Драматични съдби на възрожденски майстори

16.06.2019

Докладът по темата е изнесен на 12 май в "Български исторически четения" 2019 в Национален природонаучен музей, София. Публикуван е в едноименния сборник "Зов Български" издаден от АНДАРИ, www.andaribg.com.

 

 Старата църква в манастир "Св. Йоаким Осоговски", намвиращ се над Крива паланка, акварел

Арх. Ивелин Любенов

  От днешната ни гледна точка смятаме Възраждането за наше върхово постижение. Шедьоврите, създадени през този период, са наша национална гордост. Това означава, че, сме ги осъзнали и извели (поне декларативно) като (изключителна) ценност. А това предполага и изисква, тези ценности да бъдат поддържани, социологизирани и презентирани (вкл. и като обекти на историческия тип туризъм). А дали е така?

Винаги се помнят едва по няколко имена, на смятаните за най-значимите майстори. Но зад всяка творба, стои майстор, род, майсторско селище, народ, и всички те имат своя съдба, често превартна и драматична. Разглеждайки тези съдби, обръщаме поглед по-скоро към финалните акорди на опредлени майсторски центрове и към последните часове и кончините на майсторите, а не към звездните мигове и апогея.

Какво е отношението през самото Възраждане към произведения, създадени по същото време или преди тях?

Рилският манастир е най-важният обект на сегашната ни територия (вписан в листата на ЮНЕСКО). Строителната му история има няколко етапа, свързани с имената на големите възрожденски строители - Архитектон Алекси от Рила, брациговските майстори, начело с Майстор Изидор, Mайстор Павел Йоанович oт Кримин, а по-късно и Mайстор Миленко Радомирец. Манастирът е пострадал от няколко рабойнически нападения и пожара. Обикновено за възстановяването на църковни сгради и манастири се използва думата от ктиторските надписи: „Възобнови ся”. Но възобновяването понякога е свързано с преместване на манастирския комплекс на друго място (Рилският манастир си го е променял два пъти) и с пълно разрушаване (до основи) на съществуващи сгради. През 1816 г.се строи нов католикон на манастира (разрушен е старият, от времето на деспот Хрельо, 1335 г.). Но на 12 януари 1833 г. манастирът изгаря: "изгоре всикото здание монастирско кроме пирга и церкве” (т.е. църквата не е изгоряла, но при отпочването на новото строителство решили да съборят и нея). Новият, познатият на всички ни католикон, е дело на майстор Павел Йоанович (1834-1837). Особеното е, че когато „Старото” не изпълнява вече основната си (утилитарната си) функция пълноценно, то няма друга стойност/ценност и отстъпва на „Новото”. Времето на „Реставрация”-та и пиетета към ‘Старината” като ценност сама по себе си все още не е настъпило.

Новата църква “Успение на Пресвета Богородица” в Елена (осветена 1837 г.) е трикорабна и триапсидна псевдобазилика. Изграждането й (според надпис на фасадата) е дело на майстор Михо от махала Болерци. Еленчани, за да използват готов материал – дялани камъни, рушат близката средновековна (или римска) крепост Калето.

Използването, където е възможно, на строителни материали от стари обекти е широка практика. Нещо подобно се случва и при строителството на Барон Хиршовата железница, ЖП-линията Русчук-Варна, когато е ползван каменен материал от старите български столици Плиска и Преслав.

Но какво е Следосвобожденско отношение към изкуството на Възраждането, смятано ли е то за ценно? Виждаме по-скоро доста примери за незаинтересованост и/или отрицателно отношение . Предосвобожденското ни (Възрожденско) изкуство и архитектура преживяват и неминуем сблъсък с Академизма.

Началото на критическата дейност на художника Антон Митов (1862-1930) (завършил Художествена академия във Флоренция през 1885 г.) е сложено със статията му „По изящните изкуства”[1]. Критиката му е насочена към завареното изкуство.

„Всеки знае с какви безобразия и непристойности се цапат нашите храмове от невежи иконописци”, пише той. В статия от 1895 г. продължава:

„Иконите на тамкашните майстори, лишени от най-елементарните съображения със законите на перспективата и рисуването, са повече от грозни, светотатствени карикатури, с отчаяни гримаси, много напомнящи примитивните изображения на дивите народи”.

Арх. Пенчо Койчев (1876, Дряново - 1957, София) (завършил и инеженерни науки, и архитектура в Гент, Белгия) пише, че:

„ в обществото на градовете владее една апатия към старите български живописни форми на жилището и ги характеризира всички с думата турско или селско”.

Особено важно: Апатия, незаинтересованост, т.е. неосъзнаване на ценността им.

„Наскоро освободилите се българи считат в голямата си част, че всичко, останало от „турско време”, е ретроградно, просто и подлежи на замяна с „европейското”, което е символ на модерното и прогресивното.”

От този цитат става ясно, че отношението е отрицателно и то „ан блок” - към всички паметници, майстори, независимо от период, етнос, школа и т.н. Това е оценка на „Новото време” към наследството на Възраждането. Плод на такава оценка е и почти цялостното събаряне на предосвобожденска София.

Благодарение на намесата на царица Елеонора Българска (1860 - 1917) през 1912 г. от събаряне е спасена самата Боянската църква (на нейно място трябвало да се построи по-голям храм). Царицата лично издействала на боянчани дгуг парцел за нова църква, а в средновековния храм започват реставрационни дейности.

 

Драматични съдби на някои паметници

Природни бедствия. Земетресения:

Съборната църква "Св. Богородица" във В. Търново, строена от уста Колю Фичето, е разрушена по време на земетресението на 1 юни 1913 г. и на нейно място е построена нова църква - Търновската митрополия. Рухнала е и църквата „Свети Спас” на ул. „Гурко”, невъзстановена и досега. При земетресението на 04 март 1977 г. църквата „Света Троица“ в Свищов, построена от Колю Фичето, частично рухва, но камбанарията, строена от майстор Генчо Новаков Малкият от Трявна, остава напълно здрава. Църквата в село Винарово, Чирпанско, построена също от уста Генчо Новаков е единствената постройка в района, устояла на катастрофалното чирпанско земетресение през 1928 г.

Войни:

Един страхотен самоук[2] художник е рисувал град Мостар в Босна - Ти́вадар Ко́стка Чо́нтвари, унгарец (или словак? по етнос). Бил е аптекар, на 41 г. получава духовно прозрение и му се казва, че трябва да рисува. Нарисувал е панорамен изглед на града, в силуета на който се откроява една църква - съборната „Света Троица”, строена 1863-73 г. Няма я из гидовете, тъй като е взривена през войната 1992 г. и е разрушена до основи. Тя е с три купола, а от от-късен период и с барокова камбанария[3]. Била е построена от майстор Андрея Дамянов[4] (1800-1878) - градител (неймар), зограф и дърворезбар от прочутата по целите Балкани дебърската школа. Като зидар се издигнал в занаята до протомайстор  на 35 г., когато оглавява тайфата на баща си. Личният му герб с масонска символика е на една от вътрешните стени на ц. „Свети Пантелеймон” във Велес (1840 г.) (в двора на църквата е гробът му). Произхожда от прочутия род Рензовци от село Тресонче, голяма част от жителите на което, под натиска на албанските банди, се преселват. Георги е брат на Андрея и е наречен Георги Зографина, а неговите наследници вече носят фамилно име Зографски. Георги има син Яков, а негов син също е Георги – Георги Яковов Зографски (1869 - 1944). Това е художникът, направил семейното дърво на Рензовци с 14 портрета. Андрея Дамянов е построил новата църква в Осоговския манастир край Крива паланка. Той умее да строи всякакъв тип обекти, както и майсторите от други центрове. Например Димитър Ошанеца и сина му Петър от Трявна, които, освен Даскалова къща в Трявна, са строили Еврейската синагога в Айтос, Пашовия конак в Карнобат, търговски маази в Пловдив, църкви в Хасково.

Драматични съдби на паметниците, поради човешко отношение

Пангаловата къща (Къщата на дядо Вълчо Пангала), перлата на Смолян, строена от майстор Харит Кисьов, сега се руши. Сходна е съдбата на Агушевите конаци в Могилица. Отдавна са разрушени и конаците на Салих ага, дело на майстор Митре Арнаутина. Разрушен в Пловдив е прочутият Куршумли хан (на негово място са градските хали). Във Варна – цялата предосвобожденска застойка. Възрожденският тип жилищна архитектура ни е позната от акварелите на чеха инж. Инджрих Кноб.

Паметниците на османската архитектура не ги припознаваме за част от Българското Възраждане, макар и да са правени в голямата си част от български строители. Все пак пазим (и реставрираме) главно някои мостове (Невестино, Свиленград), часовникови кули (Ботевград, Дряново), безистени (Ямбол), и някои джамии (Шумен, Разград). Разрушена е обаче и часовниковата кула в София, която не е верска, а светска архитектура. Позната ни е само от акварелите на австриеца Йозеф Обербауер. Освобождението заварва София с поне 19 джамии (или толкова минарета са съборени от/по времето на кмета Петков). Запазена е единствено Баня баши джами, така София днес разполага с култова сграда, приписвана на великия османски архитект Синан. Други три джамии са преустроени.

Освобождението заварва София с население от 8 хиляди българи и 4 хиляди евреи, но всички сгради, служели на еврейското вероизповедание, са унищожени. Новата Синагога е построена по-късно от арх. Фридрих Грюнангер. Самоковската синагога е завършена през 1861 г. Строена по планове на Бет Амикдаша, храма в Ерусалим. Била богато украсена, в най-добрите традиции на Самоковската школа. В дърворезбената украса е вплетена и Давидовата звезда, но такава има и в купола на Байракли джами. Отвън Синагогата също била изписана. И до днес сградата може да бъде видяна до запазената Сарафска къща, която е била дом на еврейското банкерско семейство Арие, но е в ужасно състояние.

Но и към християнските религиозни сгради отношението не е много по-добро. 6 от 12 православни църкви в София след Освобождението са разрушени, въпреки съпротивата на енориашите, главно жените, за да се проведе регулирането на града по първия градоустройствен план. Старата ц. Света Неделя, тази на майстор Иван Боянин от Брацигово, която била всъщност на някакви си двадесетина години, се сторила малка и непредставителна и била заменена с новата – „Свети Крал” (взривената 1925 г.). Вкопаната стара църква във Враца, където е служил Софроний Врачански, съществува, но е силно занемарена.

Освобождението заварва Търново със застроен хълм Хисаря (Царевец) с турски къщи и с джамия върху старата патриаршеска църква. Джамията на Фируз бей пък, в която е имало изключително богата библиотека, включително със старобългарска книжнина, е съборена. Библиотеката й е разграбена и унищожена. От Възроженският период Търново се представя пред света с Конака, построен от майстор Колю Фичето и застройката на Варуша – българския квартал (т.е. на по-бедната част от населението).

София не е запазена и нито една върожденска къща, и ако не бяха гравюри на пътешественици и акварели на чужденци, нямаше да знаем дори от какъв тип са били. Обикновено смятаме жилищните сгради (къщи) от възрожденските ни градчета за шедьоври. Но са оцелели главно паметници от селищата със защитен статут (архитектурни резервати) - Копривщица, Трявна, Старо Стефаново, Старият Пловдив, Несебър, Созопол. Строителството в тях е по специални норми, като изключение от правилата за застрояване. Зони бяха обособени и в голяма част от тогавашните окръжни градове. Във всички други селища, обаче, няма запазено почти нищо, когато това е било въпрос на самоинициатива или на активност от страна на собствениците. И досега се дискутира за адекватен механизъм, който да защити статута „Паметник на културата” и да предостави на Собственика на такъв паметник законови и парични механизми за неговата поддръжка.

Майсторските центрове (селища) често завършват живота си твърде драматично. Това е обусловено от промяни на геополитическата ситуация, държавни граници (разпада на Османската империя) и др. Поради превратните исторически събития, не малко майсторски центрове остават в други национални държави, които не проявяват никакъв интерес към тях. Косово – към християнските светини, макар и под егидата на Юнеско; Гърция – към образците на османската архитектура; България - към нашите паметници, останали извън днешните ни територии, (напр. към църковните ни имоти в Турция, вкл. храмът Св. Стефан (т.нар. Желязна църква), която е в много тежко състояние, преди да бъде въстановена със средста и с проекти и изпълнение на държавата Турция.)

Сред причините за залеза или окончателния край на някои майсторски селища е тоталното обезлюдяване. Не малко от тях стават жертви на албански и турски злочинства. Типичен пример е разоряването на цветущия град Москополе, Корчанско (дн. Албания), рязко отличаващ се културен център, с множество църкви, печатници, училища и с изявени майстори. В целия Костурския край има разорения на такива селища, причинени от Али Паша Янински, и това води до принудителните преселения на компактни маси хора (сред тях - Брагиговските дюлгери, с документирано последно преселение от 1791 г.). Но и Дебърско е почти обезлюдено, макар и по-постепенно, основно заради нападения на албански банди. Споменатият Георги Яковов Зографски е рисувал картина със сюжет, показващ избиването на цяло семейство.

Икономически срив също може да се явява една от главните причини за западането на дадено селище. Цветущият възрожденски Самоков преживява рязък упадък след Освобождението. Подобна е съдбата и на Трявна, Елена, Брацигово и т.н., когато навлизат нови форми на производство и търговия, а старите остават на доизживяване. Тези центрове губят и контактите си в огромната Османската империя и във важните европейски центрове, където вече са били проникнали.

Но дори във времената на най-голям разцвет, сред голяма част от народа цари невежество и будителите срещат отпор в усилията си. Впрочем са ли зографите будители? Да, те са просветени, наричани са първоначално даскали (т.е. учени хора) и са радетели за просвета и култура. В писмо до Найден Геров, Захарий Зограф се оплаква:

„Нашио Самоков откъм учението е загубен. Защо на нашио Самоков сермията му е големото варварство и царува големо несогласие. Сколиото ни е достойно за оплакване. Понеже нашио болгарски род обикновено има несогласието и от това общите работи мартви лежат”[5].

Зографът и неговият учител и ментор Неофит Рилски работят усърдно на общественото поприще за новобългарско училище и просвета.

 

Жертви сред строителите, зографите и резбарите

Костандин Шпатараку (1736 - 1767) е зограф и мъченик за християнска вяра. Произхожда от околностите на Елбасан в дн. Албания. приеман е за албански зограф (на основание териториален принцип)[6]. От този регион са известните зографи, считани също за албански - Онуфрий, синът му Никола (работил и в Арбанаси), Фамилията Четири и др. Но именно в този район най-силно е разпространен култът към Светите Седмочисленици, Йоан Кукузел, както и към Свети Йо(в)ан Владимир, Цар Български. Манастирът Свети Наум в Охрид също е изписан от тукашни зографи. Така че, независимо от етническия си произход, тези творци участват във Възраждането по нашите земи и са важни за българската духовност. Шпатараку е обезглавен в Елбасан от турците. Канонизиран е за Светец, паметта му се чества на 21 септември.

Пимен Зографски има сложна и драматична съдба. Той е един от 9-тимата софийски светци, макар и да не е приел мъченическа смърт. (Починал е в 1620 г. в Черепишкия манастир). Според легендата, когато бил 55-годишен му се явил Св. Георги и му поръчал да се върне от Атон при народа си в родните земи, с мисия на духовен водач, което и извършва. Построил, или ръководил построяването, и зографисал десетки църкви и манастири.

Български майстори участват в революционните борби и на други народи. Сред гарибалдийците е художникът Димитър Добрович (1816 - 1905) от Сливен (дипломиран в Италия през 1853 г. и с това първият български художник с академично образование.). Арх. Николай Тулешков посочва участие на многобройни чети трънски дюлгери в Сръбско-турските конфликти, един от водачите им е майстор Гроздан Джорджин (капитан Гроздан) от село Декьовци..

В България майсторите също се включват активно във всички борби. Поп Димитър Кънчов Зограф (1808, Трявна – 1901) достига патриаршеска възраст, като до последно все още е зографисвал. Има 22 деца, от които оцеляват 18, 45 внуци и 117 прaвнуци. Всички те са образовани и възпитани в патриотичен дух. От синовете му: Христо е участник в Априлското възстание, Никола е опълченец на Шипка, а Иван е участник във Втората българска легия. Приносът на рода е голям и в творческо отношение: Трима от синовете на Димитър – Йонко, Христо и Иван, както и внукът му Иван Йонков наследяват неговата дарба.

Велчова завера от 1835 г. е изцяло масонско дело. Основен нейн организатор в Търново е Велчо Атанасов Джамджията (1778 - 1835). Сред съзаклятниците е Майстор Димитър Радев (Митю Софиянлията) от Трявна (устабаши на Колю Фичето), обесен в Търново. Майсторът бил на турска държавна служба, имал задача да събира работници за поправката на разрушените военни съоръжения в Североизточна България. Подготвял се ремонт на Варненската крепост, пострадала след Кримската война 1828, събирал около 2000 дюлгери. С тях трябвало да завладее варненските оръжейни складове. Отец Зотик от Преображенския манастир го цани за майстор на църквата (изписана по-късно отвън от Захарий Христович от Самоков, вкл. с Колело на живота на южната фасада). След трагичната му гибел, работата му в манастира е довършена от Колю Фичето и Христо Бърната (чието участие в заверата не е разкрито). Димитър Черковски от Дряново, дюлгерин и зограф, също е участвал в съзаклятието, а в края на живота си се посветил на Дряновското читалище.

През 1845 г. майстор Генчо Белчев (1780 - 1901) от дряновското село Върпища изгражда нов съборен храм в Дряновския манастир, който пострадал значително при сраженията от Априлската епопея. Тук загиват и двама калоферски резбари. Калофер е занаятчийски град, но като резбарско средище се развива, благодарение на братя Антон и Димитър Станишеви, мияци, родом от Крушево, но с род от Тресонче, Дебърско. Андон се заселва в града 1864 г. и се жени за тукашна мома – Стоянка Несторова[7]. Той обучава на занаят местни младежи. Даже неговите ученици имат после свои ученици[8]. Антон се преселва отново в Свищов, а след това в Никопол, където е починал.

Иван Хр. Стрелухов (1851, Калофер – 1876) е учил при Антон Станишев и работил с него иконостаса на софийската църква „Св. Неделя”. През 1872 г., заедно с Тодор Д. Несторов, направил иконостаса на ц. „Св. Кирил и Методий” в Търново. През 1876 г. бил почти завършил иконостаса на църквата на с. Бяла черква, когато постъпва в четата на Бачо Киро, записан с името Иван Марангозчето, и загива в Дряновския манастир. Там е убит и помощникът му, младият резбар Тодор Димитров хаджи Несторов.

Сред заточениците в Диарбекир е и съратникът на Левски, единственият, рисувал Апостола от натура - Георги Данчов Зографина (1846 – 1908) от Чирпан. Майсторът не спира да работи и в изгнание. След като успял да избяга в Русия, се включва в Българското опълчение и във всички сетнешни национални борби. Неговите синове - Иван и Никола, са съставители на речници и на Енцикопедията на Братя Данчови.

Захарий Самоковец (1834 – 1889) е син (четвъртият от петимата) на Димитър Зограф, братът на Захарий Зограф. През 1862 г. Захарий се заселва със семейството си в Щип, Македония. До 1876 г. работи икони и стенописи в различни църкви. След Априлското въстание бяга в Солун, където е заловен и съден за участие в освободителното движение. Осъден на заточние в Мала Азия, но успява да избяга и стига до Йерусалим. Там зографисва църквата на манастира „Св. Сава Освещени“ и рисува икони. (Така представители на Самоковската школа стигат до Светия град). През 1882 г. се установява в Пловдив, където е починал. Но и неговият по-голям брат - Зафир Димитриевич (1823 – 1878) (останал в историята с името Станислав Доспевски), е активен участник в революционното движение. Умрял в затвора в Цариград от тиф и погребан в двора на църквата Св. Стефан.

Сред опълченци на Шипка е зографът Симеон Цонюв Симеонов (1853 – 1881) от тревененския Витанов род. Учи зографския занаят при баща си. Купува първия фотоапарат в Трявна и прави фотопортрети на видни свои съграждани. На него дължим и първите фотографии на стенописите в Боянската черква. Установява се в София. Първата рисунка, която пресъздава обесването на В.Левски, е направена от него веднага след Освобождението[9].

Сред македонските комити е Максим Ненов Войводата (1870 – 1903) от село Тресонче, Дебърско - зограф, зидар, иконописец и калиграф. Ученик на Дичо Зограф. Работел в Старозагорско, когато, при избухването на Илинденското въстание, става помощник войвода на чета от 53 души, организирана в София. Загинал на връх Чавките в Македония.

 

Драматични съдби на майстори в мирно време

Дедо Лазко (Лазар Голев Герман) от Банско (1775 – ок. 1840) е коджабашия (кмет) на православните от Банско[10]. Той е главен организатор за построяване на ц. Св. Троица. Майстор-строител е банскалията Димитър Доюв. Църквата е зографисвана и резбована от Велян Огнев родом от Дебърско и неговата „арнаутска” (разбирай мияшка, дебърска) група, както и от три генерации Молерови. Обикновено се казва, че в строежа на православен храм се включва ентусиазирано цялото население, и то с доброволен труд. И това често наистина е така. Например в Пирдоп: Тамошната църква „Успение Богородично” е построена през1819 г. За строителното й разрешение е загубено много време - 1 г., докато бъде издействано в Цариград и още 6 мес., докато бъде презаверено във Видин. Има сведение, че разрешеният срок за изпълнение е бил само 40 дни. Но други твърдят, че храмът е построен едва за 18 дни[11]! Как такова чудо е станало възможно? В спомените си Алипия Влайков - по-голям брат на писателя Тодор Влайков, отбелязва, че майката на баща му Генчо, когато "била трудна с него, носила в поли камъне за постройката на черковата. Всякой помагал, та дори и трудните жени."

Но не винаги. В Банско имало недоволство, заради допълнителните дни ангария, които трябвало да се дадат, а имало и насъскване от противници на градежа. Жертва на тази съпротива вероятно се е оказал и самият дедо Лазко. Окован във вериги, той е откаран в Неврокоп, откъдето не се връща. Вероятно е умрял 1839-40 г, не е точно изяснено къде и при какви обстоятелства.

Едни от най-големите и сложни за техническо изпълнение строителни обекти са мостовете и аквадуктите (конструкции на основата на каменната арка). Със строителството на мостове са свързани множество легенди и документирани истории. Сред тях строителството на моста при Бяла от уста Колю Фичето; мостовете на река Марица при Пловдив и Пазарджик, строени от Брациговци; мостове на Струма, Вардар (в днешна Македония и Гърция); но и множество мостове (какъвто е Дяволския мост край Ардино), строени във високопланински и труднодостъпни местности (Родопите, Грамос и Пинд в Костурско и Корчанско). Мостовете обикновено са строени по държавна поръчка. При справяне със задачата майсторите са били удостоявани с титлата „архитектон” (архитект-практик), която титла ги е приравнявала в известна степен със строителите с академично образование, практикували в Турската империя, вкл. и западноевропейци или, ако вече са такива, с други султански награди, гарантиращи им привилигирован статут. При сключването на контракт/договор за строителство („спазареняването”), освен сумата, майсторът дава и ганации/залог – собствената си глава! Вероятно това не е само в преносен смисъл. Известни са думите на уста Колю Фичето към Митхад паша:

"Ако, паша ефенди, не сторя моста до град Бяла за 700 000 гроша и по теркя[12] си, вземи ми главата!".

Градежът започнал през 1865 г. и бил завършен окончателно през 1867 г. Майсторът удържал на думата си и възнаграден с орден "Меджидие", заедно с който получил и нотариален акт за земя около Самоводската чаршия в Търново. Освен това става и Главен архитект на Туна вилает (с обхват от Варна до Ниш включително и със седалище в Русчук и управител – френския масон Митхад паша).

Неизвестен майстор е градил през 1678-79 г. мост на река Белица в Дебелец[13]. След силен порой, реката отнесла моста изцяло. Тогава местния Дебелцалъ бей се заканил да отреже главата на майстора, ако не преизгради моста здраво. Майсторът се заел, като този път използвал за сводовете и железни обтегачи, които сам изковал на място. Следвало изпитанието: При поредният порой, майсторът застанал лично по средата на творението си. Мостът устоял тогава и на всички следващи големи наводнения, както и на поредица тежки земетресенията, дори на катастрофалното от 1913 г.

Майстор Васил Димовски от Югово, Смолянско (построил ц. "Св. Богородица" в Устово), построява и величествен арковиден мост до Бачковския манастир, по-късно отнесен от реката. Хванал се на бас с пловдивския мютесариф, че мостът ще стане и като се махали калъпите (т.е. кофражите), лично стоял на средата (където е най-високата част) на моста.

Обичаят да се прави ритуална жертва, преди започване на нов строеж или на определен важен етап от самия строеж, е твърде древен. Жертвата първоначално е била човешка. И в Библията има твърде любопитен факт, записан така: "В дните на грубия езически цар Ахлав, Хил Ветиленецът съгради град Ерихон - тури основите му със смъртта на Авирона първородния си и тури вратата му със смъртта на Сегува, по-младия си син" (кн.III на царете, чл. 16).

Според преданията, царица Дидона, която е преселница от Финикия, след основаването от нея на новия град Картаген, се самопожертвала, за да осигури благоденствието му. За да имаш/ползваш, първо трябва да дадеш/жертваш. Жертва се най-доброто (така е и при древните българи). Затова не бива да ни учудват многобройните народни песни, съдържащи мотива за жертването/вграждане на млада невеста (в основите на градежа - мост, крепост, за да държат те). Но и мнозина от българските майстори на словото са претворили в творчеството си такива предания. През 1899 г. Константин Иречек говори за ритуала: „Изобщо в България циркулира предание, че никоя каменна постройка не успева, ако не се зазидат в основите агне, петел или поне човешка сенка… Измереният умира и става таласъм на тази сграда.“

Майстор Митре Арнаутина (Устабаши Димитър Райчев от Горно Крушево, Серско, преселник в Горно Дерекьой (Момчиловци)), освен Конака на Салих ага край Смолян, изградил моста над реката до извора на Хубча край съседното село на Соколовци. Легенда разказва, че на средата на моста забил кучешка глава на кол, понеже си служел с нечиста сила, за да не падат тънките му мостове. Тя лаела и пазела моста, докато улегне, разказва в книгата си за селото местният свещеник Константин Канев. Особеното е, че покъртителните народни песни не отбелязват никъде „победа на любовта”, над професионалния дълг, дадената дума и честта на майстора, въпреки тежката загуба на млада невеста-кърмилница.

За да се запазят тайните на обекта (особено ако е стратегически важен – военно укрепление, резервоари/цистерни за питейна вода и др.) се е стигало до елиминирането на майстори – заточение, затвор или смърт.

Исая Мажовски (1852 - 1926) е строител и зограф от Лазарополе, Дебърско. Умира в Угърчин, Ловешко, където е строял местното училище. В своите „Възпоминания” е поместил народна песен с легендата за построяването на Солунското кале. Там е описано, че след завършването на обекта, Солуна царица е накарала двамата братя зидари сами да си построят зандан и ги е хвърлила в него, където са и умрели.

През 1839 г. при султан Абдул Меджид в Османската империя започва ерата на Танзимата, време на обновление и реформи. Част от това обновление е и започналият градеж на новата крепост в Силистра, която винаги приема първа ударите на Русия във всяка война между двете сили. Строежът на централния форт започва през 1841 г. Тук работели над 300 български майстори, водени от Дерменджи Вълко от Силистра и Стойко от Дряново (Архитектон Стойко Владишки от Бучуковци, Дряновско).

Дряново има статут и на вакъфско[14], и на дервентджийско селище, което води до бързото му развитие и разрастване. Срещу това явно изпълнява определени повинности, в това число ангария за големи държавни обекти. Преданието разказва също, че след завършване на рабоатата, дюлгерите биват заточени в Анадола, а турският архитект Али паша е обесен в Цариград, (възможна версия: за да погребе завинаги тайната на крепостта или заради друго провинение). Възможно е дюлгерите да са проявили някакво негодувание. В народна песен[15] се пее, че 3 г. са работили (анагария) без пари (даже камъка струвал пари, а техният труд – нищо). Затова, за възмездие, искат русите (потенциалният враг, срещу който се строи крепостта) да дойдат. От друга страна се споменава, че самият майстор Стойко получава похвала за успешния строеж лично от султана, а управителят Ибрям паша пита майстора с какво да го награди. Родолюбивият българин иска разрешение за строеж на църква в родното му село. През пролетта на 1847 г. ц. „Св. Йоан Кръстител“ в Бучуковци е построена само за 40 дни (в момента в много тежко състояние).

Жертви при упражняване на трудовата дейност[16]

Много от майсторите умират в странство, или по време на гурбетчийството си, или вече уседнали там, сами или със семействата си. Погребвани на място, далеч от родните им селища. Но има и такива, които са пожелали да умрат на родна земя или след смъртта им са пренесени телата им (Аврам Дичов).

Траян Фръчковски (1810 - 1884) от Галичник, Дебърско е зограф и резбар, работил е в Пловдив, където украсявал къщите с резбовани тавани и розети. Веднъж паднал от скелето и лошо се ударил; поискал да го върнат в родния Галичник, понеже там „умирането било по-хубаво“; тук и умрял в 1833 или 1834 г.

В Музея на Рилският манастир се съхранява изящно дърворезбено двулицево разпятие, изработено от парче дърво с височина 81 см и ширина 43 см. На него монахът Рафаил в продължение на 12 г. с помощта на игла е резбовал 36 събития от живота на Исус Христос, 104 миниатюрни религиозни сцени и 650 отделни фигурки и стилизирани растения. След като завършил светата утвар, Рафаил ослепял[17].

Трудова злополука от заглеждане по моми (убави влахинки от Егея):

В народна песен от Лехово, Легенско (дн. Гърция)[18], се пее:

Ти се загледа, Митре, а в влашки моме,
от сарай падна, Митре, бре та се удри,
та се удри, Митре бре, на зло место,
бре на зло место, Митре бре, на сърцето

Макрия Фръчковски (1800 -1859) е участвал в резбоването и украсата на катедралата в Пазарджик. Починал от силна простуда, погребан в църковния двор там. Панайот Фръчковски (1847 - 1892) обхожда и твори с братята и синовете си из цяла България, но се заселва в основания от български преселници град Александрия, Румъния[19]. Умира в 1892 г. По негово желание на погребението му се пее „Питат ли ме де зората”. Апостол Фръчковски (1877 - 1947) е зограф и революционер. Работил в много широк ареал от Ксантийско в Гърция до Влашко, прониквайки дори на територии на най-силните ни школи (напр. Тревненската). След изпълен с труд и борби живот, през 1946 г. се парализира. Панайот Гиновски (1842, Галичник - 1886, Враня) е зограф и фолклорист[20], съставил миячки речник с 20 000 думи, правил препис на гръцка ерминия, съставил вечен календар[21]. На гурбет в Карлово получава рана на глезена, по причина на която 17 г. остава прикован на легло, само чете и пише. На 20-тата година от заболяването му, доктор му отрязва крака от коляното нагоре. И чак тогава излиза от леглото и почва да ходи с помощта на дървена патерица. Цялото му семейство се преслева във Враня, вече свободен град в Сърбия. Тук се образувала колония от преселници от Македония. Пане се подготвя за учител в родното си село, но починал от шарка и е погребан във Враня. Скоро след това умират майка му, после и баща му. Братята му се преселват в Черна гора, за да упражняват занаята си – резбарство, зографство и фотография. Записките му остават у брат му Алексо[22]. Той ги предава в ръкопис на руския консул в Черна гора – П.А. Ровинский, който ги публикувал в Живая старина в Петербург.

Захарий Зограф (1810 – 1853) от Самоков единствен отива при братовата си жена Християния[23] , когато тя заболява от тиф. Малко по-късно тя умира, а след месец – и заразеният зограф починал, едва на 43 г. Захарий има 5 деца (4 сина и 1 дъщеря). През 1876 г. умира съпругата му Екатерина и две от децата му, при епидемия от холера. Третият му син няма свои деца. Само Христо Зографски (1845 - 1917) има наследници, преки потомци на Захарий. Христо е стенописец, фабрикант, три пъти кмет на Самоков. Със съпругата си – виенчанката Мария фон Талхамер има няколко дъщери и единствен син Никола, който няма деца. С това прекъсва линията на Захарий – Зографския клон[24] на Доспейския род от Самоков.

Дичо Зограф (1810, Тресонче - 1872) е един от най-прочутите представители на дебърската школа, но има нелепа кончина - през 1872 г. втората му съпруга му дала му погрешка силна отрова, използвана за позлатяване на икони, вместо лекарство.

След поръчката в Ново село, резбарят Антон Станишев получава паралитичен удар и престава да работи.

Коста Филипов (1894 - 1948) от Осой, Дебърско, е един от последните резбари от дебърската школа, творил е през 20-ти век. Работил иконостасната резба на църквата Св. Мина Кюстендил (по проект на арх. Антон Торньов). При инцидент получава рана на петата и умира в 1948 г.

Според някои македонски изследователи, великият резбар Петре Филипович Гарка (1780 – 1854) на стари години останал сляп и се влачил от къща на къща за прехрана. В яда си строшил резбарските си инструменти и проклел никой в рода му да не се занимава с този занаят. Интересното е, че, някои източници посочват Гарката като баща на Архитектон Алекси Рилец, един от „Светата троица” градители на Рилския манастир.

Нещастен инцидент

Банско е един от важните ни майсторски центрове. Молеровият род е дал няколко поколения зографи. Георги Молеров е четвърто. Учил занаят при дядо си Димитър, който е великолепен и утвърден зограф (канен от Светогорското братство да зографисва там). За съжаление Георги умира много млад (от ухапване от бясно куче) и не е успял да остави голямо творчество, освен няколко малки икони, изографисани със съвършена техника. Синовете му Костадин и Димитър са фолклористи и революционери, наричани дори Братя Миладинови на Пирина. Родът има наследници и досега, но нишката на зографството е прекъсната. Иван Терзиев също е зограф от банската школа. Роден е през 1832 г. в село Баня, Разложко. Учи занаят при Димитър Молеров и Стефан Попстаматов (свещеник, зограф и революционер), една зима заминава за Света гора, но измръзва. Краката му остават неподвижни и повече не напуска Банско. За щастие, поне немалко негови твобри са запазени.

 

В едно своето стихотворение българският поет Владимир Башев е казал:

„.. ний не щем нито славата, ни участта на големите гении”

Днес мнозина в нашия материалистично устроен свят жадуват мирска слава, но не желаят, а им е и невъзможно да издържат незавидната участ на твореца. Сред възрожденските майстори има такива, творили в смирение, отдаденост, страх от Бога, има и търсещи външния израз на славата. Ние ги оценяваме по значимостта на оставената от тях следа, и много рядко се вглеждаме в съдбите им. Суетна а е славата, както се е казано в Книгата Еклисиаст:

Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди под слънцето?
Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека

Хората имат къса памет, и са отсяли само по няколко имена на майстори. Творбите на тези майстори са ги надживели. Ние сме получили в наследство тези творби, и, доколкото ги считаме за ценни, следва да ги проучваме, опазваме и предадем на идващите след нас.

 

Литература:

Бербенлиев, Пейо, Партъчев, Влaдимир 2015. Брациговските майстори строители. Брацигово.

Василиев Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965

Вачкова Веселина, Шабаркова-Петрова, Марияна. Мистерията на българските стенописи, Изд. Инле, София, 2014

Веркович, Стефан. Народни песни на македонските българи, София, 1966

Генова, Елена. Второто поколение зографи от Самоковската живописна школа, Изд. Омофор, София, 2015

Гиновски, Панайот. "Сборник Панаiота Дьинавскаго изь села Галичника (въ Дебрахъ) - песни, обичаи и разный мелкiй матерiалъ", публикувано в сборник "Живая Старина", Санкт Петербург

Канев, Константин. Миналото на село Момчиловци, Смолянско, София, 1975

Канев, Константин. Юдина ела, Пловдив, изд. Христо Г.Данов, 1988

Мажовски, Исайя Радевъ. В зпоминания. София, Печатница на Ив. К. Божиновъ, 1922

Огойска, Мария. Междуписания. Захарий Зограф - Неофит Рилски. 1835-1853

Сапунджиева, Ваня. 2016. Зографи отвъд границите. Възникването на Тревненската художествена школа в контекста на Балканското изкуство XVII-XVIII в. Изд. Омофор,София, 2016.

Тулешков, Николай. Архитектурното изкуство на старите българи. Том 2. Османско средновековие и Възраждане. София.

Чолов, Петър, „История на град Дряново”, 1969 г.