват там, от Балканите и реших да следвам сръбски и хърватски. Но когато го споделих с един приятел, който ми беше гуру и беше от състава на мирните сили на ООН, той ми каза: Тези езици са суперлесни, какво ще правиш? Следвай нещо по-сериозно, после винаги можеш да научиш езика.

И аз реших, че ще уча в Краков славистика, ако не е сръбски и хърватски остава чешки, словашки или български. И започнах да чета – Балкана, България, езика и реших благодарение на моя приятел да уча това.

Митко Новков: Хана!

Хана Карпинска: – Аз бих искала да започна с това, че освен настоящи и бъдещи литературни преводачи ние сме тука и една тройка преводачи, но не литературни или не само литературни, а устни. Това са моите колеги Ева Савицка и Атанас Атанасов (ръкопляскания) и моя милост. Занимаваме се с устен превод, със синхронен превод – превеждаме в кабини по време на различни международни сбирки, превеждаме и писмено, пак не литературни текстове, в това число и юридически. И мисля, че те също ще кажат по няколко думи.

Дружки сме от много години и всъщност, когато на някого от нас тримата ни предлагат да работи в кабина, да превежда от и на български и питат с кого, защото това се върши в двойки, ние посочваме един от останалите трима. (смях) Така сме се сработили и така се знаем. Защото в тази работа качеството, пък и някои други данни са особено важни.

Както каза колежката Питлак, че е малко по-голяма от останалите,  аз ще кажа  скромно, че съм малко по-голяма от нея. Но, недейте да се смеете много, когато избирах какво да следвам, бях по-малка от всички ви и по някаква случайност съм завършила гимназия на 16 години. Бях силна като ученичка, но много малко знаех за света, живота, за себе си и т. н. И да избираш на тази възраст бъдещата си професия и специалност е трудно. Спрях се на славянска филология в Краков. Бях чела доста преводни книги от чешки, сръбски и други славянски езици.  Бяха ни разделили на три езика в първи курс – сърбохърватски, чешки и български. Аз бях избрала сърбохърватския. Живеех близо до Краков и пътувах с влак, за да присъствам на лекциите. И по едно лошо съвпадение, за първите занимания по сърбохърватски език, влакът беше закъснял. И с него и аз. И влизам ни жива, ни мъртва, с 15 минути закъснение. Бяхме 4-5 души и почвам да обяснявам на преподавателя много смутено, защо съм закъсняла. Той ми каза, че няма нищо, че току-що са започнали да говорят за някои особености на сърбохърватския език. И нека една от колежките да ви ги обясни, за да видим дали всичко е ясно, хем и вие да чуете.

Една моя състудентка започна да ми обяснява. Ставаше дума за различните рефлексии на е-двойното в сърбохърватския език – девойка, дйевойка, дивойка, мляко, млиеко, млико – всичко това преминава през бивша Югославия в различни варианти. Аз не бях чувала, а и никой от нас не беше чувал за е-двойно. И тая моя приятелка като започна да ми го обяснява, аз не разбрах абсолютно нищо. (смях) И излязох от занятията и си казах: Не, с такъв провал, с такава голяма празнина в знанията за славянските езици, аз няма да мога да продължа да уча тоя език. Как така още от самото начало да има нещо, което аз не зная. Значи все едно да не знаеш да броиш до десет и да продължаваш да учиш математика. Абсурд! Значи не мога да уча сърбохърватски, този език е затворен за мене. Което после се оказа невярно, защото после аз продължих да го уча. Но тогава реших да изчакам преподавателката по български, която още не беше си дошла от България – бяха първите дни на октомври и тя започна от самото начало. Аз вземах един-два по-ранни влака, за да пристигна навреме за първите занятия и да мога да започна да уча българския от а, б, от самото начало. Ето това е историята. (ръкопляскания)Но ще ви кажа, че в нито един момент не съм съжалявала, че така е станало. Страшно много и интелектуални, и чисто човешки облаги и радости  ми е донесла тази специалност български език и тази професия – професията на преводача. На литературен и на устен преводач. Това е нещо наистина прекрасно и който е избрал това, който е решил да се насочи към тази професия, на когото му харесва това и когото го влече това, да продължи, защото много е приятно като професия да вършиш нещо, което ти се отдава. А  и ти плащат за това! (смях) Не много, но плащат.

Емил Басат: – Синхронните получават повече от литературните преводачи.

Хана Карпинска: – Точно така. Устният превод и специализираниятпревод, който понякога е безкрайно скучен – става дума за специализирания – но тези неща се котират, за съжаление може би, по-високо от литературния превод. Това е!Атанас Атанасов: – Съгласно методическите указания на г-н Басат, с когото сме почти връстници – той може би нищо не знае за мен – аз съм роден 1946 г. и затова си позволявам да говоря седнал – всичко е въпрос на случайност. Поне при мен се потвърждава тази закономерност. 1976 г., по време на пловдивския мострен панаир, професор Братистилов, който беше и мой научен ръководител в икономическия институт на БАН ми нареди да изляза и да започна да превеждам. Така че случаят с хвърления в басейна, който не колко е дълбок и или се спасяваш или се давиш, е точно моя случай. Как съм преплувам и до ден днешен не зная. И се срамувам от моето тогавашно представяне като преводач. Но изглежда, че съм бил заразен. На полски се казва така вероятнопреводаческия бацил ме е заразил по всяка вероятност по този начин.  Пристигнах в Полша, през 1976 г. по времето на т.нар. &bdquo;среден Герек”, за да направя своята аспирантура във Варшава, във висшето училище за планиране и статистика. Първият град в Полша, в който съм бил като студент бе Познан през 1971 г. и оттогава са моите осъзнати връзки и контакти с тази страна. И така, след 1976 г., започва моето трайно пребиваване тук – и в това се включва и работата, и развитието ми, и семейството ми. Пак малко случайно стана всичко, но тук заедно с нас е &bdquo;гуруто” на нашата тройка (смях и ръкопляскания) Хана Карпинска и аз бих искал да подчертая отново нейните изключителни приноси в приобщаването на българското културно наследство, на българската литература в полската литература, или тази синергия – това е изцяло нейна заслуга.

Първото ми влизане в кабина беше с моята колежка Ева Савицка, която има съществен принос за пренасянето на българската литература на полски език. И след това нещата така да се завъртяха, че нашата тройка работи за няколко президенти и министър-председатели. Това е от мен.

Емил Басат: – Митко Новков, човекът, който пише за вечността, издаде една невероятна книга От Мърквичка до Минотавъра, която ще видите тук.Тази книга предизвика изключителен фурор, разбуни духовете на изкуствоведите, защото той се опита през историята на една картина да обгледа българската история. С най-важните моменти в нея. Това е втора подобна негова книга първата бе посветена на чуждите художници От Медуза до Магрит. Третата му книга най-вероятно, според мен ще се казва От Новков до Новков <Митко Новков: Не е вярно! Третата ще се казва От Майстора до Маргарита”. (смях)  Давам микрофона на проф. Галя Симеонова-Конах, да продължи вечерта и да разкаже за себе си, може би. Бих искала преди това и аз да кажа няколко думи. Научих, че ще има такава среща тук и дойдох, защото темата ме заинтересува. Аз съм читателка. Не принадлежа към преводачите. За вашата книга, г-н Басат, научих от страницата на Полския културен институт и за представянето и през ноември в София. Това ме върна във времето на моите студентски години, когато си разменяхме циклостилните отпечатъци наНевчесани мисли” на Станислав Йежи-Лец. Спомних си три възторжени есета на проф. Исак Паси вБиография на духа за преводачите и си давам сметка за огромната роля на този тих труд за възможността свободно да се движим в духовното пространство. И понеже съм възторжен привърженик на идеята за глобализацията, мисля че ролята на преводачите е страшно важна в този процес. А вашите разговори, проведени с тях с толкова деликатност, с толкова чувствителност са истинска интелектуална радост за читателя. Аз вземам думата тук и отношение като читател. Това са едни разговори, които отварят много прозорци, дават широта, помагат да погледнем много далече и искрено ви благодаря за тази радост. Интервюираните от вас в книгата ви &bdquo;За Полша - с любов” споделят, че биха били други хора, ако не познаваха Полша. Аз мисля, че това е актуално и в този момент, когато по някакъв начин ставаме свидетели, във връзка със стачката на учителите тук, на раждането на една нова полска &bdquo;Солидарност”. Мисля че е особено вълнуващо и полезно за всеки българин да се доближи до човешката чувствителност, до гражданската самоотверженост, солидарност и отношение на непокорните поляци. Затова на всички онези, които ще се заемат с популяризирането на полското слово в България, искам да пожелая много успехи в намирането на най-точните и експресивни български думи. А на вас пожелавам  много успех и очаквам новите ви книги. <Емил Басат: Благодаря ви, но бихте ли се представили? Елена Димитрова, читателка. Митко Новков: Вие сте един изключително рядък вид, искам да ви кажа, читателите. Защото станаха много писателите, а читателите намаляха рязко.

Галя Конах: – Благодарение на този прекрасен, активен тандем моята роля на модератор беше миниминализирана, тъй като чух студентите да разказват своите истории. Така че желанието на Емил се изпълни. Той има много нови истории – вече може да напише една книга за читателите на литературата. Радвам се, че чухме тези истории и чухме толкова важни неща за преводаческото изкуство. Може би искате да попитате още нещо нашите гости, нещо, което ви вълнува, което искате да разберете за тази професия, за професията на писателя, на преводача. Хана Карпинска спомена за синхронния превод, който така добре се заплаща. Но това, което остава е художествения превод, там са висините на преводаческото изкуство. И сега, когато така се оживихте благодарение на нашите гости, съм спокойна за българистиката в Полша. Но тъй като тук са нашите студенти, а аз съм преподавателка, искам да припомня и нещо много важно за дейността на Хана Карпинска като преводач. Тя преведе прекрасно един от най-трудните съвременни български автори – Йордан Радичков – неговите пиеси, разкази. Това е действително един паметник на преводаческото изкуство. Така че ако има въпроси от вас, заповядайте.

Митко Новков: – Ако има такъв. Ако няма само да кажа още нещо за превода. Да превеждаш едно литературно произведение от един език на друг е като да възпроизвеждаш в днешно време едно музикално произведение, писано преди сто и повече години – било Шопен, било Лист, Бетовен, Брамс и т. н. Преводачът е музикант, музикант на езика. Така че мислете за себе си в този регистър, за това, че вие сте музиканти на езика. И благодаря, за това, че споделихте историите си. Изключително съм радостен, че се видях с вас и бях тук с вас. Благодаря и от името на моите колеги. (ръкопляскания) Галя Конах: – Аз също благодаря на всички студенти, на всички мои колеги преподаватели, за това, че се събрахме, че се видяхме. Действително преводаческото изкуство е като музиката и най-важен е, да се хване стила и ритъма. Това е живот, това е една прекрасна професия, както споделиха нашите колеги, която дава громно удовлетворение и се надявам и в бъдеще да се занимавате с български език, с българска култура, с българска литература. Защото разчитаме на вас да сте трансмисията между българската и полската култура, да популяризирате България в Полша и Полша в България. Това е една наша велика историческа взаимност. С това закривам нашата среща. Митко Новков: – Донесли сме наши книги, които да си вземете. Емил е донесъл книгата си с портрети на български полонисти &bdquo;За Полша – с любов”, аз съм донесъл една своя книга, с която много се гордея, в която Магда Питлак е един от героите – тя се нарича &bdquo;Намерени в превода”, с интервюта с българисти чужденци. Издирвах ги по най-различни начини и тя обхваща преводачи от Мексико до Япония. Толкова различни хора има вътре. Разбира се, има &bdquo;Екстрийм на Иван Стоилов. И книгата ми &bdquo;Подир сенките на  литературата”, писана преди време, с критически отзиви и текстове за някои български автори и  &bdquo;От Мърквичка до Минотавъра”, за която стана дума тук. Ако ви интересуват, елате, ще ви ги раздадем безплатно и ако искате, ще ви дадем и автографи. Заповядайте! Послепис: Вечерта завърши с много снимки и разговори със студентите. А Хана Карпинска и Атанас Атанасов ни заведоха в истинска сръбска кръчма, която се намираше в сградата на сръбското консулство. А на сутринта Галя Конах ни разведе из Варшава. Валеше дъжд, прехвърчаше сняг, беше много студено, периодически се шмугвахме в някое кафене или сладкарница, за да се стоплим, а гвоздея на разходката ни беше поканата на Галя и съпругът Виешек да обядваме в един емблематичен за града еврейски ресторант Под Самсон, където разговорите за превода, литературата, Полша и ситуацията днес там продължиха няколко часа. Всичко съпроводено с много смях и сърдечност.

« назад