Ения посреща утрото, кротко приседнала до каручката и подпряла глава до ритлите й. Небето над Мечи чал леко заруменява. Светлината плъзва из гънките на планината.Тънки ивици мъгла се процеждат между дърветата и като прозрачен саван лягат ниско по земята. Както всеки Божи ден, всичко полека се събужда. В един миг и младата жена отваря очи. Тръпката на сутрешния хлад минава през тялото й. Тя отхвърля завивката си и изтичва в росната ливада. Всичко засиява от бялата й риза, сякаш самодива плува из пространството. Тя се втурва пълна със земна енергия и кръстосва до премала наоколо. После сплита венец и си го слага на главата. Поляга сред тревата и се затъркалва по наклона. В някакъв странен езически танц тържествено се “къпе в росата”. Една мелодия, скътана някъде дълбоко в сърцето й, зазвучава като тъничка струничка в нея и все повече превзема душата й. 
Дрехата й поема влагата и полепва по снагата й. 
Дали това не е древният ритуал, когато самодивите пият сила от земята? 
Така е завещала майка Еньовица да стори младата Ения в най-важния първи ден от лятото, техния - Еньовден…

От ниската мъгла на поляната пред погледа на Ения изплуват още и още момичета. Тя някак се изгубва сред тях. Сякаш бели видения лудуват из мократа трева. Красиви и млади, чисти и женствени, истински като земята, по която сякаш не стъпват, те подемат и запяват същата изконна, стара песен - пълна със сила и изпепеляващо чувство…

Еньо ле, душман слънчице.
Еньо ле, сладост девина.
Грабни ми, птичка – сърчице,
Пални го в светла деннина…
Еньо ле, млада дар, либе омайно,
господар си ми во века.
В мойта гръд севда потайна,
в кръстопът – верна пътека.
Еньо ле, сладък трепет бленуван,
в бяла нощ, було сънувам.
Булиш душата ми – клетва се вричам,
на тебе, Еньо ле, младост обричам…
Ения се усеща, че и тя тихо подхваща песента.

Студено е, мокро е, но е светло и толкова, толкова спокойно… И това мокро като тръпка в тялото, изважда от спомена днешната Ения. Тя е усмихната, румена, с полепнала по нея от росата риза, оваляна в мъшец и цветен прах. Слънцето блясва в очите й и сякаш над нея се навежда Майка Еньовица, която промълвява: “Кое време мина. Никой не те търси, никой не те намира. Значи си при мен от Господ пратена ...”

Но лицето на старата жена изчезва и на негово място Ения вижда очертанията на мъжко лице. В първия момент сърцето й се свива, но вижда, че това е Джендо и облекчено въздиша:
- Ох, бате Джендо, ти ли си, как ме уплаши…
А той стъписан и объркан от туй, що е видял, подпрян на лопата, продължава да гледа, незнаещ кога да диша, за да не развали магията.
Ения, вече успокоена, се изправя бавно пред него. Смаян от красивите гънки на прекрасното й тяло, които прозират през мократа й риза, той със загубен глас прохрипва нещо да каже, но само преглъща думите:
- Ами аз такова, ... викам си ... сама жена си ... Не мож изкопа могила ... за старата ... То цял ден да копайш, пак не мож… и затуй.…
- Благодаря ти, бате Джендо. Щото си по-човек ти благодаря! – сякаш погалва душата му топлият й глас. 
А той прималял си мисли: “Защо ли няма едно такова прекрасно същество в дома си - да му пълни душата и очите… Но нейсе, Господ му дал неговата си, змии и гущери да бълва и да му трови дните със злия си нрав.” 
В това време Ения откачва едно цветче от венчето си и му го закичва на дрехата.
- Еньовче, празник нали е. Ти си първият, който срещам, нека ти е честито! Здраве и добрина да ти е и в душата, и в дома!
Похваща ръката му и я целува, а онзи съвсем изгубил ума и дума, я дръпва като опарена. После, зареден с енергия, окрилен и замаян, хваща да копае яко. И кога със страх, кога със свян, все вдига поглед към излятата под мократа дреха жена, да се наслади на чудото, дето е пред него…